За европейските народи епохата на месианизма свърши окончателно и безвъзвратно. Всеки месианизъм е поначало недобросъвестен и лъжлив и нито един месианстващ народ не е бил никога чут от другите.

Много, много зърно в чувала, колкото и да го изтръскваш и пресипваш, все същото. Никакво количество руснаци, французи или англичани все още не правят народ, те са само зърно в чувала, несмляна човешка пшеница, чисто количество. И това чисто количество, тази човешка пшеница жадува да бъде смляна, да бъде превърната в брашно и опечена като хляб. Състоянието на зърната в хляба съответства на състоянието на личността в това съвършено ново и немеханично обединение, което наричаме народ. Но ето, има такива епохи, когато не пекат хляб, хамбарите са пълни с човешка пшеница, но смляно брашно няма, мелничарят е престарял и грохнал, а широките, подобни на лапи, крила на мелниците висят безпомощно в очакване да заработят.

Горещата пещ на историята, някога тъй широка и просторна, тази жарка домашна фурна, от която са излезли толкова розови хлябове, вече не работи. Човешката пшеница навред шуми и се вълнува, но не иска да се превърне в хляб, макар грубите собственици и владетели на хамбарите и житниците, считащи се за нейни стопани, да я тласкат към това.

За европейските народи епохата на месианизма свърши окончателно и безвъзвратно. Всеки месианизъм казва приблизително следното: само ние сме хляб, вие сте просто зърно, недостойно брашно, но ние можем да ви превърнем в хляб. Всеки месианизъм е поначало недобросъвестен и лъжлив и разчита на невъзможния резонанс в съзнанието на онези, към които се обръща с подобно предложение. Нито един месианстващ и витийстващ народ не е бил никога чут от другите. Всички са говорили напусто, а нелепите слова са се изливали едновременно от различни уста, които не се чуват помежду си.

Има един факт, който способства възникването и процъфтяването на всеки месианизъм и заставя народите да бълнуват като безотговорни делфийски оракули, той превърна за дълго Европа в делфийско тържище на национални идеи – става дума за откъсването на политическия от културно-икономически живот на народите, за разделението на политическата и националната линия на развитие, или казано по-грубо: за несъвпадението на политическите и националните граници. Но в етнографията на циганския табор няма място за хищни зверове, тук танцуват с питомна мечка и превързват болния крак на орела. Политическото буйство на Европа, нейното неутолимо желание да прекроява своите граници може да се разглежда като продължение на геологическия процес, като потребност да се продължи в историята епохата на геологическите катаклизми и колебания, характерни за най-младия, най-нежния и най-историческия континент, чието теме, подобно на темето на дете, все още не е укрепнало. Но политическият живот е катастрофичен в същността си. Катастрофата е душа на политиката, нейна природа са неочакваният прелом и разрухата. Лесно им е на бюргерите във „Фауст”, седят си на скамейчицата, пушат си лулата и размишляват по турския въпрос. Когато земетресението е далеч и опасност няма, тогава е приятно. В Европа – така политическа като светоусещане – е вече събитие да не се чува тътенът на политическите събития:

На царете и царствата земни отрада
Възлюбена тишина,[1]

тоест простото отсъствие на катастрофа се усеща почти физически като нежен повей на тишината. Катастрофичността на политическата стихия е довела по същество до образуването в самите недра на историческа Европа на мощно течение, което си поставя за задача да умъртви политическия живот като такъв, да унищожи независимата и катастрофична политическа стихия, да се бори с историческата катастрофа, където и да е тя и в каквото и да се проявява, – това течение се изтръгва от такава дълбина, че самата му поява напомня катастрофа и макар да е некатастрофично по своята природа, то изглежда по недоразумение като ново политическо земетресение, като нова историческа катастрофа, подобна на предишните.

Оттук насетне политиката като стихия умря, тъй че да е благословен трижди нейният живот. Мнозина говорят все още на стария език, но в Европа е вече невъзможен политически конгрес като Виенския или Берлинския, никой не би слушал актьори, а и те се отучиха да играят.

И тъй, прекъсването на политическия живот на Европа като независим катастрофичен процес, завършил с империалистическа война, съвпадна с прекратяването на органичния растеж на националните идеи, с повсеместния разпад на „народностите” на обикновено човешко зърно, на пшеница, и сега трябва да се вслушаме в гласа на тази човешка пшеница, в гласа на масите, както неопределено ги наричат, за да разберем какво се случва с нас и какво ни готви утрешният ден.

Не в мелницата на политическата история, не благодарение на тежкия воденичен камък на катастрофите ще се превърне в брашно човешката пшеница. Сега е трижди благословено всичко, което не е политика в стария смисъл на думата, благословена е икономиката с патоса й на всемирна одомашненост, благословена е кремъчната брадва на класовата борба, всичко, което е погълнато от великата грижа за устройството на световното стопанство, всяка къщовност и икономичност, всяка тревога за вселенското огнище. Доброто в неговото етическо значение и доброто в икономическия му смисъл – тоест съвкупността от всички съдове и оръдия за производство, цялата грамада от трупана с хилядолетия вселенска покъщнина – са сега едно и също.

Нито един народ вече няма да се самоопределя в процеса на политическата борба. Политическата независимост вече няма да прави народа; единствено хвърляйки своя чувал в тази нова мелница, под воденичния камък на тази нова грижа, ние ще получим обратно чисто брашно – нашата нова същност като народ.

Срамът от вчерашния месианизъм още гори по лицата на европейските народи и след всичко, което бе извършено, аз не познавам по-парещ срам. Всяка национална идея в съвременна Европа е обречена на нищожество, докато Европа не намери себе си като цяло, докато не се почувства като нравствена личност. Извън общото майчино европейско съзнание не е възможна никоя малка народност. Изходът от националния разпад, от положението на зърна в чувала към вселенско и интернационално единство лежи за нас във възраждането на европейското съзнание, във възстановяването на европеизма като наша голяма народност.

„Усещането за Европа”, макар и глухо, потиснато и угнетено от войните и гражданските разпри, се завръща в кръга на реалните работни идеи. Русия пази скрито и ревниво това чувство за Европа, тя отдавна разпалва този огън, страхувайки се сякаш той да не угасне. Нека си спомним Херцен, не неговия светоглед, а европейската му къщовност и грижовност – как броди по западните страни като стопанин на огромно родно имение. Нека си спомним отношението на Карамзин и Тютчев към земята на Запада, към европейската почва. И единият, и другият са чувствали най-силно земята на Европа там, където се издигат планините, където е жива паметта за геологическата катастрофа. Тук, в Швейцария, Карамзин пролива сантименталните сълзи на руски пътешественик. На Алпите са посветени най-хубавите стихове на Тютчев. Своеобразното и одухотворено отношение на руския поет към геологичното буйство на алпийската вис се обяснява с това, че тук поривистия геологически катаклизъм, вдълбан в мощните ридове на родната историческа земя, носеща Рим и катедралата на свети Павел, родила Кант и Гьоте, поради което сякаш тук –

нещо призрачно извира
като неделна тишина.[2]

Европейските стихове на Тютчев са одухотворени от историческото усещане за европейската земя, а европейските Хималаи според поета са увенчани с двойна тиара.

В днешна Европа няма и не бива да има никакво величие, никакви тиари и корони, никакви величествени идеи, напомнящи тежки тиари. Къде се дяна всичко това – цялата маса излято злато от исторически форми и идеи? Върна се в състоянието на сплав, на разредена златна магма, не пропадна, а сякаш се предаде заради величието – подмяна, бутафория, папие-маше. Нека погледнем трезво: днешна Европа е огромен хамбар, пълен с човешко зърно, с истинска човешка пшеница, и този пълен със зърно чувал е по-монументален от някогашната готика. Но всяко зърно помни древния елински мит, разказващ как Юпитер се превърнал в бик, за да пренесе – пръхтейки тежко и с розова пяна на устата от умора – през земните води на широкия си гръб драгоценен товар – нежната Европа, която се държи със слабите си ръце за силната квадратна шия.

1923 г.

Превод от руски: Димитрина Чернева

На главната страница: Отвличането на Европа, Джовани Франческо Рустичи, 1495 г.