0
3788

Чувство за Европа

В Дълбин има една известна скулптурна композиция, нарича се „Мемориалът на глада” и е посветена на жертвите на Големия глад, връхлетял Ирландия в средата на XIX в. Пет бронзови фигури, облечени са в дрипи, измършавели са от глад и умора, носят някакви вързопи в ръцете си – единственото, което им е останало, един от мъжете е преметнал през раменете си тялото на полуживо, а може би вече мъртво дете, ръцете и краката му висят безжизнено, а няма как да бъде погребано, тези толкова осиротели фигури нямат сили дори да изкопаят гроб, зад всички тях върви едно куче, излиняло като тях, неговата окаяност е равна на човешката, животът на хората е не по-различен от живота на бездомното куче. Мемориалът, дело на ирландския скулптор Роуън Джилеспи, е открит през 1997 г. Композицията се нарича също и „Емигранти”. Бедствието, което пресъздава, е сполетяло Ирландия в средата на  XIX в. и се дължи на болест, унищожила през три поредни години картофените реколти, затова се нарича още Картофеният глад. Над един милион ирландци умират от глад, холера, скорбут, тиф, а два милиона емигрират, предимно в Америка. Ирландия губи една трета от населението си, а днес в Северна Америка живеят 40 милиона човека от ирландски произход.

На пристанището в Дъблин има и кораб музей, наречен „Джейни Джонстън“, който е точно копие на плавателните съдове, с които бягащите от бедствието хора са прекосявали океана. Наричали плавателните съдове още „плаващи ковчези”, защото всеки пети на борда им умирал.

Днес ние не можем, слава Богу, да възприемем докрай тази покъртителна история. Не можем да си представим как другите страни не са започнали да изпращат кораби с храни, как не са въвели международен валутен борд, как еврокомисарят по бедствия и аварии не е свикал заседание, на което спешно да бъде отпусната спасителна помощ. Да, получили са някаква помощ, но тя е била капка в морето и милиони са измрели от глад. За щастие, има нещо, което категорично ни пречи да възприемем докрай тази история, и това е дълбоко вкорененото у нас съзнание или по-скоро чувство за Европа. В какво се състои то?

Чувството за Европа с течение на годините се променя и развива. Някога, когато ние бяхме отсам Желязната завеса, Европа за нас беше недостъпен и непристъпен блян. Тогава от Европа можехме скришом да внасяме дънки, плочи, списания, книги, маратонки и всякакви стоки, които на нас ни се струваха луксозни – не, а вълшебни почти, почти магически, защото говореха за друг свят, който съществуваше редом до нашия, но в него имаше цветове, привлекателност, аромат, чар, красота, дух. Най-зловещият и зловонен за мен белег на комунизма беше липсата на дух и именно заради това грозотата беше така всепроникваща, така вездесъща. Сградите, паметниците, портретите, градинките, дрехите, мебелите, предметите от всекидневния бит, всичко беше лишено от дух, всичко като че ли беше пропито от един и същи цвят – убит, умрял цвят, бозав, амбалажен, някак идеологически цвят. Все едно обезсолена сол или вяра без радост, или захар без сладост, или любов без споделеност. Спомням си онези омерзителни в своята окаяност бараки ли бяха, постройки ли, в които бяха настанени някакви административни служби, няколко бюра в типичен соцстил с развалени вратички на чекмеджетата, отрупани с папки, над които дремеха чиновнички, които в работно време си лакираха ноктите и си тупираха коковете, а между бюрата включена електрическа печка през зимата. Човек блуждаеше от стая в стая, за да се сдобие с някоя необходима бележка за друга административна служба, гледаше да се хареса на чиновничките, да не ги дразни много, за да не го върнат за пореден път или за да не му креснат и да не го наругаят като последен парцал. В най-добрия случай човек излизаше с мечтаната бележка и тръгваше между локви и тук-таме поставени плочки, за да стигне до спирката, където дълго трябваше да чака превозното средство. Да се чака по петнайсет, двайсет минути за каквото и да било беше в реда на нещата. И така нататък, и така нататък, мога да се отплесвам до безкрай.

В онези времена Германия беше само ГДР, Берлин свършваше с Бранденбургската врата, Чекпойнт Чарли не беше туристически обект, от Берлинската стена се стреляше, на нашата граница също се стреляше и можеше да я прекосиш само с риск за живота си, докато европейците пътуваха свободно от една държава в друга за наше най-голямо изумление, за тях границите почти бяха паднали, а при нас те бяха охранявани с бодлива тел и автомати.

И когато при нас Желязната завеса се срути – ето, пред нас се разкри онази Европа, за която ние бленувахме – свободна, одухотворена, харизматична, просперираща. Това беше чувството, че като блудни синове и дъщери се завръщаме от принудителното си изгнание, че заставаме там, където винаги сме били, че установяваме връзка с това, с което винаги сме били свързани.

Това е моето чувство за Европа. Чувство за общност, за принадлежност, за солидарност, чувство, че ако при нас се случи Картофеният глад, ние няма да бъдем оставени.

Европейското разбирателство не се гради лесно, противоречия, спорове и конфликти продължава да има, но те вече не са основание за войни, както са били векове наред, а са повод за диалог, търсене на взаимно разбиране, взаимни отстъпки, взаимно насърчаване и задружна работа. Така чрез обединението си европейските народи дадоха пример на човечеството, че човечността е възможна.

Корабът „Джейни Джонстън“ направил 16 курса до Северна Америка. Докато в другите „кораби ковчези“ по време на дългите и тежки пътувания са измирали хиляди, екипажът на „Джейни Джонстън“ никога не е изгубил нито един човешки живот. Това се приписва на капитана Джеймс Атридж, който не претоварва кораба и осигурява квалифициран лекар, който да се грижи за здравето и живота на пътниците. По време на първото пътуване през април 1848 г. на борда на кораба дори се родило едно момче.

„Мемориалът на глада” преднамерено е поставен срещу сградата на Центъра за международни финансови услуги в Дъблин, защото причината за Големия глад не е само в поразената картофена реколта, а и в безчовечната човешка алчност.

Наскоро учените разгадаха генома на фитофторозата, унищожила картофената реколта. Днес Европа не е заплашена от картофен глад. Самата тя е залята от мигрантска вълна, която я разтърсва из основи. Северна Америка е приела и продължава да приема милиони мигранти, което ме кара да мисля, че сама по себе си миграцията не е бедствие. Европа преживя две кървави войни, непознати в по-старата човешка история. След последната война последва период на съзидание и Европа постигна успехи, също непознати в досегашната човешка история. Днес Европа трудно намира пътя към своето единство, предусетено още от Шилер в „Одата на радостта“, която днес е химн на Европа. Този химн звучи възторжено и е изпълнен с надежда.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКато в тъмно огледало
Следваща статияВарненският театър на колела