0
1536

Чудесни попадения в „Ел Роял“

„Тежки времена в „Ел Роял“

Дрю Годард дебютира в игралното кино като сценарист на „Чудовищно“ (2008) и се заема сам с режисурата на следващия си хорър сценарий „Хижа в гората“ (2012). Драматургичните му изяви в телевизията и киното (от „Lost – Изгубени“ до екранизациите на „Z-та световна война“, 2013 и „Марсианецът“, 2015) системно подсказват интерес към катастрофични фантазии, изправящи човечеството на ръба на съществуването. След това се появява „Тежки времена в „Ел Роял“, който може и да допуска асоциации за постапокалиптично обезлюдяване на Земята, но по същество си остава истински noir трилър.

Нищо в досегашното творчество на Годард не навява идеи за интереси в криминалния жанр или за увлечение по стилизиране а ла Тарантино, но новият му сценарно-режисьорски проект изненадва приятно и с двете. Без да е типичен „черен филм“ или да залита по специфичната смес от философстващи словоизлияния и визуални сцени с внезапността на картечен откос, които се превърнаха в запазена марка на Куентин Тарантино, „Тежки времена в „Ел Роял“ предлага от онзи тип сюжети, за които до самия финал не знаеш къде ще те отведат; и се отличават с жанрово многообразие и многопластови персонажи, към които сценаристите имат подчертан афинитет.

Озоваваме се след средата на 60-те на границата между Калифорния и Невада (в буквалния смисъл), там се издига импозантният хотел „Ел Роял“, който до скоро е бил процъфтяващ център на хазарта и алкохола. Четирима клиенти пристигат по едно и също време и настояват да бъдат настанени. Момчето на рецепцията, което е едновременно камериер, барман и управител на западащото място, обяснява разликата между това да спиш в стая на територията на Калифорния и такава в Невада, след което връчва ключовете на свещеник, афроамериканка с вид на домакиня, излъскан продавач на прахосмукачки и напориста, зле възпитана хипарка. После идва ред да надникнем в стаите им…

Фабулата е разделена на глави, които една по една отварят вратите на хотелските стаи право към житието на някой от персонажите. И… всеки път попадаме в различен филм. По изобретателен и технически издържан начин сценарият предлага смес от няколко истории, които са дори жанрово разнообразни – така на цената на един билет зрителят има възможност да гледа сюжет за обир и укриване на плячката; друг за отвличане, предшествано от семейно насилие; трети за опит да се пробие в музикалния бизнес; четвърти за шпиономания и ФБР-далавери (от годините на Студената война и виетнамския конфликт); всичко това гарнирано с мистериите (и мизериите) на самия хотел; и сектантска нишка – драматургичен еквивалент на „черешката на тортата“.

„Тежки времена в „Ел Роял“

Отделните линии се развиват паралелно в миналото, преплитат се след настаняването на клиентите по стаите и продължават напред в привидно хаотично кресчендо. Точно както в един хотел (особено такъв, който не е подходящ за отсядането на свещеници) могат да се пресекат съдбите на различни хора, така в „Тежки времена в „Ел Роял“ се кръстосват сценарни ходове, които разравят човешките отпадъци и представят действащи лица, делящи се главно на кофти и по-кофти хора.

Съдържанието на филма неуловимо се завърта около някои архетипи в Америка от 60-те години – своеобразно обобщение на обществото, събрано в един хотел-държава, както различните сюжетни линии запечатват калейдоскоп от киновъзможности. За всичко това можете да си дадете сметка по-късно, след финала на „Тежки времена в „Ел Роял“, а докато събитията се случват, следвайки неумолимата логика на съдбата (и режисьорския усет), има доста други неща, които привличат зрителското внимание.

Любопитно е как отделните нива в интригата поддържат почти сходна динамика (което не е присъщо за всичките приложени жанрове) и с изключение на кратки моменти (предимно след включването на месианската линия) ритъмът остава на завидно ниво. И колкото по-уморени са героите, толкова по-бързо се затяга примката на съспенса. Същевременно бруталността във филма не изглежда кинаджийски показна, въпреки стилизираността на сюжета, а е по-скоро автентично житейска. С други думи, Дрю Годард се е справил много добре и със сценарната, и с режисьорската част от проекта си, а също и с избора на актьори.

„Тежки времена в „Ел Роял“

Джеф Бриджис е неустоимо убедителен, както обикновено. Дъщерята на Мелани Грифит и Дон Джонсън – Дакота, потвърждава, че заплашителният чар на лолитката от „Голямото плискане“ (2015, реж. Лука Гуаданино) е сред най-добрите ѝ оръжия. Крис Хемсуърт е доста интересен в контраамплоа, където има възможност да демонстрира манипулаторска демоничност. А голямата изненада е синът на Бил Пулман – Люис, който дава заявка за сериозен актьорски потенциал с първата голяма роля в кариерата си. „Тежки времена в „Ел Роял“ е ансамблов филм и седемте основни изпълнители се справят отлично със задачата си. Драматургията, оригиналният наративен подход и режисьорските умения ни предоставят базата за чудесно кинопреживяване, но то би останало половинчато, ако дори един тон в ансамбъла звучеше фалшиво.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияУроци за вицепремиери
Следваща статияПрофесорско каре: Глупостта