0
2640

Чудовище

„Сирано де Бержерак“

Откъс от книгата с фрагменти на френския актьор, дело на изд. „Стефан Добрев“.

Освен талант на актьор Жерар Депардийо притежава и талант на писател. „Чудовище“ представлява своеобразно продължение на предходната му книга „Невинен“. Авторът не изневерява на стила си и без задръжки споделя своите възгледи и размисли върху живота, красивото и грозното, доброто и лошото, и най-вече чудовищното – във всеки един смисъл на думата.

„Чудовище“, Жерар Депардийо, на изд. „Стефан Добрев“, 2019 г., превод от френски Красимир Кавалджиев

ДА ЖИВЕЕМ

Всеки ден, всеки час, всеки миг трябва да живеем.
Да изживеем това, което ни е дадено да изживеем, а не да се оставяме на течението.
Да живеем истински, е може би единственото революционно действие.
Да се осмелим да Бъдем.
И да живеем свободни.
С всеки изминал ден, все по-свободни.

СЪРЦЕ, КОЕТО ТУПТИ

Непрекъснато ни стъписват всички онези неща, които са насочени срещу живота.
Ако ги оставим да ни победят, ние се затваряме и нищо повече не ни се случва.
Сливаме се с всички тези мръсотии, ставаме досадни за околните и себе си.
Настъпват дни, в които душата е потисната, идват вечери, в които сме уморени от живота и ужасени от смъртта.
Почти бихме стигнали дотам да забравим, че имаме сърце, което тупти, кръв във вените, че сме създадени, за да съществуваме и да желаем.
Точно в такива моменти трябва да умеем да се съсредоточаваме в размисъл, да се отърсваме от излишното.
Не само да отказваме, а напротив – да бъдем колкото може по-широко скроени, да преоткриваме онази невинност, която единствена може да ни дари благодат.
Това няма нищо общо с волята.
Волята ми бърка в здравето, пречи ми.
Всичко е само въпрос на желание.
Онова желание, което трябва да търсим отвъд всички неща, които ни тежат и ни пречат.
Само то може да ни върне към живота.

ПРАЗЕН ЛИСТ

Има един много хубав роман от Сименон – „Пръстените на Бисетр“.
Това е историята на един забързан човек, който привидно е преуспял. Веднъж месечно той обядва в ресторант „Льо Гран Вефур“ с трима свои приятели: академик, адвокат и реномиран лекар. Един ден получава удар, вследствие на който половината му тяло се парализира. Събужда се в болницата и тогава може би за пръв път открива мълчанието.
То е безкраен простор от тиха вода, по нея и най-малкото камъче поражда концентрична, постепенно разширяваща се вълна, която едва нарушава повърхността.
Истински покой.
И на този дълъг плаж от тишина той се учи отново да живее.
Да бъде на разположение.
На себе си и на другите.
Тъкмо това вътрешно пространство винаги е интересувало Сименон.
Тази смълчана област отвъд думите, тази толкова особена, мирна територия, в която се движи Мегре, която му дава тази дълбока заслушаност и този уникален поглед. Позволява му да се превърне в бял лист и да приеме в себе си думите на другите.
В това общество шумовете и виковете непрекъснато плескат страниците ни с безкрайната си мръсотия.
Не ни се дава възможност да остане насаме със себе си.
Не ни оставят да си поемем дъх.
Притеснени сме, никога не сме спокойни.
Смазани сме, нямаме на кого да се оплачем.
Надеждата не достига, доверието става все по-рядко.
Всички са в отбранително положение.
Никой вече не може да ни говори, още по-малко да ни шепне каквото и да било.
Някаква пъклена машина потиска всяко наше желание, приспива душите ни.
Разбива всичко.
Невинността вече трудно се издържа.
А това е много опасно, защото когато няма вече невинност, ние все едно сме умрели.
Детството е това, което ни кара да мечтаем, да желаем.
Когато си дете, правиш само това.
Детството е крехко, нуждае се от помощ, от нежност, от подкрепа.
Когато всичко край нас реве и гори, детството е първото нещо, което се стреми да избяга.
А с него и цялата трогателна красота на крехките неща.

МНОГО СЕ ГОВОРИ

Днес информацията е царица.
С всички тези денонощни канали, тези нови средства за комуникация, информацията ни залива непрекъснато.
Като някаква завоевателна армия от научнофантастичен роман, дошла да колонизира нашите ширини и да ги превърне в сметища.
Тя прекъсва всички пътища, които биха могли да ни върнат към нас самите.
Това е светът на Оруел.
Ужасяващи вълни изпълват пространството.
Връзката ни с космоса непрекъснато е смущавана, заглушавана.
Сякаш живеем със слушалки, по които постоянно се разпространяват лоши и фалшиви новини. Fake news!
По цял ден ни бомбардират с несправедливости, пред които сме безпомощни. Със страхове, които не са наши.
Като че ли от космоса падат вредни частици и ни оплескват с мръсотия, която не е наша.
Сутрин пълним чаша с чиста вода, цял ден я носим навсякъде, а вечер, дори нищо лошо да не сме направили, водата в чашата е станала отвратителна.
Говори се за сексуален тормоз, но всичко вече е тормоз – политиката, медиите, обществото, тази пронизваща информация.
Много се говори.
Прекалено много думи, за да може човек да е честен.
Това е преследване. Ако не и окупация.
Гледаме като телета преминаващата отново и отново железница.
Онемели, онемели от изумление.
Ние не само вече не получаваме отговор, но дори става все по-трудно да намираме въпроси.
Непрекъснато идващите от другаде удари се отразяват на психическото ни здраве и има опасност почти да заприличаме на изпражненията, от които се освобождаваме всяка сутрин.
Усещам, че хората са сломени, насилени от всичко това, мозъкът им получава все по-малко кислород. Пред тази перманентна агресия те се затварят в себе си, отдалечават се от живота.
Вече не са на разположение за нищо.
Остава им време само за информацията. И тъкмо тя им налага своя ритъм.
Всичките тези медии, които посочват къде са проблемите, благоприятстват в нас всичко, което се противопоставя – как тогава все още да бъдем щедри и добри?
Как да прегърнем идеята, че човек може да бъде по-добър?
Как да се различаваме от тази мръсотия, без да се затваряме, без да се дистанцираме от живота?
И бездруго едва теглим каруцата с всичката тежест в нас, но когато пред себе си вече не намираме място за нищо, няма как да се устремим към нещо или да се въодушевим, няма как да се извисим.
Навсякъде бъркотия – в битките, в идеите, във войните.
Поне зад този ад да стоеше някакво истинско чудовище, някакъв жесток, зъл гений, нещо конкретно, някой, а то – нищо.
Само незнание.
Придобити навици.
Отсъствие на мисъл.
Глупост, която дори не може да ни разсмее, защото е лишена от хумор.

ТАЙНАТА

Често си мисля за Сирано.
Когато го питат защо мрази стария актьор Монфльори, отговаря: „Млади момко, имам две причини и стига ми всяка.
Първата – като актьор е жалък, само кряка и повдига стиха с викове на водоносец, вместо да го остави да отлети свободен!
А втората е тайна…“

Тайната е хубаво нещо. Хубаво нещо, което все по-трудно може да се пази. Всичко се казва, всичко се знае. Не остана много сянка. Хората имат все по-малко тайни. Самите те сега се заемат да излагат всичко на показ във Фейсбук страниците си, в социалните мрежи. Тези нови технологии несъмнено са много интересни, въпреки че засега благоприятстват по-скоро всичко, което ни пречи да бъдем. Може би някой ден те ще ни осигурят друга форма на съществуване.
Ражда се нова цивилизация.Намираме се в първия ѝ период. Някъде между цирковите игри и Инквизицията.

МЪЛЧАНИЯТА

Тъй като невинаги съм намирал точните думи, знам какво печели човек с тях. Но и какво губи. Те често усложняват нещата. И ако нещо ни помага да се справяме в живота, то се съдържа по-скоро в това, което представляваме без тях, отколкото в нашите опити да обясняваме, коментираме или оправдаваме. Трябва да усетим това мълчание отпреди появата на думите, да му дадем време да разцъфти, да го опитомим. Аз научих едновременно и думите, и мълчанието.
Когато се запознах с Жан-Лоран Коше, не говорех, а мучах. Той най-напред ме накара да прочета пиесата „Калигула“ от Камю. Океан от тайнственост за невежата, какъвто бях. После ми каза: „Ще разучиш ролята на Пир“. Нямах представа какво точно иска от мен, дори не знаех, че Пир е име, бяха ми известни имена като Мимил, Пиер, Морис, но не и Пир. Макар нищо да не разбирах от репликите му, все пак усетих, че Пир не е щастлив човек. Тогава го изиграх стегнато, със стиснати зъби, както се произнася заплахата: „Внимавай да не ти разбия мутрата!“. Получи се – бях усетил някаква точност отвъд тези думи, които не разбирах добре.
После Клод Режи бе този, който ме научи да преживявам тези мълчания, в които се вкореняват думите.
Винаги е ужасно да стоиш сам на сцена пред публика и нищо да не казваш. Просто да се мъчиш да бъдеш. Ето защо в театъра актьорите често се хвърлят в играта прекалено бързо, прекалено яростно. Натоварени са с думи и бързат да се освободят от тях, за да могат най-сетне да заживеят. Сякаш не могат да съществуват в мълчанието. Режи ме научи да не бързам, да си играя с очакването, да усещам мълчанието до мига, в който думите вече не могат да направят нищо друго, освен да излязат. В крайна сметка работата е не толкова да ги произнесеш, колкото да знаеш да ги задържиш. Да им дадеш време да придобият цялата си тежест.
Мълчанията на Маргьорит Дюрас бяха очарователни. Когато разговаряхме с нея, цялата тънкост се състоеше в мълчанията ѝ, преди да отговори. И двамата сме правили прекрасни мълчаливи паузи. Дори днес те още изпълват къщата ѝ в Нофл-льо-Шато.

ТОВА НЕ Е ИДЕЯ, А ПРЕЖИВЯВАНЕ

Когато играех Дантон, бях гилотиниран още в първия ден на снимачната площадка. След като останах без глава, не можех повече да мисля, оставаше ми само да съществувам. Беше идеално. И много умно от страна на Вайда. Да отрежеш главата на актьора още от самото начало – беше перфектно. Нямаш вече идеи за нищо. Не ти трябва да мислиш. От това можеш само да спечелиш.
Когато изпитваш някаква радост от живота, например ако започнеш да си мислиш, че си щастлив, дори по-лошо – да се питаш защо си щастлив или защо не си нещастен, вече не си толкова предразположен за тази радост от живота. Губиш основното от нея. Накрая думите я заравят.
Радостта от живота е нещо, което трябва да изпитваме сега, това е всичко. Същото се отнася и за усещанията, които ни сполетяват, когато гледаме картина или слушаме музика. То не е нещо, което може да се обясни, а нещо, което трябва да се преживее, с което трябва да се пропият нашите чувства и души, което после съхраняваме в нас и което може да се върне във всеки един миг. То не е идея, а преживяване. Точно това ме дразни при интелектуалците – при тях позоваването винаги е по-важно от преживяното, обяснението – от желанието. Те предпочитат да разсъждават, вместо да чувстват. Това е фабричната марка на неестествените. Иска им се да съществуват, ала никога не залагат на карта своето съществуване. Никога не оставят плътта си да живее – получават ерекция само мислено. Не могат да изненадат себе си – прекалено много се гледат.
В азбуката на сътворението желанието и животът са преди идеята. А след идеята е редът.
Интелектуалците никога не са в този първи живот, от който може да бликне идеята, а винаги – между идеята и идеологията. Те крадат това, което другите са преживели в плътта си, крадат техните престъпления или агонии и ги използват без капка свян. Превръщат ги в история, която им служи, но никога не са я преживявали. Човек не научава нещата в училище, а с тялото си. Като гледа, диша, чувства. Страховете изчезват не благодарение на знанията, а в хода на живота. Аз имах късмет да бъда изгонен твърде рано от училище. Нямам никаква култура в смисъла, в който обикновено се разбира това понятие. Културата е някакъв метод за записване, а аз метод нямам. Много по-добре ми е, когато не познавам много добре нещата. Не ги обяснявам, те идват сами, без прегради, без никакви задни мисли. Когато искам да направя нещо, го правя без никакво позоваване. Всичко ми идва в насипно състояние. Същото е, когато сипваш гроздето в кацата. Един прекрасен ден то започва да ври. Или не започва. Поема или не поема. Има хубави и лоши години. Съществуват купища изкуствени трикове, за да направиш вино. Аз го правя по класическия начин. Или по-скоро доверявам се на природата. Тя винаги е права, когато не ѝ противоречим. Става както е рекло да стане.
Не вземам никакви предпазни мерки. Рисковано ли е? Няма значение! Дори още по-добре.

ОТ КЛОН НА КЛОН

Трябва да свикнем с мисълта, че сега живеем в различно време. Мислите ни се отдалечават от паметта, движат се все по-бързо, трудно могат да кацнат някъде. Те са като птици, които непрекъснато скачат от клон на клон. Ние не сме толкова пропити от историята на света, преживяваме емоциите си в реално време. Дори реалността се превръща в досадна случка. Разбира се, всеки ден ни се разказват истории – по телевизията, във вестниците, които все по-малко четем, навсякъде. Но точно те не ме интересуват.В тях твърде рядко се вижда човешката истина, която прикриват.Те са просто гледни точки. Винаги има един роман на историята, автор, който ни показва нещата по своему.
Когато Хитлер е искал от фотографите да го снимат, те винаги е трябвало да го представят в положителна светлина. Всеки път, когато четем нещо, после винаги можем да прочетем нещо друго, което му противоречи. Тогава на кого да вярваме? Всеки да се оправя с това, което му показват или не му показват. Винаги човекът прави историята, а аз не се доверявам на човека.
Единственото нещо, на което можем да се доверим, е начертана линия у Пикасо, замах с четката у Ван Гог, няколко ноти у Моцарт, защото там не може да има лъжа. Там почтеността е невероятна. Когато всичко става лъжа, единствената истина, която все още можем ако не да намерим, то поне да търсим, е нашата съкровена истина. Единствената, която остава.Тази, която живее в нашите мълчания. Единственото място, в което можем да намерим покой.

ДЕДЕ

Баща ми Деде никога не бе виждал море, но му стигаше да нахлупи моряшко кепе на главата, за да се размечтае за морската шир.
Ходеше да лови риба в една скапана река, силно замърсена, но той не виждаше това. Мислеше, че е на морето. Именно кепето водеше борбата. Той си въобразяваше, че се намира на риболовен кораб край Нюфаундленд и на лов за риба треска в разбушуваното море. Никога не улавяше риба, но не му пукаше. Беше примитивен и притежаваше голяма сила. Здравеняк. Не се опитваше да анализира сънищата си. Не му дремеше за това. Зад въдицата си Деде сам прогонваше злите духове от тях. Мълчаливо.

ДУМИ ОТ НЕПОЗНАТ ЕЗИК

Нещото, което може да се случи между двама души, няма нищо общо с думите. Когато в чужбина срещна човек, чийто език не говоря, думите престават да имат значение. Важат само погледите, вибрациите, нещата, които не могат да излъжат. Винаги така подхождам към хората, дори към тези, чийто език говоря – чрез това, което те излъчват, и никога чрез думите. Така винаги е по-прямо и по-честно. Когато играя на чужд език, не ми пука, че не разбирам текста на героя си. Начинът, по който тупти сърцето му, е много по-важен от думите или от идеите му. Често играя със слушалка, което понякога вълнува тъпаците. Но слушалката ти дава само партитурата, не тона. После всичко е въпрос на дишане, ритъм, вибрация. За мен пунктуацията е по-важна от думите. Играя по-скоро като музикант, отколкото като актьор. Може би защото, когато започнах, не разбирах думите. Пеех ги като текст на непознат език. И още е така.
Когато чета Сирано, усещам музиката далеч преди думите.Снимахме филма на Ален Рене I Want to Go Home на английски, нито дума не разбирах от репликите си, задоволявах се само да интерпретирам ситуацията в сегашно време. Всичко вървеше добре до деня, в който Рене ми преведе няколко изречения от диалозите и ми обясни смисъла на моите реплики. От този миг нататък всичко бе свършено, не можех повече да играя, да бъда точен, парализирах се от това, което трябваше да изговарям. Наложи се да правим десетки дубъли на сцената.
Когато двамата с Андре Мандуз четяхме текстове от Блажени Августин пред хиляди души в Париж, Рим или Болоня, всеки път виждах до каква степен тези слова отекваха в погледите и сърцата. Беше като душ от чиста вода. Зрителите имаха потребност да усетят не толкова текста, който често беше труден, а вибрациите – те докосваха дълбоко душите им. Зрителите се намираха отвъд думите, в състояние на молитва насаме със себе си. Блажени Августин се обръщаше към всички тези мълчаливи неща, които живеят в нас и до които все по-трудно успяваме да достигнем. Той пораждаше онази емоция, която можеш да усетиш, когато си на седянка край огнището, но тя рядко минава през екрана на тези машини, неспособни да те накарат да настръхнеш. Аз се чувствах така, сякаш четях приказка на дете, което заспива, и гласът ни го отнася в неговия свят, там, където може да работи въображението. Далеч от екраните. Същото усещане, което изпитах на концертите на Барбара. И точно затова хората толкова я обичаха. По време на спектакъла „Лили Пасион“ заедно с нея и зрителите изживяхме невероятно наситени мигове. Благодат. Онази благодат, която преоткривам, когато пея нейните текстове или по-скоро когато тя пее чрез мен, защото съм свободен да я обичам и да ѝ приличам.
Детските ми книжки бяха фото-романи, тези съвсем обикновени истории, при които точно накрая някой трябва да успее да каже на някой друг „обичам те“. Чрез „Лили Пасион“ получих своя фото-роман, той живееше пред мен с цялата си прелестна обикновеност.
Точно това казваше Франсоа Трюфо в „Съседката“ чрез гласа на Фани Ардан: „Слушам песните, защото казват истината. Колкото са по-глупави, толкова са по-верни. Впрочем те не са глупави. Какво казват те? „Не ме оставяй!“, „Отсъствието ти разби живота ми“ или „Без теб съм празен дом“. Песните казват истината за чувствата, за любовта, изразяват основни неща с прости думи. Ето защо ме трогват така.“
Една песен може да бъде като молитва. Всички неща, които сме преживели или не, които пазим в себе си, които обикновено запомняме, тези несподелими спомени изведнъж намират проход, начин да се облекчат. Те могат да съществуват. И това никога не изхожда от главата, а винаги от сърцето и тялото. От емоцията. Разиграва се нещо твърде телесно, твърде ритмично, което може да прилича на някои племенни ритуали или на необичайното поклащане на тялото при евреите пред Стената на плача. Стига да знаеш да вложиш достатъчно наситеност в дадена песен, както умееше Барбара, няма как да не постигнеш общуване с публиката. Тази наситеност беше нейният живот със своята свенливост, хумор и отличителност. Цялата тази енергия и крехкост, които тя разгръщаше на сцената, беше насочена към хората, дошли да я гледат, за да стигнат до тази основна истина, която ги докосваше в съкровената им самота. Тя никога не би могла да намери тази енергия, за да се срещнат хората с нея, а по-скоро, за да се срещнат със себе си. Това беше дар. На първо място себеотдаване. Не много артисти са способни на това. Днес ни е останал Кристоф, който не живее в света на шоубизнеса, а в своя собствен свят, и успя да се запази чист. Ако нещо пречи на някоя песен, то това често са самите артисти. Публиката прекрасно усещаше, че Барбара не е обикновена певица, а жена с човечност, по-силна от всичко, че във всяка своя песен залага живота си. Точно това я отличаваше от другите. При нея пеенето не беше професия. Беше необходимост.

НЕ ТЪРСЯ КЛИЕНТИ

Някои артисти, актьори, певци или политици най-много ме дразнят с непрекъснатите си сметки. Толкова се осакатяват от тънки сметки, че започват да изглеждат като полумъртви. Струва ми се, че тези, които правят всичко, за да постигнат ефект, да си изградят образ, стоят като вкаменени върху постамент и носят номер на гърба си. Интересува ги единствено да постигат блясък и накрая започват да правят всичко, само за да се изтъкват. Това е капан. За целта трябва винаги да си нащрек, а аз в никакъв случай не искам да внимавам. Актьорите, които обичам, никога не са гледали така дребнаво сметкаджийски на своя образ, на своето име. Всички те бяха чудовища със своята фантазия, своя разгул, своите крайности. Каквато и роля да играеше Брандо, винаги беше история за чудовище. Мишел Симон беше жив портрет на своята тревога, на преливащата си човечност. Тези хора нищо не контролираха, най-вече своите емоции, още по-малко своя образ. Бяха като деца – преживяното от тях веднага прозираше.
Приличаха на картини на Бейкън, които са душевни състояния, никога гладки, а лирични, поетични, неудържими. Проблемът, когато имаш изграден образ, е, че от него оскотяваш. Оскотяваш се заради твоето нещо, твоето битие. Вече важно е единствено то. Губиш цялата си свежест. Бориш се със свити криле… А е по-добре да бъдеш.
Разбира се, случвало ми се е да нося багаж, който не е мой, който са ме карали да нося, без да забележа: всичко говорено за мен, мислено за мен, писано за мен. Носел съм всичко това, както Жан Валжан е носел свещниците. Не намерих кюрето, което да ме разбере, но това не ми попречи да пратя всичко по дяволите. Днес известността, образът ми, всичко това вече не ме интересува. Не ми дреме какво мислят за мен, аз съм такъв, какъвто съм – или ме приемете, или ме оставете. Половината хора ме мразят и така е чудесно. Добър знак е.
Днес няма да седна да се кося за броя на контактите ми в социалните мрежи, както всички онези хора, за които никой не е чувал, но иначе се смятат за много известни. „Колко приятели имаш? Аз имам милион и половина!“ При това положение те могат да се държат така, сякаш са красиви, талантливи, интелигентни. Но това си остава счетоводство и нищо друго. Истинският лукс, истинската свобода е да не зависиш от някой тъпак, който ще те накара да понасяш последствията от неговия страх, неговата фрустрация и инертност. Нито от тълпа, нито от маса. Тълпата е глупава, масата – тъпа. Ако край мен има повече от пет човека, шумът ми идва много и аз притихвам. Или се пръждосвам. Не завися от никого и от нищо. Предпочитам да живея според желанието си и според случая, отколкото в непрекъснат страх да изгубя някакво място. Така или иначе няма място, което да заемаме, а само пътища, които да следваме. Пътувания, които правим благодарение на различни погледи.
Не съм от тези, които търсят клиенти. Не се стремя да се харесвам. На никого. Това е моята свобода. Не правя нищо, за да изглеждам мил и симпатичен. Просто живея. И не си правя сметки. Няма да тръгна да правя добри дела, само за да си създам положителен образ. Ненавиждам добрите дела. Хората могат да се разочароват от мен, да ме изгубят, да ме намерят отново, да приемат моята различност или да не я приемат, но аз самият отказвам да се обезобразя. Всеки от нас сам по себе си е отделен свят и аз не искам да оставя в сянка половината мой свят. Предпочитам да изживея своята светлина и своя мрак. Това е моят баланс.

КОЕ НИ УБЯГВА

Талантът е среща с тайнственото. А аз днес трудно усещам тази тайнственост. Всичко изглежда прекалено контролирано, навсякъде. Аз пък обичам това, което ни убягва. Например несръчните постъпки, които са щедрост и могат да се превърнат в грация. Те ме трогват повече от увереността или от техниката. Когато гледам филм, се вълнувам от похвати като забавена камера, продължителна сцена, задържан за по-дълго план, мъглявост, миг, в който битието е по-важно от програмата. Овладяността ме смущава. Предпочитам поезията, липсата на равновесие. Едно нещо обичам у винарите – говорят малко. При тях има най-вече действие, а и много неувереност, свързана с големите питанки в природата. Винарите знаят да се вглеждат в земята и да очакват от нея нещо много тайнствено. Разбира се, има и такива, които се опитват всячески да прогонят тази тайнственост, да я контролират, да прилагат рецепта. В резултат на това те правят вина, които си приличат и на нищо не приличат. Продукти.
Без самоличност. Еднообразни. В света на тайнственото няма оперативки в понеделник сутрин, няма брифинги, няма програма. Непредвидимото е по-важно от химията. Животът е достатъчен.

НЕ ИМ ТРЯБВАТ ПОВЕЧЕ ИНДИАНЦИ

Непрекъснато ни форматират. Аз, който никога не съм бил форматиран, никога не съм ходил на училище, усещам това много добре. При тази глобализация, с която ни измъчват, не им трябват повече индианци. Трябват им норми, калибри, модели. А когато всички бъдат вкарани в един калъп, накрая всички стават еднакви. Всички гледат едни и същи филми, купуват едни и същи книги. Всички ядат едно и също и всичко е съобразено с тази цел. Където и да отида днес в Европа, навсякъде има едни и същи магазини, едни и същи марки, едни и същи типове пред монитора, които ти продават едно и също. Тези хора на комуникацията се опитват да ни превърнат в стадо без душа. Принуждават ни да имитираме някакъв модел, да усвоим неговите недостатъци. Искат само да се харесват, а на мен това изобщо не ми харесва. Те първи ни говорят за правото да бъдеш различен, но различността не е право, а дълг. Дълг, който те ни пречат да изпълним. С кого да ти се прииска да се срещнеш, ако всички сме еднакви? Ако всички сме еднакви, няма вече друг. А в другия е всичкото богатство. Няма нищо по-красиво от различието – човек живее само от различия. А в това общество различността е гонена отвсякъде. Дори в този нов език, в който се забравя речниковият запас, нюансът, и от многото дишане в ритъма на Туитър и Фейсбук ставаме все по-кратки, насечени, окончателни. Трябва да избираме – „за“ или „против“, и между двете вече не съществува нищо друго. Презрението печели срещу разбирането. Обичах богатството на акцентите, на местните говори, на измислените от селяните диалекти, този толкова своеобразен, толкова изящен език, неразривно свързан с тяхната среда, с въздуха, който дишат. Това беше песента на земята им, тази земя, която днес те дори не могат да погледнат, защото се срамуват от нея. Същото важи и за думите – основното от тях изчезна с тази глобализация, която всичко форматира, в която вече дори не можем да създадем свое собствено семе. Искат всички продукти да бъдат с изсмукан въздух от опаковката, без мирис, изсмукват от нас собственото ни съществуване и основанието ни да съществуваме. Като че ли искат да извадят всичките ни органи. Хранят ни с боклуци, нищо вече не е истинско, всичко е фалшиво, дори информацията – знаем го, търпим го. Как да се надигнем срещу това? Или по-скоро как да се въздигнем с това? Ако започнем да се надигаме срещу това, опасността е, че ще дадем право на лудите, на Льо Пен, на онези, които искат да ни отведат към друга лудост, пак политическа, пак смъртоносна. Към някаква идеология. Която ни спъва също толкова, колкото ни въздига.

ПОД ПРИКРИТИЕ

Политиката ми отнема думата. Никога не съм могъл да следвам някаква идеология. Властта е нещо нечовешко. Изисква от нас нечовешки постъпки. Не обичам политиците. Те са толкова жадни за власт, че вече с нищо не могат да ни съблазняват. За мен те са като сенаторите по времето на Юлий Цезар. Нищо не се е променило. Откакто човекът живее на Земята, никога не е имало нито ден без война, нито ден без война – все някъде по света са бушували конфликти. Ето например Близкия Изток. Достатъчно е трима глупави израелци и трима глупави палестинци да се озоват един срещу друг, за да започнат да досаждат на цялото население и да подпалят целия регион. Политиците ясно съзнават това. Биха могли просто да се отърват от глупаците в своите редици, ала не, прекалено много интереси са заложени на карта. Политическият акт е обречен от самото начало. Абсолютно лицемерие. Далавери, лъжи, корупция – всичко е фалшифицирано до безобразие. Наскоро по „Нетфикс“ гледах един български сериал, „Под прикритие“. История за организираната престъпност в София, връзките с мафията, политиците, бизнесмените, днешното общество. Трафик, дребни комбини, дезинформация. За да научим какво се случва наистина в света, този сериал е много по-красноречив от новините в 20 часа. Действието често е доста тромаво, героите са донякъде карикатурни, играта – не много добра, и тъкмо поради това изобразяването е правдиво. Дотам сме я докарали. Точно това живеем всеки ден. Второразреден сериал на българската телевизия се превърна в най-добрата илюстрация на нашата действителност.
Under Cover. Под прикритие. Този свят се превръща във второразреден сериал, в който за съжаление се стреля с истински куршуми.
Допреди няколко години киното все още можеше да показва донякъде тези истини. Неотдавна гледах отново „Кръстника–3“ на Копола, този американец, който се мисли за италианец. В този филм има много точни попадения за тайните съглашения между политиката, парите, властта, всичките далавери около банката на Ватикана. Пачино играе върховно, особено в сцената, в която споделя всичките си душевни терзания с един кардинал, чиято роля се играе от Раф Валоне[1]. Като гледам какво се случва днес, това изглежда почти грандиозно. Вече не сме в света на „Кръстника“. Вече сме в света на българския сериал. Реалността на властта се е превърнала в карикатура.
„Под прикритие“ показва перверзната страна на нещата. Най-напред има шефове, които трудно можеш да закопчееш, те не участват задължително в политиката, не се показват, но държат предприятията, вестниците, футболните клубове. Веднага след тях са воините на пропагандата, журналистите, които пускат слуховете, информацията, за да дестабилизират населението, които предават движението на фигурките по шахматната дъска.
Като гледам как се държат всички тези големи босове, в сравнение с тях политиците изглеждат почти като агънца. Босовете са истински убийци, а често и истински боклуци. Щом са стигнали дотам, докъдето са стигнали, значи понасят мисълта, че ръцете им са оцапани с кръв. Зад престижната витрина те наистина са „Под прикритие“. Обслужват се безскрупулно. Срещал съм няколко такива, знам за какво говоря, понякога дори са ме молили да ходатайствам пред тези хора, било то във Франция или в чужбина, и всеки път отказвам, защото знам как става всичко, трябва да плащаш, да плащаш, да плащаш непрекъснато, за да направиш каквото и да било в техния периметър на действие. Честно казано, предпочитам да си имам работа с хората от селата, с простолюдието.
Този, който живее в степта, какво би могъл да корумпира? Птицата, която му цвъка на главата?

ИДЕИТЕ НА ДРУГИТЕ

Обичам хората, които са встрани от обществото. Не защото са встрани от обществото, а по-скоро защото тези, които са ги поставили там, са тъпаци. Няма нищо по-лошо от хората, които ти казват кое е добро и кое – зло. От хората, които претендират, че знаят. Които имат непоклатими разбирания. Всички тези изправители на недъзи, тези бели ризи и тези очила, които мислят, тези хора, които поучават, съдят и наказват. Същите като онези, които през 1942 година по цял ден са се криели зад капаците на прозорците и само са се чудели кого да издадат на властите. Тези бели рицари, които искат на всяка цена да ни наложат идеи, които твърде често са просто цицини на собствената им суета. Те, разбира се, винаги първи се преобличат, като си обръщат ризите наопаки, но са еднакво мръсни и от двете страни. Тези, които им вярват истински, може би са още по-зле. Онези първите ни промиват мозъците с техния морал, а всъщност всички сме крадци без морал. На първо място те. Човек бързо затъпява с идеите на другите. Винаги съм се пазил от онези, които ми мислят доброто. Не можеш да мислиш доброто на някого напук на него. Най-много да утежниш положението, защото се стремиш да му наложиш нещо противоположно. И той бързо поема по обратния път, защото е непоносимо да бъдеш противоположен на себе си. Човек може да се справи с положението единствено сам, и то ако реши. А не като се позовава на съждението на поучаващите, като се чувства виновен, не, а като приема. Като приема някои неща, които са в нас, които са част от нашата природа и с които трябва да се справим. Всички носим в себе си злото, иначе не бихме могли да разпознаем в себе си доброто и да се стремим към него. Ако отхвърлим това, ако започнем да си казваме, че доброто съм аз, а злото – другият, значи тъпотията вече се е възцарила. Винаги съм харесвал ролите, които не са непременно мили и любезни, и винаги съм намирал оправдание и за най-големия гадняр. Тези неща винаги са ме интересували – гадостта, злото. Много зависи какво преживяваме, какво представляваме. Винаги има един аспект на злото, който е като добрия холестерол. Много хора са намерили пътя към доброто, след като са извършили чудовищно деяние. Това се нарича изкупление. Работата не е да си кажеш: „Боже мой, направих нещо лошо!“, не, това пак е морал, тъпотия, то е като хората, които не правят разлика между картина и декор. Изкуплението е между теб и теб, а не между теб и другите. И обратно на това, има хора, които вървят към злото в името на доброто. Например абат Донисан във филма „Под слънцето на сатаната“ се опива с Бог, както други се опиват с червено вино, и виждането му за доброто е напълно възвишено, лудо и чудовищно. Както редица герои от руската литература, той се движи между светостта и лудостта. Сталин също е искал да прави добро. Така че доброто може да бъде ужасяващо, а злото – изкупително. Ето защо никога не бих могъл да съдя никого. Аз оставям хората да се занимават със себе си. Ако умрат, занимавайки се със себе си, това се нарича свобода. Всеки си служи с нея, както намери за добре.

КРИЕМ НЕЩО

Не обичам това коректно мислене, към което сме се запътили. Навсякъде слушаме, че доброто, това сме ние, а злото, това е другият. Едно време беше Кастро, днес е Путин – всичко, което не е дезинфекцирано. На Запад зло няма, в никакъв случай.
Ние на Запад сме сърдечни. Колко тъжно е това. И колко опасно. Става все по-компрометиращо да бъдеш себе си, да не бъдеш като всички. Тогава се опитваме да се изкараме такива, каквито не сме, такива, в каквито искат да ни превърнат политиката, медиите, социалните мрежи. Опитваме се да мислим както трябва да се мисли, да се показваме каквито трябва да се показваме.
Всички ставаме малко нещо шизофреници, симуланти. Накрая се затваряме в нещо като балон, който не е съкровената ни реалност, лишени от себе си, разсеяни, леко затъпели. Много хора водят двойствен живот, паралелен живот, почти като Мартен Гер[2], само че той е избирал чия самоличност да присвои. Нито обществото, нито политическата коректност са му диктували как да постъпва. Заради това има множество нови произшествия, например аферата Роман, които красноречиво говорят за тази лудост, за отчаяността на живота и на политиката. С този катехизис на коректното мислене всички сме малко като онези португалски евреи, покръстени насила в католицизма, които продължавали да практикуват вярата си нелегално. Крием нещо. Не искаме да шокираме нито семейството си, нито медиите, нито общественото мнение. И все пак, когато играеш някаква роля, винаги идва един миг, в който трябва да се върнеш в реалността, иначе тя ще те настигне. И често това е жестоко. Колкото повече прикриваме мръсотията си, толкова по-голяма опасност има да се сблъскаме с нея. Един Господ знае колко грозни неща може да има в плътта ни – и никой не е застрахован от тях, – но ако прикриваме тази грозота, някой ден тя ще ни погълне. Трябва да бъдем нащрек за недостатъците си. Те винаги казват нещо за нас, което без тях не би могло да намери израз. И да им дадеш възможност да се изразят, е качество. Никога не бива да се опитваме да крием своята различност, поезия, чудовищност. Нашите лоши страни, лутания, безумия, онова, което хората не искат да виждат у нас, то е същото, което ни прави човеци. Днес чудовищността е прокудена от човешкото, не искаме да я виждаме, никъде. Как да се спогодим с чудовищната си страна, ако я отричаме? Ако отричаме най-лошите си възможности? Не можеш да подходиш към доброто в себе си, ако не подходиш към злото в себе си. Но за целта трябва да бъдеш честен, честен със себе си, а това не е лесно. От време на време всички сме нечестни. Трябва да се спуснеш на дъното на душата си, за да не откриеш лицемерие. Само политиците непрекъснато твърдят, че са честни. Това доказва, че не са. Да се покажеш такъв, какъвто си, никога не е порнография. Порнография е да постъпваш нечестно със себе си и с другите. В крайна сметка, колкото по-гладки сме отвън, толкова по-чудовищни сме отвътре. И много по-често истинските чудовища са онези хора, които се подчиняват на коректното мислене, като същевременно се опитват да прикрият вонята си, дължаща се на никога неизчистени лоши чувства. Обичайните чудовища.

ЧУДОВИЩА

Обичам хората, които са способни да се лутат. Те са човечни и аз не ги съдя. Ала се пазя от хора, които никога не прекаляват, които дори и за миг не са били диви. Това ми изглежда подозрително. Подозрително, защото е съмнително от човешка гледна точка. Освен ако не се разминеш със себе си и с най-същественото, не е възможно да вървиш само в една посока, да следваш една и съща порядъчна линия. Накрая се превръщаме в копие на копията на копия, в наши маймуноподобия. Ако в нищо не прекаляваме, често умираме, без да съзнаваме. Да прекаляваш, означава да смущаваш, да се поставяш извън закона. Това прекаляване съществува у мнозина, но то е напълно обърнато навътре, примесено със страх. Те са като вулкани под ледена покривка. А трябва да сме преливащи, прекаляващи, пък ако ще понякога да се объркваме. Да се увличаме от безразсъдството си. Обичам това насилие на прекомерното, което често е положително, отмива мръсотиите ни, поражда енергия. И също толкова мразя ежедневното, преглътнато, дребнаво насилие.
Тъкмо това диво състояние е красиво, когато изживяваме до дъно една любов, приключения, душевни смущения. Излагаме се на опасности, сблъскваме се с всичко в нас, което ни плаши. Когато се опитваме да овладеем положението, веднага се проваляме – изведнъж остаряваме и пламъкът угасва. Сложно е да открием своята истина или поне някаква истина, които да ни подхожда. Единственият честен начин да успеем е да отворим широко шлюзовете. Да оставим да изтекат неща, които таим в себе си и които не можем да контролираме. Винаги ме вълнуват хората, които се осмеляват да показват страховете си, крехкостта си, смешната си страна. Когато се излегнеш вечер, когато си уморен и губиш клетки, тази свобода може да бъде тревожна. Трябва ти цветущо здраве и голямо сърце, за да можеш да я понесеш. И смелост, смелост, която може да произлиза единствено от сърцето. Трябва да се осмелим да не се подчиняваме на околните и на себе си, но хората не се осмеляват. Познавах майстор грънчар в област Бери: когато му писнеше да прави чинии, все еднообразни, той вземаше глина и правеше чудовище. Огромно чудовище. От печена глина. И казваше: „Правя го, защото трябва да излезе! Пълно е с такива в мен!“. Той беше прав. Трябва да оставим тези чудовища да излязат, ако не искаме да ни изядат.

[1] Раф Валоне или Рафаеле Валоне (1916–2002) – италиански актьор и режисьор. – Б.пр.
[2] Делото Мартен Гер е гледано през 1560 г. в Тулуза. На него Арно дю Тил е осъден за това, че е присвоил самоличността на Мартен Гер, обикновен селянин от Южна Франция. Арно дю Тил е осъден на смърт чрез обесване. Депардийо играе с Натали Бай във филма „Завръщането на Мартен Гер“ (1982). – Б.пр.