0
1890

Чудото живот

За стихосбирката „Земя и любов“ на Маргарита Серафимова, изд. Scribens

Наскоро с един приятел си говорехме за чувствата, които поражда фактът, че живеем на планета. Когато споделих как едно от чувствата е свързано с това, че съм като точица в един огромен космос и това може да ме погуби, приятелят ми каза: да, но можеш да го погледнеш и от друга страна. Ти си тази точица, която възприема всичко, и имаш възможността да видиш цялото това величие, великолепие, да му се възхитиш. Имаш възможността да осъзнаваш. Можеш да видиш слънцето, луната, планините, моретата, птиците и пр. Можеш да оставиш любовта да премине през теб, без да се страхуваш. За мен това прави и Маргарита Серафимова в четвъртата си стихосбирка „Земя и любов“. Тя се възхищава на чудото живот. Чудото живот на Земята. Предусеща мащабите му, плашещи и вдъхновяващи.

Вълните цяла нощ
ще бъдат красиви.
Няма очи за цялото им битие.

Или:

Земята ражда планините, тя прави небето –
Тя притегля висините, тя ги образува
Далеч от нея е нищо
В космоса няма небе, има други земи,
Които правят други небеса

Това вглеждане в света, в живата природа, което го има в стиховете на Маргарита, учи да виждаш, да усещаш и да разбираш. Понякога разбираш, че си никой, както цъфтящият евкалипт, изпълнен с пчели, казва: „Никой съм“, или пък разбираш, че си цвете сред тревата.

В стиховете ѝ има специфичен блясък. Понякога тя открива света без сянка, в крайност. Но и редуването на крайности, на слънце и сянка, живот и смърт понякога е описвано без детайл или в огромни детайли, огромни късове, които могат да те смажат или да те възхитят. Едно особено състояние, в което усещаш и възприемаш.

В някои от стиховете в „Земя и любов“ светът присъства като партия шах. Както във филма „Седмият печат“ на Ингмар Бергман, вдъхновен от Албертус Пиктор и стенописа му „Смъртта играе шах“. Разбиране за тази игра и за това, че единственият начин да продължиш да играеш е да го правиш без страх или със страх, но и с възхита и интерес, с любопитство въпреки страха. Затова на моменти в стиховете, макар и кратки, ми се разкриват огромни декори, антични драматични декори, в които сенките и слънцето се редуват, докато на сцената можеш да видиш драмата на живота. И редуването на смърт, живот, смърт и отново живот.

Античен герой, моята кокалеста, мускулеста хрътка
убива и пие чужда вода.
Изтънченият ѝ нос показва вещината,
с която се живее прекрасно, преди скоро,
кратко да се умре.

Когато чета стиховете на Маргарита, си давам ясна сметка за това, че за да достигнеш до чувството на възхита от живота, се изисква да изминеш определен път. И това е колкото житейски, толкова и духовен път. Да познаeш природата си, както вълците, да достигнеш до ядрото си и оттам да можеш да наблюдаваш, да чувстваш големия спектакъл. Да намираш връзка между нещата:

Ах, как ухаеш, зюмбюле,
като бели камъни над смърт
във вечен въздух.

Имам чувството, че понякога в стиховете ѝ няма време, времето е едно и оттук видимият свят се изговаря по друг начин. Минало, бъдеще и настояще се смесват и зюмбюлът ухае на камък над смъртта във вечен въздух и соколът е камък. В центъра на това време, ако има център, в центъра на този хаос тя вижда красотата. Чува песен за отпътуването в пристигането, че си тук и че те няма.

Пясъците на Цикладите, пустинни, струят
през вечерния въздух, красиви като часовник.
От ръце се сипят.

В стиховете на Маргарита Серафимова мигът е величествен и ако му се оставиш, ще усетиш радостта от живота. Чудото живот на Земята.