0
1059

„Чудото“ – между вярата, науката и новите истории

„Чудото“

„Без история ние сме никои.“ Така започва филмът на чилийския режисьор Себастиан Лелио „Чудото“ по романа на ирландската писателка Ема Донахю. В екранната адаптация на романа участва и сценаристката Алис Бърч, която е авторка на английския сериал „Нормални хора“, сдобил се с почитатели сред младежката публика. Алис Бърч е в основата на драматургията на филма „Лейди Макбет“ от 2016 г. – в него младата актриса Флорънс Пю учуди зрителите със стил и зрялост. И в „Чудото“ Флорънс Пю отново е в центъра на прожекторите, но филмът на Лелио притежава много пластове, които заслужават своя акцент и посоки за размишления.

Себастиан Лелио предизвика широк медиен интерес, когато получи Оскар за чуждоезичен филм през 2017 г. за „Фантастична жена“. За да опозная работата му, гледах филмите му „Рождество“ (2009), „Глория“ (2013), „Неподчинение“ (2017),  „Глория Бел“ (2018). Открих връзка между тези творби в идеите за семейството и мястото на жената в съвременността. Режисьорът търси отговори за статуса на жената в социума, но не би трябвало да се припознава като автор, който възпява еманципацията. Във филмите на Лелио може би има елементи от магическия реализъм, с който латиноамериканската литература обогати световната културна традиция, но най-интересното според мен е съчетаването на интимното с позицията на автор, който успява да коментира чрез средствата на кинематографичността нормативите, етическите и дори религиозните канони, предопределящи рамките на свободния избор и воля за живот.

„Чудото“

Ирландия през 60-те на XVIII век, религиозният култ към чудеса и светци измества усещането за глад, недоимък и пустота. Медицинска сестра и монахиня са привикани от комитет на старейшини, за да наблюдават битието на малката Анна (Кила Касиди), която от четири месеца не е слагала залък в устата си – дали това е чудо, или измама, дума имат експертите, в случая две жени на вярата и науката. Първоначално сестра Либ (Флорънс Пю), както и журналистът Уилям Бърн (Том Бърк), отразяващ историята за английската преса, е подвластна на скептицизма си. Как дете с ангелско лице прави този трик? Плавно, но без съпротива Либ попада под въздействието на Анна. Лелио показва, че хората имат нужда от чудеса; дълбока травма подтиква Либ към употреба на лауданум, тя има склонност към ритуално самонараняване. От момента, в който Флорънс Пю се появява в „Чудото“ – седнала на маса в слабо осветен кораб, методично ядяща, докато се взира в някакъв личен хоризонт – зрителят е пленник на героинята ѝ.

Мистерията е съпроводена с куп усложнения, които се опитват да ни внушат, че всичко е измислица, илюзия. Знаем, че корабът не е истински. Знаем, че жената в центъра на кабината му не е английска медицинска сестра на име Либ Райт, а Флорънс Пю и тя е актриса. Чудото знае, че ние знаем това. Чудото, с други думи, знае, че всички истории са лъжи – най-вече филмите. Ние избираме тези лъжи, ние им позволяваме да влязат в сърцата и да ни въздействат. Някои лъжи са по-смъртоносни от други, някои са за предпочитане, както е и с истината.

„Чудото“

„Чудото“ флиртува с хорър жанра. Скърцащи и мрачни къщи; липса на всякаква топлина между хората; самотни поляни, в които вятърът е единственият пътник, ако не броим Либ. С помощта на оператора Ари Уегнер, монтажистката Кристина Хетерингтън и композитора Матю Хърбърт Лелио създава атмосфера, която демонстрира как хората успяват да „изпият“ живота на човек или цяло село с една изящна манипулация. Разказът функционира на две изключително различни нива, синхронизирани в обща структура на разказване. Историята на Анна и Либ служи като коментар за това как чудесата се осъществяват от най-крехките създания – жените. Докато мъжете (представени от съвета) с множеството си привилегии, образование и власт вземат възможно най-безумните решения, жените са принудени да се справят с бъркотията, дори това да им струва живота. Втората история е за манипулацията родител-дете. Чудото е саможертва, която майката изисква от своето дете, докато се заиграва с вината на малката Анна, извършила грях със своя по-голям брат. Либ иска да спаси Анна след смъртта на собственото си дете. Кити (Ниам Алгар) се обръща към публиката с призива да повярваме в сюжета на филма, докато Либ поставя под съмнение разказа, с който той се захранва. Що се отнася до изпълненията, Флорънс Пю е основната опора на „Чудото“. Тя влиза във филма като празно платно, готова да се махне от мястото, веднага щом може. Постепенно Либ се потапя в навиците на селото. Начинът, по който Пю преминава през тази трансформация, е удивителен за гледане. Мълчаливите ѝ погледи, нетърпеливите ѝ жестове, забързаното ходене, вдървената поза и начинът, по който борави с медицинските си инструменти, оформят нейната плътност и осезаемост. Пю и Кила Касиди са прекрасен дует. Поддържащият актьорски състав: Рут Брадли, Тоби Джонс, Дермът Кроули, Дейвид Уилмот и др., също е великолепен. Дори децата, които мълчаливо пълзят из ъглите на гостилницата, в която отсяда Либ, задържат вниманието на зрителя.

„Чудото“ е зловещ, неудобен и натрапчив филм за религията, вярата и науката. Той стига до горчиво-сладката истина, че дори историите от свещените книги подлежат на проверка, за да съградим реален свят, в който истинското чудо е спасяването на едно дете.