0
1221

Чудо с чушка

Филип и Ана, двайсет и пет, шест годишни в разцвета на младостта и на силите си, и на любовта си. Живееха под наем в една стаичка със собствен кухненски бокс и тоалетна на последния етаж на една стара кооперация с повреден асансьор в центъра на града. Всичко в тази стая беше миниатюрно – стъклената поставка за лаптоп, полукръглата масичка, закрепена за стената, която разпъваха, докато се хранеха и след това веднага прибираха, леглото беше персон и половина и се шегуваха, че дори им е голямо, от стаята се излизаше на съвсем тясно балконче, на което Ана отглеждаше три червени мушката и през горещите летни вечери изнасяха на него единия стол, а другият оставаше вътре и се редуваха кой да седи на балкона и кой да седи вътре и дори и това обръщаха на игра и повод за шеги, от които се заливаха в смях. Животът нямаше край, не го мислеха, а го чувстваха, животът беше безкраен и вълшебен, приказен, двамата в тази стаичка приличаха на човешко гнездо, от което единият отлиташе, за да взима последните си изпити в университета, а другият мълчаливо го чакаше и не смееше да хапне дори хапка от приготвената вечеря, защото всичко споделяха, вечерята, съня, книгите, музиката, приятелите, амбициите, спомените си, детството си, родителите си, Филип можеше да разказва за бабата на Ана почти толкова изчерпателно, колкото и тя, без никога да я е виждал, защото баба ѝ беше умряла преди да се запознаят. Дори тягостният срок с наема, за който най-често парите им не достигаха, не успяваше да замъгли искрящата радост, в която съществуваха, как е възможно да живеем така! – от време на време възкликваше Ана, не ти ли се струва, че е дори някак нередно! – напротив, прегръщаше я Филип, точно това е редното, дори това е единствено възможното, но никой друг не е като нас, настояваше Ана на своето, хората се изнервят един от друг, сърдят се, карат се, гледат по-дълго да стоят извън къщи, мъжете да пият бира с приятели, а жените да обикалят из моловете за разпродажби, само и само да не се приберат у дома, наистина, съгласяваше се Филип, повечето хора са по-различни от нас, малко попрегърбени сякаш, малко позаспали, малко отегчени, като че ли мълчаливо и несъзнателно са се примирили с някаква огромна загуба, която  не смеят дори да изрекат ясно, а ние сме непрестанно учудени един от друг, удивени, захласнати! – а ако някой ден и ние станем като другите хора? Ако умората започне да се прокрадва през жестовете ни, през погледа, през походката ни? Ако започнем някак си да се влачим по улиците или пък из тази стаичка? Ако животът ни  стане досаден и скучен, така че да трябва да търсим забавления, за да ни бъде интересно? Да започнем да се стремим да печелим пари, за да имаме възможност да се забавляваме? Ако това, че сме един с друг,  вече не е най-голямата ценност, най-голямото забавление? Ако аз започна да забелязвам изпопадалия лак на ноктите ти и неподдържаната ти коса, а ти следиш как напълнявам на корем, защото пия прекалено много бира с приятели, и това ни е неприятно и не го обръщаме на шега и не ни е радостно, а дори си го изказваме като забележка със сдържан яд и нотка на отмъстителна злост? Ако и с нас се случи това, което се е случило на всички хора около нас? Какво ще правим тогава, как ще живеем? Ще се правим, че не го забелязваме ли? Има дори нещо по-лошо от това, отвръщаше Ана, и то е да се правим, че ни е хубаво заедно, да претендираме, че ни е радостно и забавно, да играем роли на тези, които сме сега, да се правим, че сме си останали онези, които сме били, никога да не говорим, че любовта си е отишла, че сме я пропилели, да се смеем една идея по-високо, да сме малко по-превъзбудени, малко по-весели, а отвътре да е кухо, пусто, празно, о-о, тръпки ме побиват, не искам дори да го изговаряме повече, потънали в този разговор, който водеха шепнешком на ухо, те стояха на опашка пред една от касите на супермаркета и слагаха покупките върху подвижната лента, два големи розови домата, една червена чушка, сирене, хляб, наденица, масло, бутилка вино. Платиха на касата. Поставиха продуктите в платнената си екологична торбичка и напълно забравили за екзистенциалния ужас, до който само преди миг се бяха доближили, възбудено започнаха да обсъждат един баща, който пазаруваше в магазина заедно с малката си дъщеричка, тя си взела от рафта едно баунти, той ѝ казал да го върне, тя започнала да настоява, той твърдо отказвал да ѝ го купи, нейните очи се насълзили, започнала да повтаря моля ти се, моля ти се, моля ти се, татенце, той клекнал до нея, започнал тихо да ѝ говори, тя се успокоила, той я помилвал по косата, тя бавно и неуверено отишла да рафта, оставила баунтито, обърнала се към баща си и го погледнала, погледна го някак особено, нали Филип, видя ли как го погледна, като че ли изпитваше физическа болка, като че ли щеше да проговори на някакъв друг, не съвсем човешки език, да, Ана, не се натъжавай, по принцип на децата не бива да се разрешава да ядат всички тези боклуци, и така унесени в дребната случка, те изкачиха безкрайното стълбище и влязоха в своето царство и Филип започна да изважда продуктите върху кухненския плот, доматите, сиренето, хляба, наденицата, маслото, бутилката вино, а чушката? изведнъж се сепна той, червената чушка къде е, ти ли я взе? Защо аз да я взимам, попита тя, а къде е тогава? Нали всичко беше на движещата се лента, много добре си спомням, че взех една голяма червена чушка, премерих я, залепих етикета върху нея, а сега я няма! Да, няма я, потвърди опечалено Ана, някой я е откраднал, докато сме плащали, а как е възможно, избухна Филип, какви хора, какъв свят, що за налудност да се краде чушка! Може би е искал да вземе и още нещо, но не е успял, Ана се опитваше да го успокои, а раздразнението на Филип клокочеше, не ми е за чушката, естествено, а за отношението към живота, към света, към хората изобщо, та това е повече от перверзно и банално едновременно, но как е възможно да не забележим там на място, че чушката липсва, коментираха безкрай липсващата чушка докато приготвяха вечерята и седнаха на своята скромна трапеза, и се чукнаха с виното, и чашите напевно звъннаха и виното проникна във кръвта им и постепенно върна усмивките, ласкавостта, нежността на гнездото им.

А на другия ден сутринта Ана рано излезе по работа, към обед се прибираше по оживената улица и бързаше, за да долети по-бързо у дома, където Филип я чакаше, изведнъж почувства, че стъпи върху нещо крехко, което като че ли изпращя или се счупи, но не обърна внимание, направи една крачка, какво наистина беше това, върху което стъпих и се спря. И се обърна. Една червена чушка лежеше върху плочата на тротоара. Беше леко пукната от едната страна. Узряла, едра, прелестна червена чушка. Ана се приближи и невярващо я взе в ръцете си, после полетя нагоре по стълбите, за да я предаде на Филип.

Нахлу в стаята като държеше чушката, както се държи цвете, наистина искаше да му я подари като цвете, той погледна с учудване, а купила си същата чушка! не съм я купила, намерих я на улицата, как така на улицата? намерих я на тротоара, току що, на десет метра преди входа, искаш да кажеш, че е нашата чушка ли? не зная дали е нашата, но е съвсем същата като нашата, но как ще стои там от вчера, толкова хора минават, не е възможно да не я стъпчат, само аз лекичко я настъпих, ти се шегуваш, купила си същата чушка, не съм я купила, да ти се закълна ли, е как е възможно, такива чудеса не стават, чудесата не стават с чушки…

Месеци след чудото с чушката те не преставаха да му се учудват, да го обсъждат и коментират, да се удивляват и да онемяват, защото пред чудото не може да не се онемява, дори, когато то е с една обикновена чушка, особено когато е с една обикновена чушка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга – повестта „Първият рожден ден“ излезе в издателство „Сиела“ в края на 2016 г.

Предишна статияИзпод шлема на думите
Следваща статияАз съм нещо като радио тунер