0
2548

Чуждата душа е дълбок кладенец

„За писането. Кореспонденция“, Антон Чехов, превод от руски Петрана Пасева, изд. „Лист“, 2019 г.

А. П. Чехов, снимка wikipedia

Този Антон Павлович Чехов, който откриваме в писмата му, е различен от образа на писателя, който имаме. Самоироничен, хаплив, остроумен, когато пише до брат си Александър Чехов или до приятели за нещата от живота, но и откровен и педантичен, когато става въпрос за литература. Загрижен за хората, склонен да се присмее не само на техните слабости, но и над себе си. Понякога се оплаква от липсата на време за писане или от вдъхновение, от безпаричието или от това как му е омръзнало да се мести като номад през зимата в търсене на по-подходящ климат, друг път разказва как се бори с холерата и как лекува пациентите си, споменава какви грижи му създава имението Мелихово, разказва как студът е сковал всичко или как пролетта бавно настъпва, а понякога бегло споменава дори как е здравето му.

„Велемъдри секретарю!“ – пише той през 1889 г. до по-големия си брат – Александър Павлович Чехов, журналист, автор на няколко сборника с разкази. „Поздравявам лъчезарната ти особа и чадата твои с Новата година и ти желая щастие. Да спечелиш 200 хиляди и да станеш действителен статски съветник, а най-вече да си здрав и да имаш хляба наш насъщен в достатъчно количество за такъв лакомник като тебе.“

И още: „За това, че си нарекъл сина си Антон, ти изпращам презрителна усмивка. Гледай ти каква смелост! Че да беше го нарекъл Шекспир!“

Много малка част от тези писма са публикувани на български език, а сега тази книга – „За писането. Кореспонденция“, събира на едно място близо 90 писма – избрана колекция писма до редактори и издатели, до писатели и близки хора. Сред тях е и кореспонденцията му с Лидия Алексеевна Авилова, авторка на разкази, популярна в края на XIX и началото на XX век, която след смъртта на Антон Чехов настоява пред сестра му да получи обратно своите писма и след това ги изгаря. Откровените разговори за литература между двамата, но също и спомените на съвременниците им, дават основания да се предположи, че с Лидия Алексеевна Авилова ги свързват не само сходни идеали и близки разбирания за света, но и дълбоко приятелство.

На Лидия Алексеевна Авилова Чехов пише: „Роптаете, че моите герои са мрачни. Уви, нямам вина за това! При мен това излиза неволно, защото когато пиша, нямам чувството, че пиша мрачно: нещо повече, когато работя, винаги съм в добро настроение. Казват, че мрачните хора и меланхолиците пишат винаги весело, а писанията на жизнерадостните навяват тъга. А аз съм жизнерадостен човек; в края на краищата първите трийсет години от живота си преживях, както се казва, за свое собствено удоволствие“.

Чехов съветва Лидия Алексеевна Авилова в друго писмо: „Пишете роман. Пишете роман цяла година, след това половин година го съкращавайте, а после го печатайте. Вие малко обработвате, писателката трябва не да пише, а да бродира върху хартията и трудът ѝ да бъде бавен, къртовски“.

И същата Лидия Авилова Чехов упреква с думите, че неправилно съди за хората и че „чуждата душа е дълбок кладенец“.

Вярно, в тази колекция с писма могат да се открият много от възгледите на Чехов за писането, тук са онези крилати мисли, толкова характерни за творчеството му – „Езикът трябва да бъде прост и изящен” или „Краткостта е сестра на таланта”, но освен разбиранията за литература, тук можем да видим и човека Чехов – с отношението му към другите, с грижата му към тях и разбира се, със специфичното му чувство за хумор.

„Изпълнявай заръките ми, без да се мръщиш – пише той до брат си Александър. – Ще бъдеш възнаграден отлично: ще те спомене в моята биография бъдещият историк: „Имал той брат Алексей, който изпълнявал поръчките му, с което спомогнал за развитието на неговия талант“. Моят биограф не е длъжен да знае името ти, но по подписа „Ал. Чехов“ няма да му е трудно да се досети, че се казваш Алексей.
Изпращам ти 2 марки. Плюскай!“

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияОнзи
Следваща статияЗа фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката (1)