0
1897

Чуто, видяно и преживяно

Георги Томалевски, 1983 г.

Откъс от непубликуваните досега мемоари на писателя, изданието на „Факел експрес“ ще бъде представено на 5 декември от 18 часа в Съюза на архитектите в София.

По ред причини, главно политически, мемоарният труд на Георги Томалевски „Чуто, видяно и преживяно“ вижда бял свят едва днес. Книгата дава широка картина на следосвобожденска България, войните, в която тя взима участие, Берлин по време на Първата световна война, Септемврийското въстание и деветоюнския преврат, братоубийствените борби за присъединяване Македония, дейността на дъновисткото движение у нас. За първи път се изнасят автентични и уникални свидетелства за събития и личности, сред които Александър Протогеров, Наум Томалевски, Петър Дънов. Особено впечатление правят страниците за Ванче Михайлов, когото авторът лично е познавал и е бил свидетел на редица атентати и покушения срещу противниците на терористичните актове, чийто вдъхновител и поръчител е бил Ванче. Записките в обем от 700 страници излизат под редакцията на Георги Борисов. Те са снабдени с обширен предговор от проф. Михаил Неделчев, богат биографичен материал, поместен под заглавието „Живот в дати“, и послеслова „Защо Георги Томалевски не дописа своите мемоари“ на дъщерята на писателя Румена Томалевска, редки фотографии от семейния архив.

Четири въстания и четири войни бележат жизнения и творчески път на писателя Георги Томалевски. Самият той казва: „Моето поколение е шампион по след­военните периоди“. И преди, и след 9 септември 1944 г. през различни етапи от живота му, в зависимост от политическата обстановка, Георги Томалевски е обявяван за „неудобен“, „опасен“, разследван е, уни­жаван, пренебрегван и изтласкван настрани като автор.

Георги Томалевски е роден на 16 септември 1897 г., в град Крушово, (Битолско) в родолюбиво българско семейство. Той е най-малкото от шестте деца. Има три сестри – Елисавета, Таня и Василка. Брат му Наум (1882–1930) е виден деец на ВМРО, а Димитър (1892–1964) – член на Македонския младежки съюз и участник в бор­бите на ВМРО. На 3 август 1903 г., в началото на Илинденско-Преображенското въстание, в къщата на семейство Томалевски се обявява Крушовската република. След потушаването на въстанието семейството се пре­селва в София. През 1915 г. Георги е мобилизиран в артилерийската част на Софийския гарнизон и е разпределен в понтонна рота в град Бяла, а през 1916 г. е зачислен като художник в чертожното отделение на една артилерийска част в София. Поради отличното му владеене на немски език е изпратен в Есен, Германия, за доставката на артилерийски материали на българската армия в заводите „Круп“. Впоследствие в качеството си на представител на българското военно министерство е прехвърлен в Берлин и Потсдам. В края на 1918 г. се връща се в София и продължава образованието си. През 1923 г. се включва в младежката организация на ВМРО. През 1925 г. завършва специалност „Физика, астрономия, метеорология“ в Софийския университет. През 1924 г. със съмишленици от Бялото братство става съосновател на списание „Житно зърно“, чиято цел е да популяризира идеите на Петър Дънов. Публикува първите си статии „За сво­бодата“ и „Да служиш“. Започва и сътрудничеството му във вестник „Мир“, а по-късно и с в „Литературни новини“, „Македония“, „Литературен глас“, „Изгрев“, „Мир“, списанията „Родина“, „Балкани“ и др. Приживе има над 500 публикации в 30 списания и вестници под различни псевдоними: Georg Nordmann, Virgo Sagitarius или V. S., или само S., или само Т.

На 2 декември 1930 г. по нареждане на Иван Михайлов в двора на собствения му дом е убит брат му Наум Томалевски. Убиецът Владо Черноземски стреля от прозореца на съседната къща. По-късно прави опит да убие и другия брат Димитър, но несполучливо. Месеци след покушението срещу Наум Георги Томалевски научава, че е включен в списъка за готвените убийства на ръководената от Ванче Михайлов ВМРО и заминава за Париж. В София се завръща през 1933 г. От 1940 до 1944 г. е директор на Трета девическа гимназия. Наричан е „червеният директор“, защото къса забранителните документи и записва ученици, изключвани от цялата страна за ремсова дейност, леви убеждения и от еврейски произход. След 9 септември 1944 г. е арестуван и прекарва около месец в затвора, но се установява, че е арестуван по погрешка и е освободен.

През 1949 г. получава предложение за поста на министър на просветата с условие да се откаже от християнските си възгледи и от Бялото братство и да приеме членство в БКП, както и да бъде удостоен със званието „Активен борец против фашизма“, което би било завършек на неговата цялостна антифашистка дейност. Той не приема условията и отказва всичко, което дава основание на управляващите да считат, че е закрилял учениците си и нелегалните комунисти само от абстрактен хуманизъм и християнска етика, а не е убеден левичар, и поради това е заподозрян, че по същите съображения би могъл да прикрива враговете на народната власт. Остава без работа. Уволнен е от Министерството на просветата. Започва работа в кооперация за производство на детско облекло, където рисува детски лигавници, а по-късно е назначен за учител по физика и астрономия във Вечерна гимназия. Г. Томалевски е един от основателите на Есеистичното общество в България, създадено по инициатива на проф. Константин Гълъбов (1935). Творчеството на писателя е изключително богато и разнообразно. Първата му книга „По свещената пътека: отломки от часове на размисъл“ излиза през 1926 г. Автор е на книгите „Душата на Македония“ (есе, 1927, 1941), „Огнена земя. Разкази за Македония“ (1928), „Псалми за живия Бог. Поеми в проза“ (1929), „Самуиловото наследство“ (историческа повест, 1929), „Една пролетна нощ“ (разкази, 1930), „Човек, природа и Бог“ (есета, 1934), „Вечната приказка“ (повест, 1937), „Безсмъртната“ (роман, 1939), „Сигнали“ (есета, 1940), „Всекидневните чудеса. Натурфилософски есета“ (1941), „Зодиак. Символни поеми в проза“ (1943), „Хора по земята“ (разкази, 1943), „Слънце след буря“ (есета, 1946), „Гогол“ (очерк, 1947), „Прозорец към света“ (новели, 1947), „Астрономия за народа“ (с илюстрации на Илия Бешков, 1950, 1958), „Крушовската република. Героична художествена летопис“ (1954, 1968, 1981), „Майстор Стоян Везенков“ (повест, 1964), „Воденските майстори“ (новели, 1965), „Цветя сред тръни. Новели за минали и по-нови времена“ (1972), „Мраморната чешма. Две исторически повести за Тракия: „Мраморната чешма“ и „Капитан Петко войвода Киряков“ (1976), „Шепа плодове. Избрани произведения“ (1977), „Вълшебен свят. Приказки“ (1979), „През зеницата на есето“ (есета, 1983), „Безмълвната сила“ (новели и есета, 1987). Все още не са издадени 13 негови ръкописа. Умира на 28 април 1988 г. в София.

Георги Томалевски, „Чуто, видяно и преживяно“, изд. „Факел експрес“, 2019 г., под редакцията на Георги Борисов, предговор проф. Михаил Неделчев, художник Кирил Златков

Богатият архив на писателя Георги Томалевски продължава да ни дава своите дарове. Отдавна се знаеше, че там, сред все още непубликуваните романи и есеистични книги, стои и чака своето време за представяне пред обществото и голям мемоарен опус. И наследниците са имали всички основания за своите колебания: „Дошло ли е времето?“. Защото повествованието „Чуто, видяно и преживяно“ на стария писател съдържа потресаващи страници, свидетелстващи за десетилетието на полудяването на България, за социалните разделения и противопоставяния от годините след ужасяващата Всесветска война, за безумните братоубийства в средите на българските националреволюционери от македонските краища, които разтърсват всеки, опитал се да осмисли злощастните събития. Но същевременно епическият разказ е уравновесен от лириката на срещите в Планината, на увлеченията по тайните на разтварящата се безкрайна Вселена, от всеотдайността на съпружеската любов, от щастливата възможност да общуваш със своя Учител.

Трудно определим е и самият жанр на повествованието. Да, на места това наистина са мемоари. Но в цели раздели по-скоро говори блестящият есеист, а в някои глави очевидно сме в полетата на белетристичната обобщаваща измислица. Но независимо от стиловите, тематичните и жанровите обрати ние никъде не губим доверието си в истинността на разказваното. Защото това е истина, по-висока от често виждания и усещан хаос на грубия делник, от безвремието на живот без Просветление…

проф. Михаил Неделчев

Част девета

МОЯТ БРАТ НАУМ

Има хора, които не смогват дори през целия си живот да намерят напълно себе си и задачата, заради която всеки човек се ражда на тази земя.[1] Сложният им характер, множеството на духовните им потребности, а понякога и техните дарования, им пречат да се приближат до най-съкровеното място на своя жизнен път и да се закотвят за някаква едничка цел. Дълго време те биват тласкани от ударите на своята орис и към истинското свое предназначение се приближават или твърде за малко, или съвсем късно, когато неумолимите стъпки на съдбата похлопват вече на вратите им.

Ако някои от приятелите и живи сподвижници на Наум про­чете тия редове, той ще се изненада, защото за всички, които го познават, Наум беше всеотдайно прегърнал едно-едничко нещо, на което остана верен до края на живота си – участта на Маке­дония и българската кауза в нея. Това е така, защото между приятелите му имаше мнозина, които не подозираха, че в дъното на неговата много сложна душа се криеха и други ценности, за кои­то той също така честно би живял и доблестно би загинал.

Днес, след повече от четири десетилетия, когато у мене е улегнала горящата мъка и кипналото навремето възмущение, когато болката е успокоена и скръбта, макар и непреходна, е като стихнала вода на езеро, мога да се надявам и уверя всеки, който чете тези редове, че моята преценка за него почива на аб­солютна справедливост.

На един домашен портрет – един от тези кафяви, бавно жъл­ теещи картони, където родителите ми искали да се фотогра­фират без моите сестри, а само с трите си момчета, неговият образ веднага се налага със своята спретнатост и едно вродено чувство за финес. Още в тия ранни негови години фигурата му е вече европеизирана. Струва ми се, че още тогава той е искал да внесе някакъв нов елемент и един нов вкус в семейството ни. Всеки от нашия дом знаеше как Наум вървеше в крак с европей­ската култура и как беше чужд и колко контрастираше с близкоизточното неглижиране на елегантността. Това негово качест­во стана причина за завист и озлобление в едни печални времена, когато трябваше да се търси вина и на невинния. Това, което казвам тук, би могло да предизвика един неверен извод. Човек би заключил, че Наум е горделив и откъснат от своята среда. Тъкмо това е най-невярно за него. Малцина са хората, които успоредно с тия си качества умеят да живеят просто и непринудено с бита, сказанията, фолклора, суеверията и дори с навиците на остро наблюдавания от него майсторски и домашен живот в родното ни градче Крушово. Той обичаше чистите, прости, безизкустве­ни люде, посещаваше ги по домовете им, беседваше с тях на ези­ка им и ги правеше щастливи със своето внимание.

Проблемът за съединяване на Изтока със Запада у балканския човек беше намерил при него чудесно разрешение. Човекът, кой­то беше получил своето образование на Запад и притежаваше най-подчертаните качества на издигнат европеец, имаше та­кава стилова завършеност на местна почва, толкова неприну­деност, че мнозина считаха живота му като показалец на един съвършено оформен образ на мечтания човек от Балканите. Своята стая Наум украсяваше с народни македонски шевици и старинни вещи, които напомняха Крушово. Гостите си посреща­ше най-сърдечно, с отворени обятия и бързо ги увеждаше в ритъ­ма на нашенския бит, макар че след малко разговорът минаваше към творбите на френските и руските класици. На работната му маса стоеше бюстът на Данте Алигиери, а на етажерката – вещи, изработени в занданите на Македония, подарени му от негови почитатели, които, излежавайки различни политически наказания, са си спомняли за него.

С еднаква сърдечна преданост и богатство на чувствата той четеше Сюли Прюдон, Надсон, Хайне и наивните, чисти ге­роични песни на Добри Чинтулов, в които намираше толкова съкровена красота, колкото и в гениалните творби на светов­ноизвестни поети. Наум беше посетил всички салони в Европа, познаваше всички галерии, участвал бе в много конференции, познаваше лично Бриан[2], но с не по-малко въодушевление разказ­ваше за ценността на някое манастирче или за дървен таван, изработен от нашите майстори резбари, както и за десените на някое килимче или черга, видяна някъде по родната земя. При всичкото му познаване на западната цивилизация, той не изрече нищо лошо и обезсърчаващо за народа ни, освен за тази безлична полуинтелигенция, която безогледно и безвкусно подражаваше на чуждото, без да потърси в съкровищницата на световната култура място и за своето.

Една доста ясна картина за изворите, от които се е хранила и формирала неговата личност и душа, са редовете на неговите недовършени бележки за живота му. В тях може да се види голя­мата любов, която има той към нашето родно градче, към роди­телите ни – чисти българи мияци, дедите и прадедите на които са преселници от Дебърските краища Галичник и Гаре – Реканско. В спомените му се мярка чудесната фигура на нашия дядо Гьоре Макрев, за когото се потрудих да дам на друго място един образ, макар че аз не го помня. Този образ за нашия забележителен дядо е изграден от думите на майка ми, както от разказите на ония малцина стари люде, които са го познавали.

В бележките си за своя живот, написани от Наум, не много време преди неговата смърт, той ми напомня да разкажа нещо за дядо Гьоре, главната дейност на когото е била да гради и да отваря български училища и църкви в Македония. Този светъл майстор, който носел със себе си свежия мирис на чамова смо­ла, старецът с белите коси и чистата надиплена долама[3], е бил един от ония стълбове на народа, които не са забравили своя „род и език“.

Наум беше изградил дълбоко в своята душа този образ – за­едно с образите на родителите ни, с образа на бащината и дядо­вата ни къща, спомените на бедните гурбетчии, за третоклас­ното българско училище в Крушово, за Битолската гимназия и за годините, които е изкарал в София като ученик в Първа софийска класическа гимназия. В съкровените си спомени той носеше и революционните кръжоци в Битоля, и времето на чист и на­родностен идеализъм, когато са чели Ботев и някои непозволени автори, когато са се сформирали народнически социалистически групи, и за противоречията, които е трябвало за изживява и преодолява неговата чувствителна душа.

В тези спомени Наум пише за редакцията на вестник „Дело“, където са ходели Александър Антонов, а понякога и Яворов, и къ­дето той още като младеж помагал. Нищо от онова, което се е случвало в неговия живот, не е било в състояние да прогони или дори да намалява яркостта на образите в тази съкровищница от спомени. Тя е основата и върху нея се е изграждало всичко, което е получил от образованието си тука и в Европа. Родното е стояло непокътнато и тогава, когато е слушал лекциите по литература в Лозанския университет при прочутия професор Сервен и тия по история на философията от Мийо, и когато е държал чудесния си доклад пред женевския професор Кареб, и ко­гато е изучавал френската литература и красноречие от Мазон, философията на Мюник, преподавана на латински език.

Крушовските пожари и устремът на първата най-бурна, най-огнена и най-скъпоплатена република по времето на Илин­денските събития са били живи и тогава, когато във Фрибург Наум е слушал курса на Брюн по Géographie humaine, държал е бесе­да на блестящ френски език за педагога отец Жирар пред голяма аудитория, и когато си е вземал изпитите по философия и лите­ратура с учената степен „лисансие“.

Прекрасен образец на последователност и убеждение. Аз не се съмнявам нито за миг, че когато Наум е писал „Философски­те и естетически възгледи на Толстой“, студията си „Наука и религия“ или пък „Естетически анализи върху витрай“ – стък­лописите на Фрибургската катедрала, изработени от полския художник Меофър, той си е мислил за скромната наша църква в Крушово „Св. Богородица“, мислил е за тъжните образи на люде­те в родната земя и как той може да ù бъде полезен. Винаги съм се възхищавал от високо просветеното му родолюбие, което не беше за него само украса, нито придадено чувство, което да де­монстрира при нужда, както става много често с хората, а жива част от неговата физическа и духовна същност. Това нещо, кое­то съм видял у него, ми дава кураж да се заловя с тези бележки, защото имаше време, когато бях отвратен от изявата на фал­шиво родолюбие, демонстрирано с много поза и повърхностни емоции.

След завършване на образованието си в Швейцария, след по­сещението на много европейски градове и най-после след крат­кото си пребиваване в Русия, където, както пише той, искал да слуша в Киев лекциите на професор Чолпанов, Наум е отново в България.

За голямо съжаление, тъкмо на това място спират незавър­шените му автобиографични бележки, озаглавени „Бележки за моя живот“. Куршумите на професионалисти убийци, които у нас изпълняват поръченията на нечисти съвести, завист и ом­раза, политически камуфлажирани и декорирани с прозрачните дрипи на мълвата, прекъснаха един прекрасен живот и една, как­то обещава началото, рядко интересна автобиография.

В тази страна има простреляни хора на улицата, в гради­ните, в дворовете, в леглата. Не си спомням дали не е имало убийство в някоя църква. Може би, ако така наречените „маке­донски междуособици“ биха продължили, ние щяхме да спечелим и тази слава, и този мрачен рекорд. Тези куршуми, изстреляни от прозореца на една съседна къща, попречиха да получим – виде­ни през неговия многовиждащ взор – събитията от 1913 до 1930 година, когато той падна убит от наемен убиец, изпратен от бандата на Иван Михайлов в София.

Не мога да отмина истината, че Наум беше страстно заанга­жиран в борбата срещу един страхлив, но садистически жесток узурпатор, постоянното място на когото бяха апартаменти­те или таваните на платени „родолюбиви“ укриватели. В тази борба – това го знаят и неговите другари – той показа неимо­верна воля, твърдост и безстрашие. И все пак с тия свои бележки аз искам да го откъсна от нерадостната и нечиста обстанов­ка у нас и ако смогна, да го отърся от лепливата обвивка, която оставя политическият живот върху всеки човек.
* * *
Фатално завършилата Първа световна война хвърли българ­ския народ в безпътица и отчаяние. Хората вече не вярваха на никакви национали идеали. Те загубиха и стремежа си, и кура­жа. По улиците се лутаха обеднели и озлобени люде, преминали през ужасите и пожарите на войната. Всеки търсеше някакъв път, поради което и самото това време се характеризираше с най-разновидни идейни течения, показалец, по моя преценка, не само на отчаяние, а и на странно възникнала в душите на хората жажда. Характерно бе, че сред този идеен хаос все пак съществуваше доста голяма свобода за изповядването на раз­ни идеи. Земеделският вожд Александър Стамболийски търпе­ше всичко и беше казал: „Нека имаме от всичко по малко. Пло­довете ще покажат доколко хората са на прав път“. Тогава в печата се правеха критики, порицания, пишеха се хвалебствия и никой не считаше, че различията в мненията са катастрофа за един народ. От балконите на клубовете говореха комунистически оратори. Те хвърляха огън и жупел срещу всичко, но все пак продължаваха да приказват и живееха. Анархисти си праве­ха конгреси, а в Търново ставаха събори на Бялото братство. Толстоисти устройваха работни комуни, където открито проповядваха яснополянски идеи.

Кой знае защо, това идейно надпреварване на българската интелигенция, което за мене е признак на идейно богатство, тога­вашните политици считаха за болезнено явление и го наричаха упадък. Не зная доколко намеренията им са били чисти, но те решиха да възвърнат на обезверения български народ неговите проиграни във войната национални идеали. Действаха майстор­ски, като стари конспиратори, и напипаха пулса. За техните ве­роятно не толкова безкористни намерения трябваше някакъв чист, неопетнен идеализъм, трябваше не фалшивото, а жертве­ното родолюбие, което се таеше в сърцата на хора като Наум с неговата национална романтика.

Хора от типа на професор Милетич, на професор Георгов и други като тях, нелишени, разбира се, от здрави национални чув­ства, знаеха, че родолюбивите романтици са упорити, силни, непоклатими и че на картата, с която ще играят, не ще сложат някаква фалшива монета, а целия си набран капитал, честта си, а най-после и своя живот.

Ето пътя, по който Наум бе призован между тези интелек­туалци с влияние сред македонската емиграция, за да се възобно­ви борбата в Македония и да се възстанови ВМРО.

Нищо друго не мога да твърдя с такава положителност от българския политически живот, както това, че много македон­ски функционери от миналото, намиращи се както тук, в Бъл­гария, така и в Македония, бяха поставени изключително на разположение на българската кауза и послужиха с борческата си опитност и интелектуални възможности за извеждане на бъл­гарския народ от потискащата мъка и разочарование след загуб­ването на войната.

Нека летописците и авторите на политически мемоари да кажат думата си и да изповядат с чисто сърце каква бе дей­ността на ВМРО, на която Наум на един от нейните конгреси бе избран за задграничен представител. Служеше ли тя изключи­телно на борбата за свободата на Македония, или бе използвана нееднократно за уреждане на вътрешни работи в свободна Бъл­гария?

Настоящото не е политически мемоар. Тука неволно навля­зох в една област – нещо, което ми се наложи от необходимост­та при обрисуването образа на Наум, на един прекрасен и чес­тен човешки живот, погълнат от едно дело. Една скъпа жертва, принесена на един олтар, един ум, една енергия и една ерудиция и култура, изразходвана там, където нямаше достатъчно пиетет към ума и културата. Едно голямо човешко сърце, което пламна и изгоря в непрогледната нощ, сърце, което можеше със своя плам да озари други хоризонти и да влее ценните плодове на своята жар и любов и на друго място – направо в съкровищница­та на човешката култура.
Но какво можем да направим ние против нещо, ако то наис­тина е съдба?
Няколкогодишната широка разяснителна работа в чужбина в полза на българската кауза в Македония, тревоги, разочарова­ния, срещи с мрачни кариеристични хора, уреждане на трънливи, страшни, съдбоносни въпроси. Изтощение сред несродна в много отношения среда, изхабяване на прекрасно словесно дарование за проблеми, които стояха доста по-ниско от уровена на неговия живот. Плахостта на един цар, който макар че се показваше де­мократичен и добре ориентиран, не пожела да се запознае по-от­близо и от по-солидни и културни източници със същината на македонската криза. Цар, който, кой знае как, даде пълномощия и права на вилнеещата банда на Иван Михайлов. И най-после из­стрелите с държавните карабини, взети от Дирекцията на по­лицията на 2 декември 1930 година – ето пустинния терен, на който Наум изразходва своя ценен живот.

Право да си кажа, аз съм смутен от този живот и от тази смърт. Трудно бих могъл да си ги обясня, защото и в нашата по­литическа действителност никога не е имало яснота. Ние ня­маме политически стил, а само политически стихии. У нас няма оформени народни желания, няма очертани политически релси, няма обществени идеали. Едно настроение, една обида, някаква корист или завист изиграват такава огромна, съдбоносна роля, че понякога целият курс на едно обществено дело може да зави­си само от една ругателна дума. Ето защо много умни и годни за политическия живот хора в тая страна са резервирани, апо­литични. Те са възприели максимата на Бриан, който е казал, че политиката е една нечиста професия.

Затова с настоящите редове искам да отделя Наум от гру­бата политическа действителност и да споменавам за нея до­толкова, доколкото е необходимо и за да се види неговата обич към правдата и родината. Аз не мога да отбегна тоя фон на него­вия живот, защото той върху него изписа като неугасима огнена черта личния подвиг на своя живот.

В предсмъртното си недовършено писмо той ми поръча да разкажа нещо и за Крушово във връзка с въстанието през 1903 го­дина, нещо, което да отрази напълно събитията.

Аз пропуснах да запиша изцяло живите спомени на доста ценни хора, участвали в Крушовския бунт, сега повечето от тях покойници, а материалите, които Наум остави, бяха крайно ос­къдни, необработени, сурови, недостатъчни за мен. Аз тогава бях дете и моите спомени се свеждат до няколко незабравими образа, които се помъчих да развия на някои от страниците на моята недовършена книга „Човекът – скитникът“, а по-късно от разработените материали в „Крушовската република“. Не смог­нах и да събера спомените на моята майка, до която за тия неща нямах кураж да се приближа. Тя беше жестоко отровена и с огромна болезнена рана, която не посмях да докосна. От смъртта на Наум до дните, в които беше способна да се движи, тя непрес­танно посещаваше неговия гроб и често се случваше през зима­та да не може да стане оттам, тъй като дрехите ù замръзваха в пръстта.

Аз пожелавам на убийците по цялата планета да видят поне веднъж в живота си старица, чиито дрехи са станали едно със скованата ледена пръст – и ако за миг това би ги смутило, в сър­цето ми би трепнала мъничка радост, защото това смущение щеше да бъде началото на тяхното спасение.

Ще си позволя да направя на това място едно малко разсъж­дение. То може да изненада някого, но аз изповядвам моята ис­тина и не се смущавам от нея. Въпреки настойчивите „поуки“ от историята заявявам, че не съм се вдъхновявал и затрогвал от коя да е революция. Зная колко личен героизъм има в револю­циите, колко голямо изпитание са те и колко широк терен за жертви и благородство могат да представляват в известни случаи. Ценя героите, ценя подвига, но самата революция като събитие в нивата на историческото развитие ми се струва на­право нещо хаотично. За мене революцията е сбор от омразите и озлоблението на много хора, които събират на едно място не­навистта си и своята жестокост, сдружават огорченията от своята неудовлетвореност и правят от всичкото това вели­ко историческо събитие. Вземете която щете революция. Взе­мете френската революция, с която ни проглушават ушите. В най-голямата си част тя е мерзост, отмъщение, неоправдана жестокост и подлост. Какво може да донесе една революция, коя то сама по себе си представлява отприщване на всички човешки злини, жестокости и груба, необуздана алчност. Какво може да се сътвори в една революция, която е дори по-отвратителна от войната, освен да се избиват хора в името на нещо, да се надпре­варват амбициите, да се дойде до самоизяждане и да се окървави толкова много епохата, че дълги десетилетия след това да се понася нейният ужас. Ще ми се възрази, че след революцията има подем. Има, но не нравствен, а само материален за известна дру­га категория хора. Революцията ми показва, че нивото на чове­чеството е още много ниско. Страна, в която всичко се постига с революция, прилича на семейство, в което всички въпроси се уреждат с побоища.

Такива са били революциите в Англия, Испания и всички оста­нали революции. Знам, че кълвачите на историята ще ударят по масата с юмрук. Ще започнат да привеждат аргументи в нейна полза и ще ви доказват, че именно революциите обръщат ръждя­салото колело на историческото развитие. Бих посъветвал тия хроникьори на събитията да поставят на едни везни ползата, ужаса, мрачината на революцията и да погледнат внимателно резултата. Революцията има само временен ефект и мнима пол­за, но когато отмине бурята и поколенията спокойно и трезво отсъдят нещата, върху баланса на историята ще има само едно съжаление за загубеното време, тъй като след всяка революция хората се връщат там, откъдето са почнали, защото нищо не е постигнато и нищо не може да се нарече постижение, ако то не е направено спокойно, във вечния непоклатим и свещен път на развитието. Това, което може да направи революцията, е да смени действащите лица. Огледайте се наоколо и ще се уверите в това.

Най-чисти, най-свещени са били подбудите на борците илин­денци. Но самият факт на бунта е ужасен. Не дълго след първия ентусиазъм той се изражда в убийства, в безсмислени кланета на хора, подозирани в предателство, в преследвания на лични врагове – нещо, което е неминуемо при тая оскъдна на любов и доблест човешка природа и при тия неблагоприятни условия, които дава всеки бунт.

Ето защо не адмирирам революциите, а отделям лицата, които на техния фон са утвърдили своите добродетели, своята храброст, своя идеализъм и своя духовен ръст. Това е причината, която ни кара да се възхищаваме от подвига на отделния човек. Вдъхновявам се от милостивите, които са най-силни, от чест­ните и безкористните, които са най-храбри и духовно най-бо­гати, от тия, които обичат истината, защото те са еднич­ки свободните. Обичам тия, които служат на Вечния извор на светлината, които творят и творчеството на които е Любов. Само такива хора могат да служат на народа си. Рече ли някой, че служи на народа си и няма никакъв пиетет към истината, той ще напакости на тоя народ.

Ако се решавам да пиша за Наум, за моя брат, то е затуй, за­щото неговото родолюбие и неговото дело беше едно цялостно служение на човека. Аз знаех добре това още тогава. Той набра много любов, много култура, много знания и много добронаме­реност и тогава чак отиде да служи и работи за своя народ. Ко­гато се яви пред него, той нямаше нужда да взема нищо, а само да даде. Дойде пълен с дарове и искаше да ги даде на народа си. Видях по-късно такива срамни неща, които потресоха душата ми. Видях малки хора, малки съвести, малки дребни ценности, за­ради които се искаше такава отплата, каквато не само че те не заслужаваха, но която надхвърляше хилядократно бедните, не­значителни и дори съмнителни заслуги. Тия печални явления ми дадоха още веднъж кураж да направя тази констатация.

На това място Наум направи една грешка. В своето увлече­ние той не се справи с евангелската истина, че на свините не бива да се хвърлят бисери. Тия лакоми животни, освен дето не ще оценят бисерите, но в своята радост ще погубят оня, който им ги дава.

Какво търси гълъбът при свраките или при грабливите орли? Не похабява ли той живота си сред дивата врява на хищниците и не приема ли като ненужна плесен нещичко от техния нрав? Като казвам това, аз не посочвам идеализма и революционната романтика в Крушово. Аз говоря конкретно за политическите бъркотии в България, в които, без дори да подозират това, се намесиха много честни и верни на себе си хора. Тънки козни из­плитаха край тях различни изпечени политици и вмъкваха в мрежата си авторитетни хора, без които би била немислима тая трудна и опасна следвоенна маневра, която, както споменах и по-горе, беше предназначена да се мобилизира българският дух за нови национални идеали.

Да обичаме народа! Ето една фраза, на която трябва да се даде ясно съдържание. Мога да се съглася с това, но когато пода­дената ръка поема пак такава чиста, честна ръка. Понякога е потребно човек да слезе до бездните, до калта, но да извади из тая лепкава маса нещо ценно, загубено. Но да извадиш оттам част от сметта, това не е дело, нито подвиг. Христос слезе от най-недостигаемите висини, стигна до ада, но Той намери пробу­дените души, взе ги със Себе си и ги нарече свои.

Изобщо как се служи на народа? Доста неясна идея. Вярвам, че и за мнозина това е израз, на който не е дадено никакво ясно съдържание. Ако ти си писател и твоето слово е заразяващо и силно, ако то може да вълнува душите, ти ще предадеш нещо от своите чувства и своята мъдрост на хората, които те четат. Ти служиш на своето изкуство, служиш на истината и непремен­но служиш на народа си. Но ако със своите думи и идеи отравяш душите, ако с това, което приказваш, мислиш, че служиш на народа, а всъщност го тровиш, можеш ли да бъдеш причислен към тия, които са му полезни? Може времето, през което живееш, да гърми от похвали за тебе, но един ден поколенията ще те пре­ценят и ще ти кажат, че ти вместо да си служил на народа си, служил си на себе си.

Ако един гениален архитект построи монументална сграда, която може да радва всяко око, и ако всеки, който мине край тази сграда, подобри своето разположение от хармоничното съчета­ние на масите, ангажиращи пространството, тогава и без да си продумал една дума за народа, ти служиш на народа.

Когато Микеланджело е изписвал стените на Сикстинската капела, той не е мислил и не е парадирал с никакъв народ, но днес хората от всички народи на земята с благодарност и с най-вър­ховна признателност гледат тия неповторими стенописи и благославят техния творец.

Може да служи на народа само такъв човек, който може да служи на нравственото начало в себе си.
Ако ние не успеем да предадем на един народ жажда за издига­не, ние не сме му послужили.
Със своята завидна висока култура, с качествата си на ряд­ко европеизиран и надарен човек Наум послужи на народа си. Той го представи пред общественото мнение на Европа със своето слово, писания, меморандуми и връзки. Ето защо аз бих искал да остане само тоя образ за него, тъй като не бяха малко случаите, когато тривиалната политическа действителност се помъчи да го вплете в ходове, които не отговаряха на ръста на неговата личност. Така трябва да го запомнят близките му и оная част от нашата общественост, която имаше допир до него.

Преди да довърша скицата за Наум, аз ще приведа един ха­рактерен момент от живота му, който поставя смисленото и логическо ударение на неговия образ. Това бе моментът на голя­мото изпитание, което той издържа бляскаво и поради което напусна редицата на тия хора, които се раждат и умират като безлични твари.

Беше през нерадостните и преситени с ужас дни на македон­ските междуособици. Едно политическо лице, което добре познаваше Наум и което въпреки противната си ориентировка го ценеше като голям човек и патриот, се яви при него и му заяви, че крилото на така наречените михайловисти – крило, в което намериха прибежище всички кариеристи и мрачни субекти на това време – го е осъдило на смърт и че той ще бъде убит. За да не стане това, тъй като Наум ще бъде полезен като голям български патриот и родолюбец, тоя общественик му предложи готов паспорт и значителна, а за времето си преголяма сума, за да напусне страната.

Преди да кажа отговора, който Наум даде на този човек, необходимо е да се знае един друг голям факт. Девет месеца преди тази среща на улицата падна застрелян от същата банда убий­ци бележитият и рядко даровит български литератор и критик Васил Пундев. За Наум това бе най-тежката от всички загуби. Васил бе истински рицар на честта. Той остана един от най-верните приятели на Наум и делото. Ударът бе жесток и тежък. Наум остана самотен и неутешим. Освен това той считаше, че дори е отговорен за тая трагическа смърт, и някак бе решил в себе си да покаже и той вярното си приятелство. Живот за живот! Такива неща са възможни между хора, които не живеят само биологически. Те са възможни при натури, които не се мяр­кат само като печални сенки из пътища и кръстопътища, а са родени за подвиг.

Възмутен и с бледо лице, решително и гордо, и дори с някакво облекчение, че е настъпил решителният час, Наум изрече след­ните бележити думи: „Щом Васил Пундев и другите ми другари с чест и достойнство паднаха и сега лежат в тая земя, какво съм аз повече от тях, за да избегна тяхната участ?“.

Паспортът и парите бяха върнати с възмущение и човекът Наум, отбелязал тоя върховен миг от земното си съществова­ние, се изправи горд, пречистен, възвисен да изчака куршумите на едно дребно човече с гамаши и с тънки устни, които не закъс­няха. Това човече беше решило да прескочи пространството от разносвач на писма и умилкващ се кариерист при Тодор Александров до шеф на революцията, щабът на която беше удобният апартамент в София на някой добре заплатен „родолюбец“. Може би не измина и седмица от тая среща, когато на 2 декември 1930 година по обяд скритите в една съседна къща убийци издебнаха човека, който все ги чакаше отнякъде, но най-малко оттам, за­щото на къщата, която ги прибра и приюти, той бе направил много добрини.

Вероятно затова, когато куршумите го засегнаха, не падна изведнъж. Останал така няколко секунди, обърнал гордо главата си с бледо чело и с още греещи прекрасни очи, погледнал натам, за да види окаяните и горки слуги на дребния убиец.

Необикновен живот, необикновена смърт! Наум паднал на зе­мята, подкрепян от майка ми, която е стояла до него. Кой човек е бил убит в ръцете на майка си ? Кои убийци се решават да пра­тят смъртоносните си стрели или куршуми на някого, ако той е бил така наблизо до тая, която го е родила? И това нещо може да стане само у нас!

Спомням си – то бе вероятно из съчиненията на Тургенев – как ловецът се отказал да стреля по една малка сърничка, защо­то в момента по някакъв странен начин си спомнил за скръбта, която ще причини на сърната майка.

И днес аз се питам: за какво се роди, живя, работи и се учи този ценен човек? За да умре в една междуособица, в която той отстояваше самостойността на една борба, която считаше достойна? Може би за много неща, тъй като ние, смъртните люде, не знаем потайните пътища на душите. Струва ми се, че и за тоя решителен момент, когато той отхвърли паспорта и голямата купчина банкноти.

Ето този миг, тоя подвиг ме карат да съм въздържан, кога­то преценявам нечий живот, защото никое друго занимание не би му предложило такова величествено и спасително изпитание като това.

Ние най-често преценяваме само външната обстановка на нещата в нашия свят. Ние нямаме предвид ирационалната каузалност на душите. Ние не знаем защо нещата стават така, а не иначе. Изводите и преценките, следователно, са изводи и преценки на една рационална логика, която няма нищо общо с истинските причини на явленията и събитията. Дори аз съм склонен да коригирам и по-горе казаните мисли относно това дали нашата действителност заслужаваше този скъп живот, ако някой ме убеди в противното. Моето съмнение е крайно човешко, спонтанно, може би и емоционално. Затова нека то се приеме като мое лично, незасягащо никого другиго. С риск да бъда осъден и дори презрян, аз ще изкажа формулата на моето спонтанно чувство.

Ето какво е то: Наум е твърде скъпа, неоценена добре жерт­ва. Той бе много културен, любящ човек – бисер, хвърлен на много грубата, жестока и лишена от чувство на признателност и пиетет към ценните си хора наша действителност. Аз скърбя за тоя чудесен пожертван живот.

На тези, които са си избрали като професия да хвалят безо­гледно всяко нещо и дори всяка мерзост, извършена у нас, бидей­ки вечни патриотари от типа на ония, които Ботев посочва с пръст и които ще се възмутят от такива думи, казвам следно­то:

Аз зная нещата, които вие още не знаете. Ще ви кажа само едно от тия неща: родина, държава, народ, племе, класа, общество, заради което се пролива кръв и се извършват престъп ления, не се оценяват на едно място, където историята е фил­трирала всички свои лъжи и където мярката е абсолютна.

Народ, който чака да бъде освобождаван от своите честни любещи синове, от такива наивни идеалисти, а той тъне в без­различие, тъпота, корист, егоизъм и страх, не заслужава тия жертви. И да го освободят, той пак ще си остане роб, защото само истината прави хората свободни. Защо така често забра­вяме ние тия огнени места от безсмъртното слово?

Многолик и прекрасен образ! Помня аз ония незабравими ве­чери в бащината ми къща, където, седнали заедно с гости край разгоряната жарава на камината, той четеше вдъхновено сти­хове на Прюдон, Пушкин или Надсон. Неговата глава с врано черните коси вдъхновено се открояваше в светлия конус, хвър­лен от абажура на лампата. Тогава от стиховете на Надсон се разстилаше печал – като смълчаната тъмнина на зимната нощ. Той не четеше, а живееше в тия стихове, цял потопен в трепет­ната им нежност.

Сякаш гледам неговите галещи очи, когато тихо приказваше или редеше книгите в своята библиотека. Но същите очи, кога­то той трябваше да изобличи или порицае някого, се изпълваха с жар и благородна сила. От мислещ и съсредоточен той бързо ставаше емоционален и рязък. Животът му бе лабиринт – бо­гат, пъстър, а съдбата му – многолика. С дни на тихи съзерцания и други с опасни завои.

Нашата майка му бе най-верният другар. Те се обичаха с ряд­ка нежност и преданост. Тя всякога знаеше и най-интимните неща от неговия живот и мълчаливо споделяше всички негови горести. Тя беше с него и в бурните дни в Крушово, когато той като младеж я бе увел в делото и бе я накарал да превърне къща­та си в арсенал за леене на куршуми. Тя преживя всичките му сър­дечни терзания и най-после тя го посрещна в ръцете си, когато злодеите изстреляха в гърба му куршумите на своята ненавист и злоба.

Тази прекрасна македонска жена беше майка както за нас, така и за тия, които го убиха. Тя не пожела възмездие за тях, за да не се „почернят“ и други майки.

Помня го в много образи. Една вечер видях как той пророни една сълза върху книгата на Надсон. На оная страница, където стои заглавието на стихотворението „За что?“ още стои сле­дата ù. Аз бях още много млад юноша и се смутих от това. Ни­кога няма да забравя тази вечер в бащината ми къща. Чуваше се тихото пращене на огъня. Лампата гореше на масата, а той се­деше гърбом към мене, подпрял с ръка главата си. Пръстите му бяха потънали в черните коси. Тогава видях как нещо светна на бузата му и се търкулна върху разтворената книга.

На другия ден взех книгата на Надсон, прелистих я и нищо не разбрах, защото на мястото, където бе паднала сълзата, стое­ше заглавието „За что?“. Зачетох:

Любили ль вы как я? Бессонными ночами
Страдали ль за нее мучителной тоской?
Молились ли о ней безумными слезами
Всей силою любви высокой и святой?

Измина много време. Аз все чувах от него разкази за наше­то родно градче на планината, за героизма на борците. Разбрах, че сърцето му е извор на обич по него. С това сърце той почна да брани и побеждава и завистниците не можаха да простят на това сърце и на тази пламенна поетична любов.
Защо? – беше първият въпрос, който си зададох в тревожна­та минута, когато в малката стаичка в провинциалния град ми съобщиха за неговата смърт.
Помня го и ще го помня цял живот. Огненото му слово ще кънти като зовяща разлюляна камбана, ще помня усмивката на лицето му, на неговото мъртво, но все още гордо лице, сякаш за­слушано в молението на погребалния хор, и често ще си мисля за оная вечер в топлата стая на бащината къща, когато навън лежаха дебели снегове. Като че виждам черните му, врани къд­ри и оная, скъпата сълза, която капна върху страницата, където стоеше заглавието „За что?“.
Същият този човек много години след това говори пред смъртния одър на Васил Пундев и верния Стоянчо. Гласът му – изобличаващ, силен, тревожен – кънтеше като камбана, която събужда в нощта, като знак за бедствие. Думите му бяха мокри бичове по снагата на убийците, по правителството, по тъпото и безлично обществено мнение. Наум каза направо и пред олтара на църквата, че това правителство сътрудничи с убийците, с бандитите на Ванчето.
Тия думи са неговият апотеоз на словото и подписването на смъртната му присъда.
Каква душа! Тя се движи в трагическия диапазон от стихове­те на Лермонтов, Дьо Вини, от Шопеновите валсове до предиз­викателството на тъмните убийци, които имаха слушатели и тук, в Божия храм. Прочетете статията му за младежта и ще видите колко могъща е борческата енергия на тоя човек, който в дадени мигове на живота си бе крайно нежен и фин до безплът­ност.
Така той предизвика смъртта със своя укор, със своето аристократично, смазващо слово, със своето превъзходство. Змии­те не обичат орлите, затова оръжието им е коварство и от­ровни зъби. И погнусата от тия малки недостойни хора, които прекръстиха криминалното си дружество и битие в борба за свобода на народа, го накара да презре и смъртта. Той може би пожела горещо да умре, както умряха достойни негови другари, както на улицата умря Васил Пундев. И го направи.
На смъртния си одър бе усмихнат, красив и по особен начин горд.
Една тъмна река от хора се проточи подир понесения нависо­ко ковчег. Там, наблизо до черната сянка на майката, чието гър­ло бе вече пресипнало от вопли, вървяха покрусени мрачни хора, които искаха мъст. От кафенетата надничаха с непозволено равнодушие хора, които плахо си пошепваха: Още една жертва на македонските междуособици.
Никой не подозираше колко скъпа за българщината беше тая жертва, тоя облечен в черен смокинг мъртвец, тоя, който така фино и пламенно е обичал българското племе по всички точки на света.

Аз никога не ще забравя тоя образ. Никога лицето на един човек, който отива в пръстта, не е изглеждало така. Тук, на смъртния си одър, той бе отхвърлил снизхождението към дреб­ните кални душици, които го заобикаляха, а после умъртвиха.
Величествено, гордо и доволно лице на мъртвец, който е из­пълнил чудесно заканата пред враговете – да умре достойно, не­подкупно, както умряха другарите му.
И аз чувствах окъпаната в изкупление душа там, в храма, подета нагоре от печалното и непобедимо тържество на погре­балния хор. Издигаше се тая душа, отделена вече от земята, бав­но излиташе над куполите на осветения храм, тържествуваща, рицарска душа, една от душите на славните мияци, които добре изписват иконите, чудесно изрязват дърветата на иконоста­сите, правят прекрасни камбанарии и могат да умират както никой друг!

Напускаше тя вече куполите на храма, под които куполи сълзите бяха като капки разтопено олово. Тая душа излиташе по-високо от вършините на Крушовската кория, по-високо от снежните планински върхове около езерото Леман, където той се учи, и още нагоре, още, до широките разтворени порти на вечния град, с по-хубави от кованите порти на дядовата ми къща – там, в широкото царство на светлината, в чистата красота на Всемира, където се настаняват душите на тия, които са преми­нали през святото изкупление.

[1] В един по-ранен вариант есето за Наум Томалевски започва така: „Ако някой би могъл да надникне в сърцето ми, ще види, че от него е отлетяло вся­ко пристрастие. Скръбта си остава скръб, но хладната справедливост в тия пре­минали три десетилетия от неговата смърт е подредила там всяко нещо така, че написаното има съвсем обективна стойност. Пиша „обективна“, но би трябвало да кажа дори, че написаното е съзнателно по-въздържано от всяко друго нещо, кое­то би могъл да напише или каже някой от приятелите на тоя наистина необикно­вен и много скъп за нашата действителност човек“. – Б.ред.
[2] Аристид Бриан (1862–1932) – френски политик, заемал многократно поста ми­нистър-председател, министър на външните и вътрешните работи на Франция, носител на Нобелова награда за мир през 1926 г. – Б.ред.
[3] Дълга мъжка горна дреха от вълна с ръкави. – Б.ред.