0
394

Чухов постлюбов

Петър Чухов, „Адdicted“, ИК „Жанет“ 45, 2017 г.;  „Сбогуване с нарцисизма“, ИК „Жанет“ 45, 2015.

Не съм специалистка по Петър Чухов. От нашето запознанство в началото на 90-те, той издаде поне 10 книги с поезия. Има и други с проза, детска, съавтор е на пиеса, автор на текстове и музика, музикант в различни рокгрупи. Помня първата му книга „В градината на слабата реалност“ през 95-а и втората – „Руни“, 98-а. Тогава беше по-хаотичен, налучкващ посоки. Сега има посока, доста ясна, задълбал е, може да иска дори вече да се отърве от нея… Съзнателно или не, довел е нещата до очевидно „разобличаване“. Ще покажа някои истории, които лесно могат да се видят в последните му две книги, новата „Адdicted“ и предната „Сбогуване с нарцисизма“.

Повечето стихотворения в „Сбогуване с нарцисизма“ са любовни, в тях главният любовник се нарича Почти. Може да е започнало като поза или комплексарска игра, но изненадващо се е отрекло от себе си. След много години героят е почти познал любовта. Разбира я най-добре от разстояние и се движи по ръба на отрицанието. Модата „да видим какво е това нещо през онова, което не е“ е с изтекъл срок и все пак тук е валидно, дори искрено валидно. Вземаме произволно „Любовна херостратегия“, където той я гледа „почти вечно“ и за този кратък миг е „почти щастлив“. Сполуките се събират на върха на игла за зрънце време. Има ги, но не могат да бъдат задържани. Травмата може да се обобщи през следната банална, но въпреки това лична история: На осемнадесет се влюбих. Аз и той пътувахме във влак. Той заспа, а аз го държах за ръката, не можех да спя, не можех да ям, и непрекъснато си повтарях наум „Да, да, ето, има я, има я“. После той „жестоко ме излъга“, и то почти веднага след слизането от „влака на надеждата“. Но в онзи момент, във влака, кой би отрекъл, най-малкото аз, съществуването на любовта. Тя беше там. Оказа се съвсем близо до болката от разочарованието. Парадоксално, нищо не можех да направя. Временната пълнота не е нито щастие, нито нещастие. Пита се в тази поезия „колко залеза правят една любов“. И можем да поразсъждаваме защо „Най-краткото любовно стихотворение“ е „Не“, а не „Да“. Любовта, ако сме трезви, се нуждае и от отрицания, от свои аргументирани откази. В книгата на Чухов познанието идва от натрупаните отрицания, от болката на отказа. В стихотворението „Избор“ героят иска да застане „от правилната страна/ на фотоапарата“. И „Въпрос, който никога не са ви задавали, а сте искали да ви зададат“ е въпросът за страха от изоставяне, за самотата. В книгата има чудесни любовни, еротични, нежни стихотворения, в които дори има хрумки, вицовост, жонгльорство. „Ученическа любов“, „Когато си тръгне“, „Меланхолия“, „Щастливи числа“, „Офталмология на отсъствието“. В „Балкон“ има място, „където си можел да бъдеш щастлив“. Основното е решението, „хвърлянето във фонтана“, „за да останеш“. „Вътрешна емиграция“ показва силните моменти на състоянията тук/там, които преминават в новата книга като отсам/отвъд.

Първото „ключово“ стихотворение в книгата е едноименното „Сбогуване с нарцисизма“ заради смяната на „аз“ с „той“ и по-ясното казване, че истинската същност за героя се вижда през мрака. В „Живот“ има серия от неприятни неща, от които тъкмо се състои животът, сред тях е и отлагането на щастието. „Хепи енд“ е второто „ключово“ – краят на света е видян в любовта, в нещо свежо и хубаво, но не в другия, а в собственото лице. Трагиката на нарцисизма. Въпросът е: какво идва за героя след нарциса? И в края на книгата, ако случайно не сме разбрали правилно: „ябълката/в огледалото/е огризка“. Серията от нарцистични преживявания, които са самият живот, е трагична и недостатъчна за изграждането на смисъла. Той е в нищото. Започва „Адdicted“.

Ако „Сбогуване с нарцисизма“ е книга за изплъзващата се любов, новата е за изплъзващия се смисъл. Нещо трябва да се намери след любовта, но какво? Строго казано, двете книги са описание на зрелостта.

Какво е адdicted? Пристрастен и зависим от ада на думите /които се оказват празни/, но и от живота. Адът е страхът от смъртта, от неустановения смисъл. Най-напред книгата прави пореден, с надежда, опит да застопори и залъже любовта с нова форма и оптимистичен подход. Отново залагане на любовта. Във „Взаимно“ има ангел, който може да е паднал, може крилата му да са „мека постеля“, какво ще направиш? Ще приемеш ли несъвършенствата на живота с някого? „Малък параклис. /Отсреща казино./ Залагам/на Бог.“ В „Лас Вегас“ героят залага на Бог, но не в параклиса, а в казиното, има разлика, макар че почти всички сме заложили на Бог в казиното и очакваме Неговата милост. Любовта се превръща във въпрос за Бог. Втората част на книгата преговаря за последно любовта и заключава, че любовта не е естетика. Стихотворенията винаги питат за липсата, за недостига, за онова, което е можело да бъде. В крайна сметка, любовта е онзи залог, който дава вечност. Нереализацията на липсващото ребро е посочена без заобикалки. Когато любовта изтече през копнежното неслучило се, стигаме до втвърдяване на детството. Това е заглавието на третия цикъл в книгата. Първото стихотворение описва как лекотата се превръща постепенно в тежест, детето във възрастен, снегът в камък и животът в смърт. В книгата Райна Княгиня е Спящата красавица, но понеже реалността не е приказна и не е вълшебна, принцът забравя да я целуне и вечността бива изпусната. Страница по-нататък има Спяща красавица от втора степен /„Жената на спирката“/. Не идва автобусът, нито принцът, нищо от чаканите неща. А може би от въобразените неща за нашия живот? Красотата се изчиства, не важи /„Кръстовище“/ и животът е една оскъдна светлина. За героя на тази поезия е необходима коренна промяна, защото е изтощен от липси, и най-вече от липса на вечност по всички линии. В „Коренна промяна“ най-напред няма корен, род, традиция, смисъл, база. На едната страница книгата е „сложила“ история за тъжна жена, която отива при мъж, който се „измъква“ от тъгата ѝ. Тя отива при него, но нищо не носи. Пример за нереализиран контакт. На отсрещната страница – тъкмо обратното. Стихотворението „Тази нощ не заключвай“ показва как смъртта е опитомена през една о-домашнена топла ситуация. По-нататък четем нови два срещуположни примера за страх от изтичащото време, който не може да бъде надмогнат с още време. Времето не е определящо за щастието. От другата страна е човекът, който започва живота си в пиеса и свърша в реалността. Какъв е входът и какъв изходът на човешкия живот? Лудост, болест или страх от смъртта са билетите, които удостоверяват, че сме били част от пейзажа. Има стихотворение за хронологията в човешкия живот, раждането, кръщението, празнотата на неслучилите се връзки, после смъртта. Срещуположно на това в книгата е друго – за очакването на небесната интимност „Моята стая/е на небето/вместо портрети/в нея висят/душите на майка ми/и баща ми“. Едва в този предпоследен сюжет вече има намерен ключ за небесната ключалка. Омиротворяваща творба, която затваря кръга на напразните лутания и болката от „несъстоялия се“ живот. Има новина, която е почти решение. Следва финал с история.

Кратката проза в началото и края на книгата са предназначени да „разкажат“ логиката на едно /духовно/ търсене, опряло дъното. Да стигнеш до земята на проблема е онова задвижване на истината, което ще донесе облекчение. Книгата не крие обиколката на смисъла и трагиката на искрено търсещия. Предразсъдъците остават някъде в забавата на дните и сега идват силните думи. За поезията на Чухов това е някакъв екзистенциален предел и оттук нататък ще бъде не само любопитно, но и важно накъде ще тръгне. Преградата между живота и смъртта все още съществува в обичайното мислене, но търсенето продължава и постепенно заострящият тон започва нетърпеливо да отхвърля лекомислените игри. Като „плач по Бога“ може да се нарече трескавото прехвърляне на важните неща в поезията на „Адdicted“. Не че е отхвърлен досегашният опит, но има силен мотив да стигне до един предвидим, този път истински край.  Книгата е поела поетическия риск „борбата за истина“ в нея да бъде очевидна, а съответно и изборът на вярното оръжие.

В средата на „Адdicted“ стои едно беззаглавно „оперaтивно“ стихотворение: „Трябваше да напишат/любовно стихотворение./ Неговото беше по-хубаво./ Нейното беше/истинско“. Вече никой не брои разпада на темата за естетиката, тук по-скоро излиза наяве една стара отлика в писането на Чухов. Преди двадесет години сме разсъждавали за това, сега е описано хладнокръвно. Защо поетът Чухов не пише само „хубавите“ си стихотворения /по Далчев/? Неведнъж е критикуван за всеядност в публикуването. Поетическо смирение и некомплексираност или доминиране на поетическия процес, единствено важен в избрания начин на живот. „Пиша“ и „дишам“ са възможният минимум. Подчинено на този закон, писането на Петър Чухов има други правила. То насочва към естествения ход на поетическото и не толкова към „онова, което ще си помислят другите“. Внимателно е по различен, не по-малко всеотдаен към публиката начин. То само се пише, за да съществува.