0
3931

Шахматни етюди (II)

Старецът Емануел, Москва 1935 г.

За чужденеца ответствен бе другарят Афанасиевич. Не само заради перфектния си немски. Беше доктор по медицина и ако (не дай боже) с възрастния професор нещо се случеше, щеше да е безценен. Освен това е писател, а гостът се интересуваше от литературна теория. Дори беше написал кратка сценична повест – „Как Виктор стана шахмайстор“. Ако отговорните фактори преценяха, можеше не само да я преведе, но и да организира премиерата ѝ. Но – и това бе най-важното – другарят Афанасиевич се ползваше с особени протекции. Беше лоялен към Партията и можеше да му се гласува доверие. А що се отнася до професора (иска ли питане), трябваше да се държи под око. Необходим бе човек, който 24 часа дневно, седем дена седмично, незнайно колко месеца да е неотлъчно до него. Защото шейсет и седемгодишният пруски евреин можеше (което е най-вероятно) да бяга от нацистите, но можеше и да е техен агент. Именно поради това професорът не биваше да подозира, че го следят. Всичко трябваше да мине като грижа за неговата сигурност. Пък и нали беше звезда. Освен от преводач той се нуждаеше от гид, който не само перфектно познава Москва; трябваше да му бъде зачислен артист, тоест човек, който умее да предлага развлечения. За да се заговори навсякъде, че няма по-интересна страна от Съветския съюз…

– Хер Ласкер – малко неуверено започна руснакът. – Най-големият вариететен театър в нашата столица е организирал галаспектакъл с вашето участие. Но за целта трябва да ви представя пред руската общественост. Да ви измислим кратка биография и артистичен псевдоним.

– Нека бъда „хер Воланд“. Името е колкото немско, толкова и славянско. Като моето. Казват, че фамилията ми идвала от стара руска дума, която означавала „ласка“. Няма да скрия, че харесвам, дори обичам това предание. Защото в родното ми село Берлинхер винаги се е говорел език, родствен с руския – лужишки… Така че дали съм Ласкер или Воланд… дали ласката идва от волята, или волята от ласката, нека реши публиката. А може да съм и „Старецът Емануел“. Има такъв философ. Той също е от Източна Прусия. Между другото, най-добрият ми приятел и научен ръководител – Давид Хилберт, е от Кьонигсберг, родния град на философа – като всеки възрастен човек професор Емануел Ласкер искаше да побъбри за младостта си, да разкаже спомените си, да покаже, че някога е бил знаменитост…

– И като казахте „научен ръководител“, позволете да ви попитам по какво сте професор – дискретно смени темата доктор Афанасиевич?

– Хм… труден въпрос. Формално погледнато, по математика. Само че тя се изучава, поне у нас, във Философския факултет. Но истината е, че цял живот съм се занимавал с теория на вероятностите, с комбинаторика и с управление на хаоса. С помощта на Бог и на трима-четирима приятели мисля, че успях да превърна хобито си в наука. Винаги ме е интересувал въпроса може ли играта да се превърне в професия, от която да спечелят всички. Всъщност затова и съм във вашата държава – отплесна се маестрото. – Навремето, като млад гросмайстор на турнирите в Петербург изкарвах по 500 златни рубли на партия. Печелех три пъти повече от всички участници, взети заедно[1]. Вашият сънародник Михаил Чигорин (беше чудесен човек и няма да скрия, че ми липсва неговото приятелство) казваше, че това ще убие и шаха, и красотата. Но уби самия него. Понеже не можеше да изкарва пари, пропи се и умря. Сега, в старостта си усещам носталгия по онази Чигоринова красота, която ужким щеше да спаси света. Както и да е… С две думи – професор съм по правене на пари. Ако извадите пет рубли, мога – за секунда – да ги удвоя. Мисля да ви предложа да пробваме с този фокус. Винаги минава. Особено във вариететните театри.

Ласкер чудесно знаеше, че при входна такса от 100 рубли спокойно можеше не само да удвои, но дори да утрои въпросния залог от пет рубли. Така или иначе оставаха по 85 рубли чиста печалба от всеки посетител и колкото по-голяма реклама се вдигнеше около въпросното представление, толкова по-голяма щеше да е заработената сума. Не беше необходимо да си професор по математика, за да сметнеш, че две и две прави четири. А освен това щеше да предложи още две атракции. Ще играе сеанс срещу всички зрители. И след всеки изигран ход ще казва в ухото на всеки от съперниците си по една от мечтите му. Беше изчислил, че средната продължителност на една партия е 36 хода и че долу-горе толкова е броят на човешките мечти. Всъщност бяха два пъти по-малко, защото трийсет и шестата повтаряше първата, трийсет и петата – втората. Трийсет и четвъртата – третата. По друг повод Гаус ги бе изчислил за отрицателно време. Така че… Пък и нали аматьорите строят игрите и фантазиите си по една и съща логика. И колкото по-малко разбираха от шах, толкова по-предсказуеми бяха мечтите им. Най-трудно беше с хора като Цукертот и Чигорин. Но за добро или лошо с такива никога не се срещаше на вариететните спектакли. А и вече ги нямаше. Измряха…

– Етюдът ви, хер Ласкер, безспорно е ефектен, но позволете да кажа, че за да удивлява истински, трябва да бъде финалната част от нещо далеч по-въздействащо. Затова нека ви представим като професор по кабала и черна философия. Вие ще сте най-добрият познавач на алхимика Абенезар. Разчели сте неговия окултен ръкопис за шаха и това е направило играта ви магическа.

– Което – усмихна се свенливо професорът – не е далеч от истината. Защото аз наистина съм чел, и то в оригинал, шахматната поема на Бен Езра[2]. При все че в нея няма нищо окултно, идеята ви е страхотна. Как ви хрумна?

– Предполагам, че е от болкоуспокояващите – вдъхнови се докторът. Имат непредсказуеми странични ефекти. Един от тях е болезнено изостряне на фантазията. А и – както сам признавате – наистина имате вид на кабалист. Което (от своя страна) се връзва с математико-философските ви книги. Щом сте защитили дисертация „За границите на сходимостта“… – другарят Афанасиевич явно бе направил сериозно разузнаване. Бе изчел всички книги на Ласкер и се радваше, че се намери повод да покаже своята осведоменост. – Имате чудни монографии – продължи патетично той. – И „Kampf“[3], „Борбата“, която Хитлер ви открадна, и „Философия на безкрайността“[4]… Въпросът е как да направим това тайнствено знание любопитно за тълпата?    

– Не обичам думата „тълпа“ – колкото благо, толкова и категорично отвърна професорът. – Звучи ми прекалено немски. А както виждате, аз бягам от Германия.

– От трън, че на глог…  би казала пословицата – глухо, сякаш на себе си измърмори доктор Афанасиевич. – Да избягаш от твоята Германия в моя Съветския съюз е толкова наивно, колкото да започнеш шахматна партия с f3. Вероятно е някаква уловка, в чиито смисъл и вие не сте съвсем сигурен.

Ласкер замълча. Видимо беше, че руснакът не е глупак. И че в своята добронамереност рискуваше много. Гросмайсторът виждаше това, но не му беше ясно кому е нужен този ход. За кого играеше загадъчният преводач? И защо толкова го жегна думата „тълпа“? Та нали огромната част от човечеството пет пари не даваше за Хилбертовите проблеми. Защото хора, които не бяха чували за Кантор[5], наистина бяха… Старецът се замисли има ли по-подходяща дума от тази, която ненавиждаше. Да! Всички, които не се вълнуваха от трансфинитните числа и от множеството на възможните множества, бяха не друго, а именно това… Макар че по силата на собствената си логика Емануел Ласкер, чийто баща бе кантор в синагогата, трябваше да нарече самия себе си „интелектуален нацист“. Бе повече от нелепо.

– И все пак тълпата е безспорен факт – не скри емоциите си доктор Афанасиевич. Сякаш спореше – и то на живот и смърт – не с чуждестранен шахматист, а с незнаен легион. – Друг е въпросът, че за да минават номерата ни и за да има кой да ни дава златни рубли, някой трябва да изработи тези пари. След което да се умори и да отиде на вариете. Тогава??

– Най-вероятно ще избягам – видимо се отегчи (или измори) старият гросмайстор. – Ще отида там, където жена ми, Марта, ме чака. Заедно с Томас Ман, Айнщайн и Гьодел. А може би – хрумна му като в просъница – зад океана ще ме чака единствено Смъртта… Вече нищо не знам. Освен че трябва да си намеря ново отечество. Крайно време е…   

– Защо не… – след напрегнато мълчание отвърна докторът. Видно е, че московският климат не ви понася. Но ще ви помоля – ако си тръгвате, да оставите професор Воланд тук, при Патриаршеските езера…

На другия ден гросмайсторът, казват, направил странни, дори необичайни демонстрации. Учените твърдяха, че били на границите на невъзможното. След което изчезнал. Според някои – към Ню Йорк. Според други – към онзи свят.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] На турнира в Петербург през 1914 г. при хонорар от 10 рубли на партия Ласкер (като световен шампион) получава 500. Този двоен рекорд (на най-дълга шахматна хегемония – Ласкер e световен шампион 27 години, от 1894 до 1921 г. – и на най-високи хонорари) остава неподобрен до днес.
[2] За нея – в един трактат от 1259 г. – говори Джакомо от Чезале.
[3] Издадена през 1911 г.
[4] Издадена през 1918 г.
[5] Георг Кантор (1845–1918), създавайки теорията за безконечните множествата, поставя (по думите на Хилберт) математиката пред нерешими проблеми.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияПреоткриване
Следваща статияПротест по време на пандемия