0
6883

Шахматни етюди (III)

Първият мач между Алехин и Капабланка, Санкт Петербург, 1913 г.

И залязва слънце

„Като за боксьор, играете добре. Даже много добре. Почти чудесно.“ Американецът си повтори няколко пъти тези думи. Звучаха гадно и глупаво. Но и правдиво. Сякаш говореше герой от собствените му разкази.

– Аз не съм боксьор! Аз съм писател! Нещо повече, аз съм литературният шампион!

– Нима – засмя се Капабланка. – И кого победихте, за да станете шампион?! Всъщност кой разбра за вашето шампионство?! Бедната ви майка?

– Ако кажеш още една дума, ще те нокаутирам – не на шега се ядоса мъжагата.

– С което ще докажете, че наистина сте боксьор и ще изгубите още една партия – словесната. Ако и така пишете, Бог да ви е на помощ…

Писателят замълча. Като опитен ловец на марлини, знаеше, че е избрал възможно най-лошата стратегия. А и събеседникът му – подобно на големите риби – нямаше как да се хване толкова лесно на въдицата. Знаеше всички уловки, а и плуваше в свои води. Тук, в Хавана, Капа, както го наричаха, бе повече от национален герой. Беше бог. Красив, богат и щедър, любимец на всички, най вече на балерините, той не се страхуваше да говори за себе си като за гений. И никой не можеше да оспори – каквото е Моцарт за музиката, това бе Капабланка за шаха. Но така не можеше да продължава дълго. Преди броени дни, докато се играеха четвъртфиналите на осмата шахматна олимпиада в Буенос Айрес[1], Хитлер нападна Полша. И олимпийски шампион стана… разбира се, Германия. „Животът ми ще свърши преди тази война“, каза си Капабланка и обеща повече да не играе шах. Нещо повече, закле сина си – също Хосе Раул[2] – да забрави как се местят фигурите… Защото всички варианти в играта (и съответно – в Живота) са пред изчерпване[3]. Дори в една партия комбинациите да са повече от атомите в Слънчевата система, броят им е краен и изчислим.

Но това не беше от значение за американеца. Той знаеше, че има „Пилар“, безсмъртната шхуна, с която може да воюва срещу целия свят. Знаеше, че един ден ще бъде по-известен дори от Капабланка… но дотогава… ще трябва да се пребори с най-големия марлин в историята. Да, ще напише книга, но не за шаха. Владимир Набоков[4] и Стефан Цвайг[5] вече са направили това. А той ще разкаже за стареца, който напук на всички стихии, закони и правила се бори – на живот и смърт – с една огромна риба. Ще е книга за онази безсмислена (като партия шах) битка. Защото победителят не печели нищо. Освен оглозган скелет…

– Знаеш ли – след кратко мълчание замислено каза американецът, – аз съм рибар. И Христос е бил рибар, но това е друга тема. Учениците му – също. А ти, Хосе-Раул, си златната рибка. Няма желание, което не си сбъднал. Само че… нещо ми подсказва, че не си по-щастлив от мен – американецът сякаш забрави мисълта си… Минута, две… След което, за да излезе от неловката ситуация, предложи пура. – „Cohiba“? В трюма има и „Romeo y Julieta“. Има и „Montecristo“. Избери си! А аз през това време ще пусна грамофона. Предполагам, харесваш Бизе? – Огромният мъжага искаше да се скрие от погледа на кубинеца. Не биваше да се взира нито в неговото настояще, нито в собственото си бъдеще. Не му беше работа да знае, че синът на гросмайстора никога няма да прости новия брак на баща си… Капабланка няма да издържи на напрежението и мозъкът му ще се пръсне. Най-вероятно при внезапен кръвоизлив. Само че кой дявол ме кара да мисля непрекъснато за смъртта? Не мога ли поне за миг да се отпусна и да изпуша една пура на спокойствие? А може би, за да отклоня налудната си мисъл, ще трябва да сменя темата, да го питам за най-трудния му мач… или – защо не – как си представя последния?   

– Ех, амиго – явно не беше лъжа, че маестрото може да чете мисли. – В началото на пътя си дълги години молех Ласкер да играе с мен. Повече от десет години той отлага мача. Когато загубих от Алехин, историята се повтори. Случи се така, че аз, непобедимият шампион, почти винаги бях втори. Имам над 1200 победи и около 30 загуби. Но хората ще запомнят пораженията. Затова последната ми партия ще бъде необичайна. Тук, с вас, на тази яхта. За съжаление влязохме в труден и за двама ни ендшпил. Трябва да призная, че в тази позиция единственият силен ход, който ми остава, е едно дайкири. Мога да си налея, нали? – Капабланка искаше да сподели, че от месеци го мъчеше невъобразимо главоболие, но не биваше да показва слабост. Още повече, че ако коктейлът не помогнеше, щеше да опита с „Havana club“. Щеше да се почувства по-добре. Дори щеше да възвърне шеговития си тон и да обясни на американеца, че те – двамата, подобно на кентаври, са смесили правилата на шаха и бокса. „Измислихме нов спорт“, щеше да каже. Дори нов биологичен вид. Зверолик и артистичен. Досущ като онзи – Черния човек, който поръчал реквиема на Моцарт. Но не каза нищо. Нямаше сили…

––––––––––––––––––––––––––

[1] Продължава между 24 август и 16 септември 1939 г.
[2] В онези години синът му е на 16 години.
[3] Любопитна подробност е, че Капабланка е имал проект за усложняване на шаха. Дъската трябвало да е със сто квадратчета, а фигурите – десет. Новите фигури – кардинал и канцлер, трябвало да бъдат съчетание от топ и кон и от топ и офицер. И за да изчезне шахматната теория (зубрашката привилегия на глупаците), на всеки четири години фигурите трябвало да сменят позициите си на дъската. Половин век по-късно подобни идеи (във всяка партия фигурите да се нареждат на лотариен принцип ) предлага и Фишер. И двата проекта са отхвърлени с едни същи аргументи.
[4] „Защита Лужин“ – шахматният роман на Набоков излиза през 1930 г.
[5] „Играчът на шах“ (или „Шахматна новела“) Стефан Цвайг пише и редактира няколко пъти. Окончателно завършва повестта малко преди смъртта си.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияЕ, па…
Следваща статияЗа линията върху острието на бръснача