Ротердам-Джакарта, 1934 г.
Макс Еве знае, и то чудесно, че след подпалването на Райхстага светът ще се промени. Всъщност след смъртната присъда на Ван дер Любе, светът вече е променен. Скоро още няколко Холандии ще последват сънародника му. Твърди го не друг, а Гьобелс – министърът на пропагандата. И за съжаление, може да му се вярва. На същото мнение е и световният шампион – Александър Алехин. Затова гросмайсторите обмислят (и то сериозно) да вземат най-бавния възможен кораб и да се отправят на най-далечното възможно плаване. Ще тръгнат към една друга Холандия – Остиндийската и ще акостират на остров Ява. Защото ако Европа иска да върви напред, към бъдещето, те двамата трябва да пътуват назад. Чували са, че на Ява и Суматра все още живее народът батаки. И че там се играе шах по старите правила на асанджа[1]. Из тези острови офицерите са огнедишащи дракони. Позволено им е да прескачат фигури, но летежът им не може да бъде по-дълъг от три квадратчета и половина или от скока на коня. Явно – замисли се професорът по математика – точният брой полета, над които могат да летят драконите, съвпада с числото π, а това – само по себе си – е повод да отскоча до Индонезия. И при все че университетските му ангажименти не му позволяваха да пътува, Еве се вдъхнови от идеята, че до Индонезия може да се „отскочи“. От което би трябвало да следва, че земното кълбо е шахматна дъска, а самият той – фигура, която се движи по древни и отдавна забравени правила. Точно сега, след смъртната присъда над Ван дер Любе, холандецът трябваше да ги научи. При все че и да ги научи, какво ще се промени? Беше си дал обещание, че като завърши дванайсеттомната[2] история на шахматните дебюти[3], завинаги ще се откаже от шаха. Алехин, който (вече всички знаеха) говореше само с котките си, щеше да го последва. И това щеше да превърне срещата им в най-идиотския шахматен двубой. За пръв и единствен път в историята за шахматната корона щяха да претендират антипрофесионалисти. Никога повече нямаше да има подобна ситуация – неиграещите шах да бъдат несравнимо по-добри от играещите. И при все че Втората световна война (все още неуверено) хлопаше на вратата, видно е, че до края ѝ няма да има други световни шампиони освен тях – двамата аматьори. Пък и нали (В КРАЯ НА КРАИЩАТА) най-добрият шахматист бе сам Бог. А богът на Алехин никога не е бил професионалист. Най-малкото, защото няма кой да му плаща. Нито с какво… Ето защо идеята за един любящ Бог, който играе на шах, бе довела Щайниц до лудост. Но от друга страна, ако върху дъската не воюваха дървените офицери, щяха да воюват другите – още по-дървените офицери. И вместо пешки щяха да бъдат пожертвани цели народи… а може би и цялото човечество?
Имаше подобен сценарий. Поне така настояваше Ерих Мария Ремарк. Затова и той като Еве тръгна на път. Само че принудително. Броени дни преди корабът да отплава към Индонезия, нацистите изгориха „На западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“. Дразнеше ги темата за състраданието, но още повече се ядосаха от думите на писателя, че идва времето на „новото нормално“. Тогава обикновените хорица – работници и аптекари, магазинери и цветари, любители на бирата и нелюбители на бирата… цял един народ ще полудее. Ще повярва, че е богоизбраната висша раса и ще превърне омразата в религия. С изпружени напред ръце ще възпява своя чудовищен бог и ще му принася – като жертвоприношение – не реки, а морета от човешка кръв. На този фон френетичната юдейска тълпа, която (навремето) крещеше: „Разпни го, разпни го!“, ще бъде по-безобидна от ученичките му в девическия колеж. И което е още по-страшно, злото явно ще се окаже куфар с двойно дъно. Защото другите нации не са по-читави от немската. Както е забелязал още Шопенхауер: „всички се мразят до смърт и лошото е, че основанията им не бива да бъдат пренебрегвани“.
Така че, независимо дали ще се проведе мачът с Алехин, Еве знае, че рано или късно трябва да стане президент на Международната шахматна федерация. Нещо повече, той ще стане президент. Вече е на финала на „Стратегия и тактика“[4], книгата която не друг, а сам Алехин признава за гениална. Защото какво друго е стратегията, ако не изкуството да измисляш бъдещето? Да го посееш и да се грижиш за крехките му филизи. Ето защо холандецът до смъртта си ще отстоява онази математическа държава, в която гражданите са функция единствено на собствения си ум. С уговорката, че не става дума за разчитане на кодове и за изчислителна техника. Умът не е агрегат, а силата, която ни прави човешки същества. Заради нея Ремарк трябваше да напусне Германия. Заедно с Томас Ман и Гьодел, с Айнщайн и Ласкер. Когато преди десет години сънародникът на Еве – Александър Рюб, учреди Международната шахматна федерация, никой не подозираше какво ще се случи между 1924 и 1934 г. Явно (ако времето следва своята логика) след още десет години ще се наложи ФИДЕ[5] да дава убежище на цели народи. Ала все още е твърде рано. Дори и да стане световен шампион, професорът ще продължава да е никой. Защото хората, които ще заживеят в бъдещата шахматна държава, още не са се родили. Но Еве знае, че докато корабът пътува, за по-малко от един олимпийски кръг време, Алехин ще пропие царската корона. После ще изтрезнее и отново ще си я върне. По същия начин, по който Германия ще си върне Чехия и Австрия. Някъде тогава ще се роди Борис Спаски, първият жител на една шахматна държава. Пет години по-късно на бял свят ще дойде и Боби Фишер. Математикът вече е изчислил тяхната среща. Защото всичко е като в съня на Валтасар, халдейския цар; отдавна бъдещето е премерено, претеглено и разчертано[6]. И по тази причина Спаски и Фишер не може да не се срещнат. Ще си протегнат ръка и ще се познаят. Малко по-късно към тях ще се присъедини и Виктор Корчной. Защото след като избяга от Съветския съюз, и той ще остане без политическо убежище (освен ако вечно неутралната Швейцария не направи компромис). В противен случай, без национален флаг над главата си, няма да му бъде позволено да оспорва короната на Карпов. Тогава девизът на ФИДЕ: „gens una sumus“ (един род сме) ще се превърне в нещо повече от стих. Ала Фишер, който не чете книги, няма да проумее защо Еве се опитва да пренесе аристократизма на едно друго, отдавна забравено време. Американецът (въпреки фантастичната си памет) никога няма да запомни името Клавдий Клавдиан[7] и до края на дните си ще настоява, че ФИДЕ е масонска ложа. Ще обяви всичко за еврейски заговор и ще избяга. Неизвестно за самия него къде. Подобно на Алехин и на Спаски. Те също ще бъдат безкрайно подозрителни към всяка идея за общност и с времето все по-упорито ще се уподобяват на библейския мирмиколеон. Ще станат като неописуемото същество от книгата на Йов[8], което Флобер[9] си представя „отпред като лъв, отзад като мравка“… Колкото чудно, толкова и чудовищно. Същество със съвършено неясно предназначение, което в Библията умира, защото никой не е измислил подобаваща за вида му храна. Тогава що за стратегия и що за тактика е да превърнеш шахматното изкуство във ферма за мирмиколеони?!
Сякаш първият човек, който отгатна страховете на холандския професор, беше Йозеф Гьобелс. И не без основание реши, че всяко мравколъвие[10] ще е заплаха за хармонията на Райха. Затова на всеки три месеца арийската нация задължително ще се прочиства от подобни еврейски измишльотини. Все едно дали ги е писал Ремарк или някакви откачени шахматисти. За тях място в идеалната държава не бива да има. И Макс Еве трябва да бъде пратен в Индонезия. За да не пречи! Реши ли да се върне в Европа, ще може да преподава теория на дебютите (или на едншпила, ако поиска) в Заксенхаузен. Или в Равенсбрюк. Или в Нойгенгаме[11]. Защото – подобно на митичния Одисей – холандският шахматист ще се върне и ще трябва да бъде посрещнат както подобава.
На главната страница: Площад „Макс Еве“ в Амстердам
–––––––––––––––––––––––––––––
[1] Една от първите (документирани) персийско-арабски версия на шаха.
[2] Наистина епохален труд. Но тъй като го пише паралелно с други два епохални труда: „Единайсет шахматни лекции“ (1929) и „Стратегия и тактика в шаха“ (1935), успява да го завърши „едва“ през 1937 г.
[3] Според друга, по надеждна хронология пътуването описано в този разказ се е състояло през 1933 г. Тогава (на въпросния кораб) е трябвало да се състои мачът между Еве и Алехин. Двубоят се проваля, но Еве не се отказва от пътуването до Индонезия. Според някои искал да изучи историята на асанджа, според други – да избяга от Европа. Така или иначе, по време на това пътуване той се отказва от идеята да играе професионален шах. Въпреки че на следващата година (1935) става световен шампион, побеждавайки Алехин (който след деветата партия нерядко е играел мъртво пиян).
[4] Еве издава „Стратегия и тактика в шаха“ през 1935 г. – годината, в която побеждава Алехин.
[5] Абревиатурата на Международната шахматна федерация.
[6] Алюзия към книгата на пророк Даниил (5:26–28).
[7] От поемата „За консулството на Стилихон“ (De Consulatu Stilichonis).
[8] Йов 4:11.
[9] В „Изкушението на св. Антоний“.
[10] Както би трябвало да се преведе „мирмиколеон“. Еврейската дума, използвана в Писанието – Layish, е обект на особена херменевтика. Средновековните бестиарии (в славянската традиция „Физиолози“) разказват за животно, чийто баща има външност на лъв, а майката – на мравка. Бащата се храни с месо, а майката – с трева. Така устроено, животното не може да яде нищо и умира.
[11] Имена на немски градове с концлагери, близо до немско-холандската граница.
