0
1395

Шахматни етюди (VI)

Михаил Ботвиник

Тел Авив, 1964 г.

От близо година Михаил Ботвиник не бе най-добрият в света. „Нищо фатално“, утешаваха го приятелите. Подобно на Смислов и на Тал, Петросян също няма да се задържи дълго на върха. А и след смъртта на Алехин ти доказа, че си повече от легенда! До края на дните ти едва ли някой ще го оспори. Дори и така да беше, самият Ботвиник не бе съвсем сигурен в това. Кончината на Алехин хвърляше сянка върху всичко. При все че никой не знаеше за разговора с другаря Микоян[1]. Тогава Партията реши, че с мачът „Алехин-Ботвиник“ не бива да се рискува. На нашия човек още не му било дошло времето, казваха компетентните органи, устата му миришела на мляко. Виж, след две години нещата ще се променят. Тогава Миша Ботвиник наистина ще бъде най-добрият… А що се отнася до Алехин, нали сме не просто смъртни, а внезапно смъртни… Докато си пие коняка, ще се задави и ще умре…

На 24.ІІІ.1946 г. тези думи се оказаха пророчески. Две години по-късно Миша Ботвиник нямаше как да не стане световен шампион. Нямаше как и да не порасне! Само че, както порасна внезапно, така и внезапно остаря. Разбира се, за това, че е навършил 53 години не го обвиняваше никой. И не за загубите го упрекваха. Просто след Кубинската криза светът се обърка. На куп се събраха твърде много знание и съответно – твърде много лудост. Алън Тюринг вече от десет години не беше на този свят, но за изтичането на информация знаеха всички. В дебнещите при порт Мариел руски подводници имаше изчислителни алгоритми, за чийто произход само Мълвата беше наясно. Затова никой не поставяше под съмнение факта, че и съветските програмисти (рано или късно) ще се поддадат на натиска. Само че Михаил Ботвиник не е „прост“ програмист. Той бе рекламното лице на Системата. А неговата изчислителна машина „Пионер“, която трябваше не просто да играе шах, а да взема икономически и идеологически решения, трябваше да бъде чудото на XX в. От нея се очакваше да изчислява кризи – като Карибската – и да намира най-верните ходове. Вече три години Гагарин бе в космоса и никой по никакъв начин не можеше да отрече, че Съветският съюз се нуждае от свръхмодерни роботи. Друг е въпросът, ако те наистина са свръхмодерни и по-умни от нас, кой кого ще управлява? Историята с Франкенщайн, колкото и литературно да звучеше, хлопаше на вратата.

Затова и шахматната олимпиада в Тел Авив бе едно от важните събития в живота на ексшампиона. След нея звездата му щеше или завинаги да залезе, или отново да изгрее, по-ярка от всякога. „Игра за зарове”, замисли се гросмайсторът и му хрумна, че някога, много отдавна, шахът също е бил игра на зарове. Ако олимпиадата беше преди 2500 години, сигурно щях да съм кубеутéс (κυβευτης[2]). Така древните гърци наричаха играча на зарове. Любопитно, дали думата е сродна с κυβερνάω („кормчия съм“, „управлявам положението“, „ръководя“) и… дали не отзвучава в „кибернетика“? Към подобни мисли го водеха не само Омировата, но и неговата собственна Одисея; защото не беше ли всяко преплуване на морето именно това: въпрос на зарове? Тръгваш, а докъде ще стигнеш… не знае никой. Въпросът е как всичко това да се превърне в строга наука, в чиста математика!? А може и във фантастика! Далечните му братовчеди Исаак Озимов[3] и Гершом Шолем, професорът по кабала, отдавна търсеха решения. Затова и се събраха. Бе среща, в която един шахматист, един фантаст и един хебраист трябваше да си поговорят както за миналото, така и за бъдещето. Налагаше се да изяснят дали е случайно съвпадение фактът, че първият шахматен шампион – Вилхелм Щайниц, и вторият Адам – Голéм, са от един и същи град – Прага. Откъдето е и думата „робот“. И защо името на града навява спомени за прага на приказна стая? От векове я наричаха „златна“, защото според преданието в нея се пазеше най-чудният алгоритъм. И днес, когато всички са в шок от смъртта на американския президент[4], е крайно време да се осребри традицията. Но за целта съветският гросмайстор се налага да стане израелски. А и нали бащиното му име – „Моисеевич“ – изисква ново отечество…

И при все че Айзък Айзимов беше американски гражданин, защо да не се сформира една нова „сборная“? На първа дъска (иска ли питане) шеще да играе бъдещият[5] създател на Израелската академия на науките – професор Гершом Шолем. На втора – професорът по фантастика. Всъщност четиридесет и четири годишният Исаак Озимов е професор по биохимия, но силата му е в изследването на човешкия интелект. Неслучайно е един от лидерите на Менса. Заедно с Миша Ботвиник на трета дъска, този dream team трябваше да превърне мечтата на пророк Йеремия в реалност. Според легендата[6] именно той, бягайки от самотата си, изписал върху шепа пръст буквите от свещената тетраграма. Поне сътрапезниците на Ботвиник така настояваха. Бяха убедени, че не друг, а библейският пророк е измислил първия компютър. Дори вярваха, че знаят паролата му. Включвал се с ЕМЕТ и се изключвал, като се изтрие първата буква. Тогава староеврейската дума „истина“ се превръщала в МЕТ и понеже означавала „смърт“, човекът-машина умирал. Ако пак се нуждаели от присъствието му, отново изписвали първата буква – алеф; и всичко почвало отначало. Казват, че Системата разполагала с ресурс, благодарение на който пророк Варух (ученикът на Йеремия) можел да бъде в Ерусалим и Вавилон едновременно.

– При все че Ерусалим и Вавилон вероятно са само алегории – тъжно отбеляза писателят.

– Ами ако всичко е двоичен код? Истина-неистина? Нула-единица – възрази Ботвиник. Неслучайно нашите 64 шахматни полета съвпадат с минималното количество изчислителна памет. Обзалагам се, че дори и да станат по-умни от пророк Йеремия, компютрите винаги ще делят всичко на 64. Числото е вавилонско и точно заради него Варух е станал халдеец. Стигнал е от Ерусалим до Вавилон за нула време или за времето, за което информацията може да обиколи земното кълбо.

Само че един от елементите в системата не можеше да се конфигурира. Беше като ход на коня и винаги отскачаше на поле с различен цвят. Неслучайно в езика на испанските евреи (които внесоха шаха в Европа) думите за кон[7] и за кабала съвпадаха. При все че думите не решаваха нищо. И „компютър“ идваше от древна, вавилонска игра с камъчета. По-късно философът Рамон Лул ги подредил в кръгове. Умеел така да ги завърти, че техният ход се превръщал в агрегат за истинност. Но мистикът изхождал от друга предпоставка. Той знаел, че модусите на силогизма са подредени подобно на квадратите в шахматна дъска. Като от 64 само 16 (колкото са шахматните фигури) могат бъдат истинни. Дори написал[8] книга за това: „Последно/крайно всеобщо изкуство [„Ars generalis ultima“]“.  Някъде там – по-близо до Рамон Лул, отколкото до Голем и кабалата, настояваше професор Айзимов, трябваше да се търси зародишът[9] на изкуствения интелект. Щеше му се да вярва, че – подобно на средновековния учен – и той ще бъде doctor fantasticus. Като в това фантастикус, освен ирония и подигравка, ще трябва да се разпознае визията за ум, по-интелигентен от човешкия. Защото драмата не беше нито в шаха, нито в компютрите, нито в Гагарин и Карибската криза. Драмата беше можем ли да измислим нещо, което да е по-умно от самите нас?

„По-скоро, не!“ – каза си Михаил Ботвиник, след което изчисли, че ако Животът, подобно на кръговете на Рамон Лул, е логичен, то (след по-малко от миг) един съветски младенец скоро ще проходи. „Ами ако се окаже, че по време на олимпиадата в Тел Авив е изгряла нова звезда? Може би това ще е последната и най-ярка звезда в историята на шаха. Дори Алехин ще бледнее пред нея…

– Не, не мога да стана изрелски гражданин – някак между другото, почти шепнешком прозвуча гласа на ексшампиона. – Страхувам се от другаря Микоян. Гневът му е по-страшен и от Ирод Велики. А и нали шахматистите си падаме малко звездобройци, струва ми се, че в една далечна съветска страна – да кажем Азербайджан – се появява нова звезда. Толкова ярка и толкова истинска, че заради нея (като нищо) ще започнат да избиват младенците. Ще ми се да спася поне едно съветско момче, да го направя пионер и защо не – шампион като Алехин. А може и по-добрър… 

– И аз мисля, че това е най-важното – възторжено го подкрепи фантастът.

– Безспорно – съгласи се професорът по кабала. – Иначе защо ни е историята с влъхвите.

П.П. Десетина години след този разговор на шахматния трон се възкачи любимият ученик на Ботвиник – Анатолий Карпов. След още десет – друг. Не по-малко любимият Гари Каспаров! После – Крамник и Широв. В годините, когато Съветският съюз се разпадаше, за човешкия ум ставаше все по-трудно да се бори срещу шахматния интелект на компютрите. Днес е невъзможно.

На главната страница: Михаил Ботвиник и Василий Смислов, Москва, 1957 г.

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] От двайсетте години на ХХ век до ерата на Брежнев Микоян е „вечният втори“ в йерархията на КПСС.
[2] От същия корен е и влязлата през турски език дума кибик (с буквално значение „някой/нещо, който/което стърчи“). Българската дума (куб) изобразява само формата на зара. Що се отнася до употребата му, етимологията води към персийско-арабското al-zaar (откъдето е и думата „хазарт“).
[3] Родното (руско) име на Айзък Айзимов.
[4] Джон Кенеди е убит на 22.XІ.1963 г., няколко месеца преди олимпиадата в Тел Авив.
[5] Открита е по негова инициатива през 1968 г. До 1974 г. той е и президент на академията.
[6] Разказана от самия Гершом Шолем (който прочел за нея в „De Arte cabalistica“ на Ройхлин [изд. 1603, col. 759], а той, от своя страна, от Юда бен Батира).
[7] Caballo, оттам и „кавалерия“.
[8] Около 1308 г.
[9] С това значение (в синодалното издание) думата „Голем“ е преведена в Псалтира (138:16).

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияРазпознаване
Следваща статияПриродата на хумора