0
1522

Шахматни етюди (XIV)

Бабол (провинция Мазендеран, Иран) 2009 г.

Дядото на момчето – старият Алиреза Фируджа[1], е твърдо убеден, че щом думата „шах“ е персийска, то вече е време и Иран да има своя световен шампион; нещо повече, този шампион трябва не само да е собственият му внук, но и да е най-младият шампион в историята. Затова е поканил Руслан Пономарьов. Вярно, че още ненавършил двайсет и шест години, хлапакът е почти пенсионер, но какво от това? Нали съвсем скоро не друг, а именно той подобри абсолютния рекорд! „Да, всичко се забравя“, замисли се Алиреза, но когато през 2002 г. бе победен Иванчук, оказа се, че Гари Каспаров е изпреварен с цели четири години. Точно така – погали брадата си старият персиец – през 1972 г. Фишер беше на 29 години, преди него Тал – на 24, после… ясно какво се случи; но от днес ще започне епохата на Алиреза бен Фируджа. Ето защо ще осигуря на внука си най-добрия учител. „Дали не сгреших, че не предложих на Ананд, индиеца? А може би трябваше да избера българина Топалов? Или Крамник?“, за миг се разколеба старецът. После разпали наргилето си и прихна да се смее:

– Двоумят се само глупаците и мъдреците, момчето ми. Започне ли котката да се двоуми кога да скочи, ще умре от глад. Доверихме се на инстинкта си и избрахме Пономарьов. Толкова!! – Искаше му се да продължи мисълта си и да обясни на внука се, че не е действал чак толкова импулсивно; че още гимназист, да отнемеш[2] короната на Гари Каспаров, си е чудо! Но по-важното е, че младият гросмайстор израства в Донбас – нито украинец с украинците, нито руснак с руснаците; че на три години преживява края на света – експлозията в Чернобил, а малко по-късно, още нетръгнал на училище, губи отечеството си. Съветският съюз се разпадна и момчето от село Горловка заживява в Краматорск. Друг е въпросът как се живее в град, в който танковете се движат по-редовно от уличните автобуси; и що за град е този, чието име (съвсем логично) звучи като: „крематорий“. Въпреки това на 13 години Пономарьов е с ЕЛО 2550, а на 14 – световен шампион за юноши…

И понеже Бабол, родният град на Алиреза, е като Краматорск – нито с кюрдите кюрд, нито с персите персиец, нито с арабите арабин, явно и внукът му никога няма да разбере на кой език трябва да говори и на кой да мълчи – пехляви, фарси, пущу…   Затова – подобно на малкия Руслан – и той ще трябва да изучи езика на шаха; не просто да го знае, ще трябва да пее на него; да е шахматният Фирдоуси. Но най-важното е новата „Шах-наме“ да носи радост, защото удивителното при Пономарьов (дали пък заради това не го избраха) бе усмивката. Момчето винаги сияеше. Въпреки че всеки ден преживяваше края на света, Руслан излъчваше смисъла на играта: онази спокойна радост, заради която джиновете завидяха на човешкия род и измислиха греха… Пък и името му – Руслан… не беше ли Рустам; същият Рустам от книгата на Фирдоуси. Дошъл на света с помощта на вълшебната птица Симург[3], за да роди сина си Сухраб, героя на героите, украинецът сякаш от памтивека беше мислен за учител на малкия Алиреза Фируджа.

– Когато пораснеш, ще разбереш нещо, което баща ти все още не може – усмихна се персиецът загадъчно.

– Кое, дядо – малчуганът бе започнал да се отегчава от дългото чакане на летището?

– Руслан никога не е учил за учител, но ще е по-добър от най-добрите. Защо ли? Я отгатни?! – После, без да чака отговор, поглади брадата си и продължи. – Българинът, три години преди да спечели световната титла, научи Пономарьов на шампионство. В грижата за някой друг, загърби себе си. Малцина – един от тях е онзи, чието име носим с теб, осмият имáм Али Раза – са способни на това. Някога той застана зад Харун ал-Рашид и направи от него най-великия халиф на всички времена. По-трудно и по-велико от това няма! Затова и най-голямата джамия – тази в Машхад, до края на света ще носи името му. Разбира се, да сравняваш осмия имам с българина е като да сравняваш сокол с камила. Друг е въпросът, че ако поемеш пътя през пустинята, по-разумно е да тръгнеш с камила, а не със сокол. Не че Топалов е съвършен. Не ме разбирай погрешно! Но факт е, че постигнал най-добри показатели срещу Иванчук, той показа как се става шампион. Днес никой не помни, но Василий Иванчук бе майстор от много висока класа; уста-човек[4], както се казва… Залозите бяха 9:1 за него. Пономарьов нямаше шанс. И въпреки това стана най-младият шампион. След което – подобно на Боби Фишер – доброволно слезе от върха… за да може след много години пак да се върне, но този път, водейки за ръка някое малко дете… Старецът вярваше, че шахът, подобно на всичко, до което сме се докоснали и на което сме отделили от времето си, на Съдния ден ще се изправи пред нас. Тогава ще трябва отново да го прегърнем и не го ли оживотвори нашата ласка, целият ни труд ще е за осъждане.

И понеже се оказа, че самолетът закъснява, наложи се дядото да бъде малко по-приказлив, отколкото му се искаше. Персийските шахматни легенди бяха увлекателни като „Хиляда и една нощ“. А може би „Хиляда и една нощ“ беше една от шахматните легенди. Откъде иначе дядо му щеше да знае за мъдреца Сиси бен Дихар. И как щеше да сметне колко квадрата може да има в една шахматна дъска. Малчучанът си повтори притчата. После я потрети. Но му беше трудно да си представи числото две, повдигнато на степен 64. Според дядо му, ако всяко квадратче се равнявало на пшеничено зърно, щяла да се получи планина, сто пъти по-висока от Хималаите. Подредят ли се зрънцата в пътечка, по тях човек можел да отиде до Луната и да се върне.

– И всичко това? Защо дядо? – недоумяваше хлапето.

– За да бъде по-ясно от бял ден, че всяко нещо на този свят е като шахматна дъска. Дори любовта! Уж е едно черно-бяло квадратче, но сметнеш ли го добре, в една любов ще преброиш повече любови, отколкото капки в Индийския океан. А може би – притчата е на Омар – чернобелият квадрат е животът ни, а малките квадратчета вътре – миговете, в които не сме живели; при все че (мисълта е също на Омар) невъзможно е да знаем тази притча; тъй както шахматните фигури е невъзможно да знаят чия ръка ги мести по дъската… Много, толкова много бяха притчите… може би повече от квадратчетата.  

– Само че, дядо, твоят мъдрец нещо се е объркал – оживи се момчето. – Той е изчислил броя в две шахматни дъски. Ако дъската е само една, числото ще е нечетно… не че е толкова важно, но ми стана любопитно как преди да се повдигне на шейсет и четвърта степен, тази единица се е удвоила?  

– Знаех си, че не си глупав – умили се старецът и прегърна детето. – Разбира се, че не знам. Само Онзи, Който е Един, може да ти отговори. Затова и мъдрецът, криейки се от теб и от твоя въпрос, е предложил шаха да се играе от четири човека на две дъски. Нарекъл го шатранч. Правилата му са почти същите. Баща ми (Аллах да помилва душата му) ги обичаше и играеше по тях… Не е забравена играта! Още я има! Но май че я познават само аджамиите[5] – лури[6], бактри и сурети[7]… и другите – там.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Подобно на всички шахматни личности в тази книга, и Алиреза е реална, неизмислена от мен фигура. Нещо повече, роденият през 2003 г. персиец в момента е в топ 20 на най-добрите шахматисти в света. Вече (поради факта, че иранската федерация не му позволява да участва в турнири, в които играят евреи) се състезава за Франция и мнозина виждат в него шампиона, който ще детронира Карлсен. 
[2] Друг е въпросът, че след 1992 г. институцията на Шахматната корона преживя разкол, сравним с този в БПЦ. Тогава Каспаров създаде свой „синод“ и отказа да приеме турнирите, мачовете и шампионите между 1993 и 2006 г. Затова и титлите на Халифман (1999), Пономарьов (2002), Рустам Касимджанов (2004) и Веселин Топалов (2005) са спорни. При все че в Лондон, на мач, който ФИДЕ не признава, през 2000 г. Крамник побеждава Каспаров и би трябвало през 2002 г. световен шампион да е той, а не Пономарьов. (Както и Ананд, който през 2000 г., след финалния мач в Техеран срещу Алексей Широв, става шампион на ФИДЕ). Така че, логично е през 2002 г. да има едновременно трима световни шампиони – Крамник, Ананд и Пономарьов.
[3] Безсмъртната птица Симург, измислена (без да съм съвсем сигурен) от Фирдоуси и гнездяща в клоните на дървото на познанието, е любим персонаж на Флобер („В Изкушението на св. Антоний“) и на Борхес („Речник на въображаемите същества“, стр. 167). Оттам прелита в „Борхес и другите – там“ (стр. 49). Във всички легенди името на симурга (означаващо трийсет) показва, че тази птица е ятото на всички трийсет птици, тръгнали с нея на далечен път… Алегория на факта, че всеки от нас е не друго, а общността (хипостазирина, разбира се) на трийсетте човека, с които пътува/живее. Опростявайки притчата, би трябвало да сме средното аритметично от трийсетте човека, с които говорим най-дълго/много.
[4] Персийската дума за майстор – usta, все още съществува и в българския език (Уста-Колю Фичето).
[5] Думата „аджамия“, влязла в българския език през турски, със значение „млад, неопитен“, в Иран означава неперсиец (тоест онова, което е „варварин“ за елините).
[6] Един от най-древните народи, чиито корени водят към древния Елам.
[7] Наследниците на древните асирийци.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияИли! Или! лама савахтани????
Следваща статияШколата на Маша Илиева отпразнува 25 години