0
2652

Шахматни етюди (XV)

Доха, 1986 г.

Боби Фишер отдавна не вярва в преражданията. Всъщност Боби Фишер вече в нищо не вярва. Но случаят с Ананд е различен. Виши, както галено го наричат всички, е истински брахман. И една от природите му е нечовешка. Говореше се, че реакциите му по време на блицпартии са толкова прецизни и бързи, че момчето повече приличало на тигър, отколкото на средношколец. Подобно на американеца, още ненавършил 15, той вече е шампион на родината си. На 16 е най-добър на континента си. И при все че приликите са несъмнени, индиецът е абсолютната противоположност на вече бившия световен шампион. Тих и съвършено спокоен, безконфликтен като песъчинка, Ананд можеше да бъде сбъркан с някой от аватарите на Вишну. А може би грешката беше правилна. Като че ли името на младия гросмайстор – Вишванатан, най-добре разкриваше произхода му.

Затова цели десет години след проваления мач с Карпов мнозина все още настояваха, че двата свята трябва отново да се срещнат. Но чии светове? Онзи, марксисткият, който играеше до болка известния гамбит: душа-пари-душа (прим)[1]. Ананд също беше част от него. Та нали, без да премести и пешка, той разполагаше с повече пари от всички световни шампиони, взети заедно. Баща му бе собственик на индийските държавни железници (Господи, що за оксиморон: „собственик на държавни железници“) и можеше да си позволи всичко, включително да помоли катарските авиолинии да организират въпросния мач с Боби Фишер. От което трябваше да следва, че руснаци, американци и индийци са в един и същи отбор. Ако Животът е логичен, този отбор не може да има противник. Освен ако мачът в Доха не върне бъдещето на шаха назад, към неговите ведически извори. Ето защо 43-годишният старец, човекът, който никога няма да си намери място под слънцето, ще играе срещу брахман-и-тийнейджър; ще се изправи срещу хлапака, за когото настояваха, че е прероденият принц Арджуна[2]. Две еднакво несъществуващи легенди ще се срещнат. Отдавна забравеният Боби Фишер – срещу един все още незапомнен индиец. Не къде да е, а именно в Доха, на едно почти несъществуващо място, което – след срещата им – ще се превърне в границата между Изтока и Запада.

– Би трябвало да играя с Каспаров – някак унило заяви Ананд на официалната пресконференция.

– Никой не застава по пътя на тропически тайфун – усмихна се глуповато Фишер. – Пък и добре знаеш, че Каспаров е по-умен от мен. От всички е по-умен. И така ще е, поне още десет години. Гари е настоящето, с което не може да се спори. Заради седемте години[3], които все още работят за него… Изчакай! Както Иаков е чакал Рахил. Не седем, а два пъти по седем; а може и три пъти. Защото твоята история е вече разказана. Знам я до 2013 година или до 43-ти ход[4]. Дотогава всичко е предопределено от теорията[5]. После ще имаш свободата да играеш, както си поискаш. Ако ти стиска, разбира се.

Ананд се обърка. Боби рядко говореше толкова човешки. Видимо по-нисък, отколкото бе в добрите си години – в началото на седемдесетте, – рошав и брадясал до неузнаваемост, Робърт Джеймс Фишер явно идваше, подобно на библейския Иона, от нещо подобно на китова утроба… Или от Брихаспати[6] – незнайното същество, от чиито чресла щеше да излезе учителят Дрона. „Да играеш шах срещу човек, който повече от петнайсет години не съществува“[7], замисли се индиецът и погледна в лицето стария шампион. Искаше му се да каже, че когато си на шестнайсет, петнайсет годни са много време. Повече от епоха! Но пресконференцията не е време за подобни разговори. В деловия свят никой няма правото на откровеност. Освен Боби, разбира се. „А може би не аз, както настояват мнозина, а моят шахматен гуру идва от света на Ведите? Ами ако се окаже, че учителят Дрона се е преоблякъл в гросмайсторско тяло?! Ако е самият Робърт Фишер?!“

Ананд знае, и то чудесно, че умът му блуждае от преумора. Напрежението е непосилно за възрастта му. А и баща му обичаше да казва, че уморените мъже не спират да фантазират. Само че… защо толкова ясно и отчетливо Виши помнеше думи, чути преди собственото му раждане. Тогава някакъв юноша разпалено обясняваше, че не може да не стане световен шампион. Без да подозира за „Махабхарата“, описа историята на Арджуна и братята му, които трябвало да улучат гарван в окото.

– Какво виждаш? – обърнал се Дрона към първия стрелец.

– Виждам теб – отвърнало момчето. – А така също лъка, който ти сложи в ръцете ми. И стрелата, с която ще пронижа окото на гарвана, и, разбира се, самия гарван; всичко виждам, учителю!

– Нищо не виждаш и нищо няма да уцелиш – ехидно отвърнал Дрона. – По-добре не си хаби стрелите, а дай лъка на по-малкия си брат. А ти какво виждаш? – попитал той средния брат.

– Виждам посоката, която ще води стрелата. И гарвана – огромен като смъртта, и него виждам.

– Можеш да станеш поет, но не и стрелец – тъжно промълвил старецът и дал лъка на Арджуна. – А ти, момчето ми? Ти какво виждаш?

– Нищо друго освен окото на гарвана. – И докато изрече тези думи, Арджуна прострелял птицата. Право в зеницата.

Явно това – реши Ананд – е Голямата тайна… или тайната на шаха. А може би – на Фишер. Или моята тайна… Нещо, което колкото опростява, толкова и усложнява нещата.

Младият индиец дръзко и едновременно с това безпомощно погледна към публиката. И по-точно към очите на Аруна, бъдещата му съпруга. Бяха гарваново черни… И притчата се обърка.

Мачът в Доха, естествено, се провали. Но Боби не забрави индийката. И реши, че трябва да има три чифта от нейните очи (нали затова се казва Боби Фишер, за да има всичко, умножено по три). След което се сприятели с Ласло Полгар и стана учител по шах на дъщерите му Жужа[8], София и Юдит[9].

Сега, когато се колебая откъде знам тази история, си спомних, че през лятото на същата тази 1986 г., мисля че бях осмокласник, на пионерски турнир в Албена загубих от някаква унгарска третокласничка. Бях толкова съкрушен, че тържествено обещах преди смъртта си повече шах да не играя. Ето как стана дума за преражданията. И за това, че да паднеш от въображаемата дъщеря на Боби Фишер не е чак толкова страшно. Друг е въпросът доколко той може да бъде баща и учител.

–––––––––––––––––––––––––

[1] Алюзия към формулата: „пари-стока-пари (прим)“.
[2] Герой от „Махабхарата“ – ученик на легендарния мъдрец Дрона, управлявал приказния (и все пак реален) Хастинапур (букв. „град на слоновете“). Според преданията Арджуна е бащата на шаха.
[3] Разликата между Каспаров и Ананд (и по-точно шест години и девет месеца, защото Каспаров е роден на 13.04.1963 г., а Ананд – на 11.12.1969 г.).
[4] На 43 години, през 2013 г., в родния си град – Ченай, Ананд изгубва титлата от Карлсен.
[5] Същите думи – в есето „Борхес и аз“. Случайно или не, Борхес умира същия ден, на 14.06.1986 г., когато е трябвало да започне мачът Ананд–Фишер. По ирония на съдбата аржентинският писател умира на брега на Женевското езеро, точно там, където следващият световен шампион – Владимир Крамник, ще си купи къща.
[6] Описано 170 пъти в Ригведа (по 170 различни начини), въпросното същество, носeщо слънцето в пъпа си, имало седем уста и сто крила. Казват, че измислило Арджуна, лъка, шаха и човешката реч, но по лесно обясними причини човек не бива да се предоверява на подобни предания.
[7] След 1972 г. Фишер спира да играе шах и изчезва от обществения живот.
[8] Жужа/Сюзън Полгар е родена в една и съща (1969) година с Ананд. За женския шах тя е това, което са Фишер и Каспаров за мъжкия. По-късно сестра ѝ Юдит (родена през 1976 г.), подобрявайки нейните постижения, заличава границите между женския и мъжкия шах, и в началото на новия век е дълго време в топ 10 на най-добрите шахматисти. 
[9] През 1994 г. съчетанието между чар и интелигентност при Юдит е толкова удивително, че в партия между нея и абсолютния (тогава) шахматен хегемон – Каспаров, Гари толкова се смущава и обърква, че няколко пъти връща ходовете си. Юдит благородно си позволява да не се възползва от правилото „пипнато-местено“ и губи партията. През следващата, 1995 г., Юдит е с рейтинг (по ЕЛО) 2676 и е единствената жена, която подобрява постиженията на сестра си Жужа.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияАнтагонизмът елит-народ
Следваща статияГласът на времето