0
2469

Шахът, Хомейни и историята

40 години от Ислямската революция в Иран

Ако има ключови дати за разбирането на света, в който живеем, 1 февруари 1979 г. е една от тях. Тогава аятолах Хомейни след дълго изгнание се завръща в Иран, където пък клокочи огромно по мащабите си въстание срещу режима на шах Мохамад Реза Пахлави.

И тъй като събитието се вписва в Студената война, най-важното тогава е било: кой всъщност губи и кой печели от случващото се? Безспорно Съединените щати са големият губещ (Иран дотогава е верен американски съюзник), съответно СССР и страните на „реалния социализъм“ подкрепят ислямската революция в Иран. Вярно, тя не е „социалистическа“, ала е все пак „народна“ (или най-малкото антиколониална и антимонархическа).

Това на равнището на историческата справка. Самата история е далеч по-обемна и пъстра: нишките ѝ, сякаш в причудлив персийски килим, се навързани назад във времето, и което е най-странното – цялата тази канава продължава да се навързва още и още. Зад което прозира сложната феноменология на „политическия ислям“, която дори в шиитската си версия оказа силно влияние върху поредица от „ислямски революции“ в различни точки на земното кълбо не само през ХХ в., но и през XXI в.

В личен план би трябвало да кажа, че това е първата революция, отразявана в обширни репортажи по телевизията на НРБ, от която имам спомен. И то тъкмо като антиамериканска. Спомням си кадрите от безредиците, люлеенето на камерите, които трудно улавяха тичащите младежи, емоцията сред масите, спорадичните изстрели. И отново, и отново същото… Шествия от стотици хиляди хора по улиците – нещо, поне за нас, невиждано дотогава. Неясни скандирания, придружени от коментари за експлоататорския режим на шаха, за надигането на бедните прослойки от града и селото и т.н.

Гледах тези дни цели часове със записи на Би Би Си от събитията, достъпни в мрежата. Сега забелязах и толкова други неща. Покрай огромния брой млади хора с бради, камерите са уловили и немалко момичета с фереджета – с погледи, вперени в бъдещето. Изключително важни са и надписите по стените, доста от тях на английски. Феноменология на политическите графити: освен задължителното „Долу шаха“, често се срещат и надписите „САЩ и СССР са врагове на Иран“; и още по-конкретните: „Да живее Хомейни“; „Кръвта на мъчениците никога не ще бъде изтрита от историята“; „Хора, вземете в ръце оръжие, горди сме и ще победим с Хомейни“. И още: „Ислямът победоносно ще шества по света“; „Ти, шах бездомен, страната ни ти разори, уви, уви, уви…“; „Твои воини сме, под твоята власт сме Хомейни“… Както и това: „Ако Хомейни обяви свещена война, никаква армия не ще ни устои“.

Понякога политическите графити казват повече от текущите политически коментари.

Интересни са и първите страници на вестниците. Две заглавия от 1 февруари се засрещат във всички новинарски емисии: в едните вестници пише: „Шахът замина“, а в другите – „Имамът се завърна“. Ришард Капушчински, тогава полският репортер, отразяващ събитията, разчита в това „замина“ и „се завърна“ целия драматизъм на ситуацията, разпукването на историческото събитие. Накратко, цялата диалектика на революцията.

А тя винаги е непредизвестена драма, крайно средство, предшествано от сериозен проблем или агресия от страна на властта. Затова и „завръщането на Имама“ е практически немислимо без „действията на Шаха“. Работата е там, че през 1973 г. шах Реза Пахлави направо не вярва на очите си: конюнктурата в световните цени на петрола рязко се променя, те скачат почти четворно нагоре. В резултат на което вместо очакваните 5 млрд. долара от добив на петрол годишно, Иран вече може да разчита на постъпления от 20 млрд. долара (дори повече). Изключителна възможност за амбициозния монарх да осъществи принципите на своята „Бяла революция“, модернизирайки страната по свое усмотрение, превръщайки я във „Висша цивилизация“ и даже в Пета велика сила. Финансовият ресурс е налице, той засилва армията и специалните служби (САВАК), а през 1975 г. шахът направо отменя многопартийната система в страната. Десетилетие по-рано той е повел война и с ислямското духовенство, прогонвайки един от техните авторитетни лидери – имама Хомейни – зад граница.

Подготвени са планове за мащабна инфрактруктура в Иран, които скоро удрят на камък – пристанищата на страната не могат да приемат корабите, натоварени с техника. Те висят край бреговете на Иран с месеци, а режимът на шаха плаща стотици милиони долари компенсации. Дори когато техниката бъде разтоварена, оказва се, че няма къде да бъде съхранявана, а и няма обучени специалисти, които да могат да работят с нея. Така тя корозира в пясъците. Същото се случва и със скъпото военно оборудване – мечтата на Реза Пахлави е да има една от най-добрите армии в света. Световни издания показват как десетки бойни хеликоптери се съсипват, струпани във вътрешността на страната. А и няма кой да ги кара – трябва да се наемат чужди пилоти с баснословни заплати.

В същото време населението на Иран тъне в нищета. Затова и така наречената Революция на Шаха и Народа е кръстена от иранците Великия грабеж, чиито ползи естествено потичат в джобовете на елита. На всички онези, които с благодарност целуват ръка на шаха, изкупувайки луксозни имоти по френската ривиера или в Калифорния, пилеейки цели състояния в казината на Монте Карло. Генералитетът също пълни джобовете си без никакво стеснение. Оказва се, че дори с такива инвестиции във флота Иран е незащитен по море – корабите са в пристанището на Дубай, където командващият на военноморските сили на страната товари контрабандно японски коли.

Самият шах, зает с изграждането на Великата си цивилизация, няма време да се занимава с толкова дребни неща като осигуряването на питейна вода за поданиците си или развиването на поминък в пустинните области. Западни социолози, изследвайки Иран, описват възникването на една нова класа – „петролната буржоазия“, която нищо не произвежда, а бива обзета изцяло от нуждите на потреблението. В Иран често има размирици, потушавани с желязна ръка от службите и армията, като от началото на 70-те репресиите се засилват.

И все пак революцията от 1979 г. се разразява ненадейно: властта на шаха изглежда крепка и стабилна, а народът мълчи, търпеливо вървейки по пътя към Петата световна държава. Подтик за бунта дава едно събитие, което в книгата си „Шахиншахът“ Ришард Капушчински определя като „искрата на безнаказаността“. В правителствения вестник „Еталат“ в началото на 1978 г. излиза статия срещу Хомейни. Със сигурност това не е била нито първата, нито последната статия срещу имама, който от изгнанието си във Франция олицетворява съпротивата срещу режима. Та във въпросната статия, покрай другите квалификации, Хомейни е наречен „чужденец“. Той бил „чужд“ на страната си, „чужд“ на поривите на народа, и най-важното – дядо му бил чужденец, тъй като бил пришелец от Индия.

Статията взривява страстите в град Кум – свещения център на Иран, отстоящ на около 150 км от столицата Техеран. На площада се стичат десетки хиляди хора, носещи в ръце вестника, без да крият възмущението си. Вездесъщата дотогава полиция се оказва безсилна. Има жертви, но на другия ден протестите се възобновяват. Ден след ден. И постепенно обхващат цялата страна.

Един милион души излизат по улиците на Техеран. Млади хора вървят и скандират. Разнасят се изстрели. Те обаче продължават да скандират: „Ще превърнем двореца Ниаваран в пепел“. В същото време шах Реза Пахлави съставя ново правителство, камерите са запечатали събирането на кабинета в присъствието на множество генерали, окичени в ордени. А в Техеран горят коли. Централата на БМВ също е в пламъци. Подпалена  е и Националната банка. Свалени са рекламите и афишите от кината. Всичко, което би могло да съблазнява сърцата и умовете.

Новото правителство целува ръка на шаха. А портретите на Хомейни са разлепени навсякъде, по улици и пазари, даже над сергиите, където продават яйца. Тръгват многолюдни шествия с портретите на Хомейни. Веят се зелени знамена с цитати от корана. Все по-чести са и лозунгите на английски. Отново: „Долу шаха“, но и „Долу империализма, комунизма, ционизма, расизма“. Виждали ли са ги коментаторите, преди да опишат случващото се? Навярно.

Скандиранията срещу шаха съвпадат с искания за „ислямска революция“: „Ще следваме имама Али и ще победим Пахлави“. Шахът, уплашен за сигурността си, е принуден да напусне страната. Пред телевизионните камери заявява, че заминава на почивка в Асуан, в Египет. Поверява властта на правителство, начело с дългогодишния лидер на забранената дотогава парламентарна опозиция Бахтиар, но продължава да твърди, че контролира ситуацията.

По улиците се раздават пробити банкноти, без образа на шаха. Започват седящи стачки, избухват протести в университета срещу отказа на правителството да позволи на имама Хомейни да се завърне в страната.

Много интересни са аргументите на студентите, записани от камерите. Режимът е преследвал и религията, и марксизма. Значи те са съюзници. Така ли е наистина? Звучи проблематично, но за момента не прави впечатление на масите. Прокламираната обща цел е „да се отсекат черните ръце на империализма“.

Премиерът Бахтиар дава пресконференция за световните медии, говори с уважение за Хомейни, но моли за малка отсрочка във времето около неговото завръщане. Нека се поуспокои ситуацията. После в заключение заявява, че аятолахът може да се завърне, когато поиска.

И така на 1 февруари 1979 г. с полет на „Ер Франс“ Хомейни се завръща от изгнанието си във Франция. На летището в Париж, освен от съмишлениците си, той е изпратен и от видни френски интелектуалци, към което ще се върнем по-нататък.

Завръщането му е истински триумф. Той слиза спокойно от самолета, не поглежда никого, не казва нищо. Масите ликуват. Те вярват, че той е 12-ият имам, месията, дошъл да създаде съвършеното, благочестивото общество в Иран.

Десетина дни по-късно Хомейни дава първото си телевизионно интервю. Той повтаря нещо, което е казвал винаги: „И шахът, и баща му станаха монарси незаконно, незаконни бяха и парламентите им. Ние ще ги съдим и накажем. Аз ще назнача правителство и ще ударя с юмрук тази власт в лицето. Защото хората ме признават. Аллах акбар“.

Що се отнася до съдбата на шаха и ситуацията, предшестваща революцията, аятолахът е повече от лаконичен. Той я определя с думите: „Шах и мат“.

Хомейни назначава свой човек – инженерът Базарган за министър-председател. Масите отново ликуват – Базарган ще проведе в политиката повелите на Корана. Открито се говори за „ислямска република“. Революцията е в разгара си. Млади хора, подали се от прозорците на колите, ликуват и стрелят във въздуха с автомати. Други ходят въоръжени, с черни кърпи на лицата.

Из страната се създават революционни комитети. Те започват да въздават революционна справедливост – така, както го разбират. Отначало са арестувани офицери или хора от бившия режим, техни поддържници. После започва разчистването на сметки на улицата. Бесят хората на бившия режим по стълбовете на уличното осветление. Тези фотографии разтърсват света. Четирима генерали на шаха са разстреляни по заповед на самия духовен водач, телата им са изложени на показ. Готвели са се да ги съдят, но няма време за това.

И разстрелите продължават. Две седмици след завръщането на Хомейни муджахедини за първи път нахлуват в посолството на САЩ в Техеран. Ала бързо ги прогонват оттам.

Отново се въвежда цензура над медиите, отменена от правителството на Бахтиар. Мнозина от протестиращите, освободили иранската държавна телевизия, остават без работа. Жените са подложени на силен натиск да ходят забулени. Група активистки отиват на среща в Кум с Хомейни, който е категоричен: „Жените не са кукли. Те не трябва да се гримират и трябва да ходят забулени. И ако им се разреши да вършат някакви социални дейности, могат да го правят само забулени“.

Прави се и промяна на Конституцията, която превръща Иран в ислямска република.

На 4 ноември – две седмици след пристигането на тежко болния шах в САЩ за лечение, американското посолство в Техеран е атакувано и превзето за броени минути. 52-ма дипломати са взети за заложници. Нападателите обявяват себе си за „студенти, следващи линията на имама“. Американските власти са убедени, че след няколко дни конфликтът ще се разреши. Часове по-късно иранската държавна телевизия влиза да снима в посолството и възхвалява акцията. Сагата със заложниците ще продължи 444 дни, ще мине през различни перипетии и трайно ще промени историята, а САЩ ще бъдат провъзгласени от Хомейни за „големия Сатана“.

По интересно обаче – и то с днешна дата – е как Западът посреща ислямската революция в Иран, какви са реакциите към възникването на „политическия ислям“ в шиитската му версия?

Най-общо казано, реакциите са на стъписване и неразбиране. За европейската десница, но и за президента Картър, представител на демократите в САЩ, шахът Реза Пахлави е съюзник, превърнал страната си в източник на стабилност в региона. Съответно всички си затварят очите за използваните от режима политически средства и най-вече за бруталните действия на специалните служби САВАК.

За левите радикали – включително и за комунистите – Иран е огнище на всенародно въстание и по силата на яркия си антиамериканизъм е „приятел“. Религията е само параван – настояват леви европейски интелектуалци – на антиимпериалистическата война, както във Виетнам. Погледнат от този ракурс, аятолах Хомейни е почти „марксист ленинист“. Още по-интересно е поклонението в Ньофл льо Шато при аятолаха в изгнание от страна на изтъкнати леви мислители като Жан-Пол Сартр и най-вече Мишел Фуко.

Интересно за какво ли са си говорели на тези срещи? Хомейни, винаги облечен в тъмни широки одежди и с черен тюрбан на главата, е пословичен с мълчаливостта и съзерцателността си. Дали е бил склонен да дискутира например с Фуко същността на политиката? Можем да съдим за това само по статиите на последния, който, провокиран от иранската революция, дори влиза в ролята на журналист и пише цяла поредица за „Кориере дела Сера“, както и един прелюбопитен репортаж за „Нувел Обсерватьор“.

Всички тези статии на Фуко днес се споменават като „грешка“ от биографите и изследователите му, ала те са наистина интересни. Защото дават повече от необичаен ракурс върху „ислямската революция“ в Иран през погледа на левицата.

Марксистката философия на историята има традиционна схема, заимствана впрочем от Хегел, в която смисълът на историята и установяването на нов революционен ред задължително бликат от противоречията в обществото: така е през 1789 г., 1917 г., при маоистката културна революцията, при Че Гевара и т.н.

Интересното в случая на Иран е, че става дума за „религиозна революция“. Тъкмо това очарова Фуко, който търси сходни примери в историята – Савонарола във Флоренция, анабаптистите на Мюнцер или презвитерианците на Кромуел. Фуко ясно съзнава, че говорейки за Иран, дори още преди да се спомене за исляма, трябва да се говори за шиитите – нещо много по-важно, отколкото етносите, отколкото всичко друго, залегнало в основата на националната идентичност. И тук той е прав. Още по-интересното е, че философът, срещал се многократно с Хомейни, смята, че аятолахът няма политическа програма, че дори „не може да има управленска програма… а зад него има само ясна и почти единодушна воля“. В случая Фуко, воден от собствената си теория срещу „дискурса на властта“, е убеден, че „онова, което трябва да ни притеснява най-вече в словосъчетанието „ислямско управление“ и хвърля върху него съмнение, не е прилагателното „ислямско“, а е съществителното „управление“.

За Мишел Фуко революцията на Хомейни е „стачка на политиката“, нейно преустановяване, нещо като „стоп-кадър“. Той дори пише: „Хомейни не е тук… Хомейни не казва нищо… Хомейни не е политик“. За него „феноменът Хомейни“ е „чист бунт“ и „разрив с Историята“. Подобно на други леви почитатели на Хомейни обаче, той никъде не изяснява какво следва след „момента на революцията“, тогава, когато политиката се завръща. Защото „ислямската революция“ продължава като политически проект с четирийсетгодишна давност, поне с днешна дата. И тъкмо това е въпросът, който днес ни поставя историята.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДраконът в нас
Следваща статияЧудовище