0
3102

Шаяк, Нил, крокодил…

Мартин Иванов, „Срещу течението: българската текстилна промишленост 1800–1912“, София, „Сиела“, 2021 г.

От дете си спомням един разказ на баба ми, който възпламеняваше въображението ми. За да заспя по-бързо, веднъж, незнайно защо, тя реши да ми разкаже вместо приказка историята на една крокодилска кожа, скрита в ракла в родната ѝ копривщенска къща. Ефектът бе тъкмо обратният. Вместо да заспя, аз ококорих очи, опитвайки се да разбера как ли страшният крокодил е напуснал дълбоките води на Нил, та да се намъкне в дървена ракла, захвърлена на прашен нашенски таван. Историята бе дълга, свързана с българското Възраждане. Тогава за първи път чух, във вид на приказка, как множество средногорски домове от онова време били истински малки фабрики с тъкачните си станове; в пристройките жените чепкали и изпреждали вълната, за да се изтъкат аба, шаяк или ямурлуци. Това го допълвам сега: навремето баба ми просто разказваше за пътуванията на нейните дядовци с кервани с вълнени платове до задморски страни, където пред тях ненадейно се изправили пирамидите и оживяла тайнствената глава на Сфинкса… Ставаше дума за голямото икономическо оживление след Кримската война, съпътствано от духовно, културно и политическо пробуждане, които връщат достойнството на тогавашните българи.

Накратко, историята на споменатата крокодилска кожа има своя световен контекст. Още Наполеон Бонапарт по време на египетския си поход (1798–1801) обмисля прокопаването на канал, който да свързва Червено и Средиземно море. Проектът става възможен едва половин век по-късно, когато с него се заема друг французин – Фердинан дьо Лесепс, който през 1855 г. се сдобива с ферман от султана, а през 1855 г. регистрира в Париж международна компания за прокопаването на Суецкия канал. Тогава именно, на съвсем късен етап, се включва и „българският тил“ с неговите манифактури. Изработват се дрехи от груба аба за работниците (нощите по Нил са студени), както и шаячни шинели за турските войници, охранявали прокопаването на огромното съоръжение. Представете си само как този проект на „големия свят“ променя тогавашното българско всекидневие и как ненадейно предците ни се замогват, връщайки се „оттам“ с кесии, пълни със златни наполеони. Така и моят прапрадядо е могъл не само да стигне до легендарния Нил, но и да застреля истински крокодил, донасяйки кожата му в България (според семейната легенда, другата възможност е просто да я е купил като „сувенир“).

Ала и това не е малко. Трябва да призная, че в „затвореното време“ на НРБ тази история напълно оживяваше като приказка: в детското ми съзнание нахлуваха шумът на становете и тропотът на огромните кервани, зорко пазени от въоръжена охрана и от лая на кучетата; представях си премеждията им по пътя и набезите на зли разбойници. И за да удържа това „невероятно време“ в съзнанието си, дори го бях свел до тайнствената скоропоговорка „шаяк, Нил, крокодил“…

Тогава за първи път чух и думата „вариклечко“. Знаете ли какво тя означава? Израз е на пределната и покъртителна спестовност на предците ни. За да не се „охарчват“ излишно (голям грях навремето), щото пътят бил голям, независимо че и очакваните приходи били огромни, пестеливите копривщенци, пирдопчани или панагюрци си носели припаси от дома. И само ги сготвяли в общ котел, щом замръкнели някъде. А за да не грабне някой чуждата мръвка, винаги по-вкусна в други очи, забождали мръвките със специално белязана клечка с „рабош“ (знак), над която всеки зорко бдял. И щом яденето станело готово, по обща команда грабвали клечките с мръвките. Ето ги в чист вид „великите български вариклечковци“, храбри пътешественици по друмищата на широкия свят. Наименованието се е съхранило тук-там все още като фамилия.

Как при тази пословична пестеливост, да не кажем скръндзавост, някой крокодил, плувал в реката Нил, би могъл да стигне до нашите подбалкански градчета, е направо умонепостижима история. Ала изглежда, че широкият свят през 1870 г. е имал способността да сваля кепенците и на всевъзможните български ограничения. И да прави „нова история“ по нашите земи.

* * *

Установих го и при прочита на изключително интересната книга на Мартин Иванов „Срещу течението“, посветена на българската текстилна промишленост (1800–1912 г.). Икономическата история е истинско море от данни и цифри, включително и чрез безбрежната икономическа статистика, изляла се в цели 12 приложения в книгата. Ала това изобщо не бива да обезкуражава любознателния читател. Мартин Иванов съумява да опише „дълготрайно“ и в „развитие“ цялата тази първа вълна на голямата българска модернизация (от Възраждането до Първата световна война). И то чрез диалектиката на тогавашното икономическо развитие (в резултат на промишлената индустриализация от онова време, когато занаятите на цели континенти са буквално пометени от масовата фабрична продукция). В този смисъл „българският случай“ на пръв поглед изглежда като някакво „изключение“, а всъщност е интересно потвърждение на правилото. Затова и заглавието на книгата носи метафората за „плуване срещу течението“.

* * *

Всъщност всичко започва през първата четвърт на XIX в., когато Османската империя се отваря и подготвя за сериозни икономически реформи. Въвеждането на редовна турска армия и централизираната доставка на униформи вливат живец в българската манифактура. И ако отначало „поръчките“ са насочени към стари икономически центрове като Пловдив и Сливен, постепенно военните доставки нарастват главоломно (до 1 млн. аршина за 30-те години на XIX в.). Въвеждат се „държавни наряди“ – производството се прехвърля в Самоков, Пирдоп, Копривщица, Панагюрище, Калофер, Сопот, Карлово, Котел, Жеравна, Габрово и Трявна… Заплащането е различно, трудът е тежък (работят и мъже, и жени). Плащат около 7–8 гроша на линеен метър аба. Това обаче са си пари и постепенно малките български градчета се възмогват. Следват поръчки и за големите центрове на империята. И керваните вървят, като след тях се носи звънът на парите.

Историите на първите български фабриканти са истински романи. Ако до 60-те години на XIX в. грубите вълните платове (абата и ямурлуците) са пригодни за населението на империята, поне десетилетие преди Освобождението започват да се търсят и меките вълнени платове, в по-ярки цветове или на райета (чабуклии). В това отношение съдбата на сливенеца Добри Желязков, наречен впоследствие Фабрикаджията, е особено показателна. Още като младеж той мечтае за своя текстилна фабрика, започва да усъвършенства абаджийската си работилница, изработвайки машина за влачене на вълната от „дърво и телове“. Сетне се установява в Севастопол, където захваща търговия. Посещава съвременни тъкачни фабрики в Екатеринослав и в Германия. А през 1834 г. отваря в Сливен полумеханизирано предприятие с тайно пренесени от Русия машини. Истински „икономически шпионаж“, включително и чрез копирането на специални чертежи. Историци все още спорят дали първото му предприятие е било различно от създадената две години по-късно фабрика с държавно османско участие. От съхранените документи става ясно, че мостри от фабриката на Желязков били пратени лично на великия везир. Накрая с държавни средства се изгражда голяма, по-модерна и доста по-добре оборудвана фабрика. Желязков е „главен майстор“ в нея, директорът на фабриката е турчин.

През 1843–1844 г. Добри Желязков е принуден да напусне лелеяната фабрика, която продължава да си съществува като османско държавно предприятие. От една таблица в книгата на Мартин Иванов останах смаян как е била оборудвана неговата фабрика още през 1834 г.: 18 механични и 15 дървени предачни машини, 30 дарака.

И още един пример за прохождащата промишленост в нашите земи, за който и не бях подозирал. През 1867 г. в софийското село Бали ефенди (днешното Княжево) е създадена втора държавна фабрика. Забележете: тя ползва труда на 80 безпризорни деца и 20 възрастни работници. Фабриката е трябвало да изготвя униформите на заптиетата от Дунавския и Солунския вилает, като децата тъкат на ръка с дървени станове. По-късно е внесена далеч по-съвременна техника. Внася се мериносова вълна от Австрия и нова техника от Бърно (!). Историци изчисляват производството ѝ на 20 000 метра плат годишно.

А що се отнася до домашното производство, то процъфтява в онзи етап и в него вземат участие всички. Икономистът проф. Димитър Мишайков го описва така: „Децата извършват най-леките операции: чистене на вълната, намотаване на преждата върху калемите, оправянето на нишките при тъкането; жените, заедно с момичетата от 13 години нагоре, влачат вълната, предат, тъчат и тепат; мъжете вземат участие при предането“. Работи се от тъмно до тъмно, като домакинята и стопанинът въртят и цялата къща (готвене, чистене, гледането на домашните животни, грижите за децата). Пак проф. Мишайков изчислява, че производството на текстил заема не по-малко от 12 часа на ден в свободните от селска работа дни на годината.

Производството на вълнени платове няма как да не промени и овцевъдството по българските земи. Оказва се, че вълната на традиционната българска овца е твърде груба, затова започват да се внасят мериносови овце, които се кръстосват с местните и се подобрява руното им.

Освен това остриганата вълна трябва да получи търговски вид (да се „вапца“), което пък развива родната „химия“. Масово се използват растителни бои (орех, смрадлика, шикалки, сърпец, жълт минзухар) или минерали (сажди, сгурия, зелен камък, стипца).

Интересна е и „заетостта“, възникнала от българските занаяти. Мартин Иванов намира за твърда романтична представата, че 1 майстор е могъл да има около 12 помощници, той приема, че повечето майстори са били в състояние да поддържат по един калфа и един-двама чираци, като чираците, които „учат занаят“, често не получават възнаграждение.

И все пак някои съпоставителни данни от епохата истински впечатляват: в места като Копривщица или Клисура има по 300 майстори, в Карлово и Казанлък – около 100, в Котел – 50. Съответно калфите и чираците в Копривщица или Клисура са 700–800, а в останалите места по 200–300. Истинска малка армия на занаятите.

Но онова, за което книгата на Мартин Иванов се опита да даде отговор, е големият български „икономически асинхрон“. Свикнали сме с мисълта (още след студиите на Иван Хаджийски), че Освобождението с отварянето си към западната модерност (или „първата глобализация“) на практика удря кепенците на възрожденските манифактури и съсипва този „първи български текстилен бум“. Изследването на Мартин Иванов ни дава друга посока на размисъл, то поставя въпроса как този бум изобщо е бил възможен. И монографията по категоричен начин разкрива някои предимства, които „бедната българска периферия“ има в онзи доосвобожденски период спрямо мощната вълна на деиндустриализация, сериозно ударила други части на света.

Главната роля в този процес отново играе географията. Не толкова като „кръстопът“, колкото с отстоянието си от „пъпа на света“, за какъвто винаги е бил смятан Цариград. Оказва се, че местоположението ни „встрани“ от големите световни артерии, липсата на значими природни ресурси и отчайващо лошите пътни комуникации (накратко, много от онова, което ни „белязва“ до ден днешен) в средата на XIX в. са могли да се окажат и „голямо предимство“. Така предците ни успешно капитализират своята изолация от големия свят, съчетана с близостта до големи центрове на потребление като Цариград, Одрин и Солун, така става възможна и „авантюрата“ със Суецкия канал, възможна благодарение на пазарите вътре в империята.

Нещо повече, самите предпочитания на населението в огромния регион на Югоизточна Европа и Близкия изток дават шанс на „грубите български платове“. Оказва се, че „периферийното производство“ има някои предимства (ниска себестойност и голяма продуктова ниша). Така българските абаджии цели десетилетия успяват да преборят европейските промишлени платове, удържайки клиентелата си. Тяхната стока е далеч по-непригледна, но пък значително по-евтина, а и по-здрава (промишлените платове са по-нетрайни, късат се след няколко месеца, обявявани са за „гнили“). В западния свят се носят облекла „за един сезон“, докато българските аби и шаяци са „постоянни“.

Ала постепенно модата, тази „рожба на модернизацията“, променя всичко. Освобождението на България дава достъп до друг начин на живот, а и вкусовете в света трайно се променят. Старите аби вече отстъпват пред олекотените шаяци и новите европейски дрехи, гайтаните са пометени от шевиците и дантелите. Така „българският текстилен бум“ има първия си голям спад (ок. 1875–1902 г.). В резултат на Дългата депресия от онзи период почти наполовина се сриват и цените на земеделската продукция. Политическият разпад на Турската империя и процесите в нея също затварят за българите някогашните османски пазари. И това е „реалната цена“ на независимостта, която предците ни плащат, а и трябва да платят.

Но интересно е друго. Как само десетилетие след приключването на световната Дълга депресия индустрията на младото българско княжество прави първите си решителни стъпки и компенсира пропуснатото, като дори бележи по пресмятанията на Мартин Иванов ръст от 10% спрямо 1870 г. (измерено в постоянни цени от 1911 г.). Оказва се, че това е един от броящите се на пръсти примери в икономическата история за успешен преход от манифактура към машинно производство в „бедната периферия“.

В България обаче Преходът винаги се мисли най-вече като „непосилна цена“. Не само днес, но и след Освобождението, когато всички също са били убедени, че „поне стопански преди е било по-добре“. Което е друга история и тя също тепърва трябва да се осмисли непредубедено.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияВсичко дължа на поезията
Следваща статияИзобретяване на самотата