1
24522

Шаячена интелигенция

tsvetan-stoyanov-2

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..

Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето, че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от пази боже до помози боже, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост. Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми Господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!

Някой ще възрази сигурно, че думата “простаци” не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!

Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”! Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на време патриотично да се провикват: “У-бре-де-бре”! и “Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.

Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: “Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръстта – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста…

Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги е изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура. Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..

И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?

1959

Текстът се публикува с любезното позволение © на г-жа Антоанета Войникова

Цветан Стоянов (1930-1971) е сред най-изтъкнатите български интелектуалци – културолог, критик, писател и преводач, една от най-емблематичните фигури за 60-те години на ХХ в. Роден е в София. Баща му – Сава Стоянов е и първият издател на сп. „Златорог“. Завършва право в Софийския университет, след което изцяло се отдава на литературна дейност. На него дължим прекрасните преводи от английски на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата“ на Киплинг, „Тортила Флет“ и „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек, на „Пътешествията на Гъливер“ на Суифт и „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли.  А също и на прекрасните есета за „Броселиандовата гора“, „Невидимият салон“, „Орфей“ и „Хубавите разговори“, мащабните изследвания „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ и „Геният и неговият наставник“. На 28-30 ноември т.г. в СУ се проведе тридневната научна конференция „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)”, която ни подтикна да публикуваме отново това негово есе, актуално и днес.

 

1 коментар

  1. Споменавам това тук, не за да припомня, че съм бил разработван като „привърженик на буржоазни теории“, нито за да изтъкна, че и Маркс е изглеждал „опасен“ мислител за сталинисткия комунизъм, въдворен в Източна Европа, а за да откроя и подчертая важната за литературната история истина, че от 1956 до 1989 година главната стратегия на съпротива срещу реалността на тоталитарния комунизъм бе чрез противопоставянето й на „комунистическия идеал“, на „истинските комунисти“, на „истинския марксизъм“, особено на фона на движението на Живковия – а и на повечето комунистически режими – от ляв към десен тоталитаризъм. Тази стратегия – и като защитна срещу съществуващи или потенциални обвинения – ще видим и в художествената практика, и на множество места в писаните в емиграция „Задочни репортажи“ на Георги Марков. Ще я видим и в много от „еретичните“ творби на българската литература от 1956 до 1989 година, в ранното творчество на Константин Павлов и Биньо Иванов, дори у младия Николай Кънчев. Атанас Славов в спомените си също споменава, че през 80-те години в борбата си срещу либералната емиграция Живковите тайни служби се съюзяват със старата емигрантска, включително и профашистка, десница. Неразбирането на това или по-точно целенасоченото нежелание да разберат това особено добре личи у новоизлюпените в годините на т.нар. „преход“ „антикомунисти“. В което и няма нищо чудно, защото повечето от тях са дечица, лакеи и ченгета на/от живковската мафия.

    Васил Попов припомня есето на Цветан не само за да разкрие човешкото им приятелство като чиста и безкористна творческа дружба в противовес на литературните групи с користни цели, но и за да подскаже появата на такива престъпни сдружения, обединени от общи келепирджийски интереси, дори и когато се крият зад паравана на идеологически ценности и политически принципи. Една от финалните визии във вече написания и издаден негов роман „Низината“ – за нашествието в низината на пеперуди, чиито крила отгоре са червени, а отдолу черни – е впечатляващо внушение за българската социалистическа действителност, в която зад паравана на идеологията се крият користни лични интереси. Символиката на цветовете тук е и директна, и безпощадно ясна.

    Васил Попов припомня есето „Шайки“ на Цветан Стоянов като прозрение за користните групировки, които започват да възникват в България и които по-късно нарекохме „мафия“, а някои „теоретици“ евфемистично наричат „мрежи“.

    Любопитно е, че горе-долу по-същото време незримо присъстващият „отсъстващ“ трети, емигрантът Георги Марков, също употребява понятието „шайки“, говорейки за „шайките от нищожества“, обединяващи се срещу талантите. Това става в едно писмо на Георги Марков от февруари 1977 година до приятеля му писателя Димитър Бочев. Васил Попов не е могъл да знае за това писмо, което остава неизвестно на широката аудитория до публикуването му през юли 2013 (Преса, 26 юли 2013).

    Днешните български „шайки“ вече подхванаха манипулацията с това писмо на Георги Марков, акцентирайки върху това, че не само „тук“, но и „там“ са „маскари“, „те малко ли ни скубят“, както казва класическият български шайкаджия бай Ганю. Но смисловият акцент в това писмо не се отнася до универсалността или до местния и регионален характер на престъпните сдружения, а е в това кои са склонни към престъпни сдружения. Писмото на Георги Марков интерпретира „шайките“ в сходната на Васил Попов насока – истинските таланти са винаги уединени, не са склонни към сдружения, към сдружаване са склонни и устремени единствено посредствениците и кариеристите. Ето част от писмото на Георги Марков:

    Първият белег на един талант е неговото несъгласие с другите… Талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията, които са си присвоили правото да управляват другите, те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник… това е все същият конфликт между партията и отделните творци… Ето това е конфликтът, най-големият, най-дълбокият, единствено сериозен конфликт.

    Пръв Цветан Стоянов, а след него и Георги Марков и Васил Попов изразиха тази истина за шайките, защото бяха я преживели на собствения си гръб. По един или друг начин те станаха жертви на шайките – не просто на идеологията или политиката – а на криещите се зад идеологията и политиката – шайки, които Алеко наричаше „жадната за облаги сволоч“.