1
1176

Шест разходки
в горите на измислицата

В книгата (ИК „Сиела”, 2014 г.) читателите съпровождат Умберто Еко в разходките му из художествената измислица, през тънкостите на техниките, които стоят в основата на художествения текст.

eko5От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни към създаването на нов текст и изследването на някои от най-основните механизми в литературата.

Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как текстът разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел” и „автора-модел”?

Умберто Еко е роден през 1932 г. в Александрия, Италия. Започва да учи право, но по-късно се насочва към литературата и философията. През 1954 г. защитава докторат върху Тома Аквински. Работи до 1959 г. като редактор на културните програми на италианската телевизия RAI. Чете лекции в Торинския университет, по-късно в Миланския университет, през 1969 г. става професор по визуални комуникации във Флоренция. От 1971 г. е доцент по семиотика във Факултета по литература и философия в Болонския университет, а от 1975 и редовен професор, ръководи тамошния Международен център за семиотични и когнитивни изследвания. Чете лекции в университетите в Йейл, Ню Йорк, Оксфорд, Париж и др., доктор хонорис кауза на 23 университета, сред които е и Софийският (1990).

Umberto_Eco_01Публикува повече от 20 самостоятелни книги, сред по-важните от които са романите „Името на розата”, „Махалото на Фуко”, „Островът от предишния ден”, „Баудолино”, „Пражкото гробище”, на „Трактат по обща семиотика”, „Семиотика и философия на езика”, „Пет морални есета”, на есетата „За литературата”, „Изповедите на младия романист” и др., редактор и съставител на редица научни издания.

 

 

 

„Шест разходки в горите на измислицата”, Умберто Еко, ИК „Сиела”, 2014 г., преводач Ангел Игов, 12 лв.

 

Бавна разходка в гората

 

 

Някой си господин Юмбло, отхвърляйки Прустовия ръкопис на „По следите на изгубеното време“ от името на издателя Олендорф, пише: „Може би съм малко нетърпелив, но наистина не е за вярване,  че някой може да отдели трийсет страници, за да описва как се въртиш и мяташ в леглото, преди да заспиш“.

Калвино, възхвалявайки бързината, предупреждава: „С това не искам да кажа, че бързината е предимство сама по себе си: повествователното време може да бъде и забавено, и циклично, и неподвижно… Тази апология на бързината няма за цел да отрече насладата от протакането.“[1] Ако не съществуваха подобни удоволствия, не бихме могли да допуснем Пруст в пантеона на словесността.

Ако, както отбелязахме, текстът е ленива машина, която иска от читателя да свърши част от работата й, защо му е на един текст да се бави, да убива темпото, да го кара лека-полека? Човек би допуснал, че едно фикционално произведение описва хора, извършващи действия, и че читателят иска да знае как се развиват тези действия. Чувам, че в Холивуд, когато продуцентът изслушва фабулата или сюжета на даден филм, който се предлага, и сметне, че се навлиза твърде много в подробности, вика: „Давай по същество!“ И това означава: не губи време, разкарай психологическите тънкости, разкажи кулминацията, когато Индиана Джоунс е преследван от пълчища врагове или когато Джон Уейн и неговата дружина в „Дилижансът“ се огъват пред Джеронимо.

От друга страна, в старите наръчници по сексуална казуистика, които така забавляват Юисмансовия Дез Есент[2], откриваме понятието delectatio morosa – забавяне, препоръчвано дори на онези, които изпитват остра нужда да удовлетворят инстинкта си за възпроизводство. Ако ще става нещо важно или разтърсващо, трябва да култивираме изкуството на забавянето.

В гората отиваш, за да се разхождаш. Ако не си принуден да я напуснеш бързо, защото те гони вълк или човекоядец, е много приятно да се разхождаш бавно, да наблюдаваш как слънчевите лъчи играят между дърветата и нашарват полянките, да разглеждаш мъха, гъбите, ниската растителност. Да се бавиш не означава да си губиш времето: човек често спира и мисли, преди да вземе решение.

Но тъй като можеш да се разхождаш из гората без да отиваш никъде конкретно, и тъй като понякога е забавно да се изгубиш просто заради тръпката, аз ще се занимавам с онези разходки, които читателят предприема, подканен от авторовата стратегия.

Една от забавящите техники, която може да приложи авторът, е онази, която позволява на читателя да предприема „дедуктивни разходки“. Това понятие съм изяснил в книгата си „Ролята на читателя“.[3]

Във всяко фикционално произведение текстът излъчва сигнали за напрежение, „съспенс“, почти сякаш изказът забавя или дори спира, и авторът предлага: „Я сега, ти продължи…“ Когато говорех за „дедуктивни разходки“, имах предвид – в регистъра на нашата горска метафора – въображаеми разходки извън гората: читателите, за да предвидят как ще се развие историята, се обръщат към собствения си житейски опит или към опита си от други истории. През петдесетте години на ХХ век списание „Мад“ публикува едни кратки комикси, наречени „Сцени, които ни се иска да видим“. Прилагам пример във Фигура 10.[4]

Тези историйки естествено целят да объркат дедуктивните разходки на читателя, представящ си неизбежно краища, типични за холивудските филми.

Но текстовете не винаги са толкова подли и обикновено с готовност оставят на читателя удоволствието от догадката, която впоследствие ще се окаже правилна. Не трябва обаче да си мислим погрешно, че сигналите за „съспенс“ са типични само за булевардните романчета или комерсиалните филми. Читателският процес на предвиждане представлява необходим емоционален аспект от четенето, който вкарва в играта надежди и страхове, както и напрежението, произлизащо от нашата идентификация със съдбата на персонажите.



[1] Итало Калвино, цит. съч.р, с. 68, 83.

[2] Жорис-Карл Юисманс (1848–1907) е френски  писател, ярък представител на декаданса. Жан Дез Есент е протагонистът на най-известния му роман „Наопаки“. – Б. пр.

[3] Umberto Eco. The Role of the Reader, Bloomington: Indiana University Press, 1979, pp. 31–33.

[4] „Scenes We’d Like to See: The Musketeer Who Failed to Get the Girl,“ in William M. Gaines, The Bedside „Mad“. New York: Signet, 1959, pp. 117–121.