Кинофестивалът Master of Art, създаден от Найо Тицин преди година, се проведе за втори път в НДК и няколко софийски кина през април. И се изкачи едно стъпало по-нагоре.
Богат афиш (над 60 документални филми – късометражни и пълнометражни, за различните изкуства), разнообразие от теми, запомнящи се кадри… Общата картина едва ли може да се проследи в пълнота от един човек, освен ако той не разполага с неограничено свободно време. Тя си остава утопична картина, доколкото е утопична и идеята за просветена прослойка с интереси към културата в цялост – от музиката до архитектурата, през визуалните изкуства, литературата, театъра… Предполагам, че публиката не е била такава, а изборът ѝ е бил по-скоро професионално насочен. В друг план едва ли има нещо утопично в съвременната култура, пронизана от политически конфликти и непрекъснато актуализиращи се исторически колизии и личности.
Приятни бяха късите съединения в програмата, прескоците между изкуства, епохи и творци, които се случваха пред очите на публиката, която се връщаше в салоните. Портрет на Ленард Бърнстейн, в следващ филм виолончелистът Йо Йо Ма говори за срещата си с него. Или Боб Уилсън поставя „Страстите Адамови“ – три произведения на Арво Пярт, а два часа по-късно се пренасяме във „Воденицата“, центъра, където Боб Улсън събира млади артисти от цял свят.
Вероятно най-въздействащи бяха портретите на творци, които отместват граници в своята област и очертават модели на живот и себеосъществяване, като в повечето случаи и „заразяват“ с човеколюбието си.
„Ганди сред архитектите“ на режисьора Винеет Радхакришнан разказва за британския архитект Лори Бейкър (1917-2007). Целият му живот е подчинен на християнската грижа за ближния: четири години в колония за прокажени в Китай, дълъг период в Хималаите, където заедно със съпругата си, лекарка, създава болници за местните хора, строителство на домове за бездомници в Индия, където милионите без покрив над главата са огромен социален проблем. Изучил индийските традиции и идентифицирал се с тях, Лори Бейкър създава архитектура, достъпна за бедните, функционална и екологична, в чиито център е човекът. Неслучайно във филма говорят негови клиенти. Оставил е над 1500 сгради, а в центъра с неговото име днес специализират млади архитекти. Макар номиниран за наградата „Прицкер“, най-значимата в бранша, Лори Бейкър не е сред „звездните архитекти“, филмът го показва като мъдрец с чувство за хумор и неизчерпаема енергия.
Магнетична е и личността на Ленард Бърнстейн във филма на австрийския режисьор Георг Вюболт „Ленард Бърнстейн – по-голям от живота“, посветен на 100-годишнината на американския композитор. Той възприемал себе си като учител – телевизионните му уроци за млади и стари едва ли някой ще надскочи – до последния си дъх концертирал като диригент и споделял опита си с младите. Подчертана е ролята му за възраждането на Густав Малер в Европа, с когото Бърнстейн се чувства близък – като евреин, диригент и композитор. Филмът загатва и за неосъществените копнежи в този пълноценен живот.
Истинско откровение представляваше за мен филмът „Арво Пярт: Робърт Уилсън – Изгубеният рай“ на Гюнтер Ателн. През репетициите на постановката „Страстите Адамови“, която Робърт Уилсън създава през 2015 г. в бивша фабрика в Талин, е представен светът на Арво Пярт, изцяло повлиян от православното християнство. Трудността очевидно е произтичала от скромността на композитора, когото камерата следи в дома му и по време на пътуването до Япония, където през 2014 г. той получава Premium Imperiale – т. нар. Оскар в музиката. Арво Пярт е пестелив в словото, както и в своя музикален език – тинтинабули (от звънче, камбана на латински), който отпраща към тишината. От казаното пред камерата ме порази определението му за болката като липса на любов и в двете посоки – на отдаване и на приемане.
Театралният режисьор Робърт Уилсън допуска младите чешки кинематографисти Якуб Ян и Давид Маркович да снимат в артистичния му център „Воденицата“ в Лонг Айланд, разположен сред 8 акра пищна растителност. Сградата е лишена от врати и превърната в свободно интердисциплинарно пространство за вдъхновение и експерименти, по модел на своя създател – режисьор, сценограф, архитект и визуален артист. Прекарал 46 години от живота си в турнета, тук Боб Уилсън открива своя дом и всяко лято споделя атмосферата на това място – „като никое друго“, със стотина млади артисти от цял свят.
Също тъй въодушевяващ с междукултурната си диалогичност е филмът за Йо-Йо Ма и неговия проект „Пътят на коприната“ с 60 солисти от 20 националности. Режисьорът Морган Невил вписва житейските истории на музикантите от Китай, Сирия, Иран, Валенсия в историята на ансамбъла, изнасящ концерти в десетки страни. Филм за традициите, които могат да останат живи само чрез непрекъснат обмен с други култури и чрез непрекъснат експеримент, но и за това как един музикант на световно ниво като Йо Йо Ма продължава да търси своя глас.
Между Америка и Русия снове динамичният разказ в „Бродски не е поет“ на руския режисьор Иля Белов, наситен с непознати моменти от живота на поета и срещи с хора, които са били до него в различни периоди. Още в началото е прокарана границата между живота на Бродски в любимия му Ленинград, където преживява разпити, съд, затвор, психиатрична клиника, и принудителната емиграция, превърнала го в пътешественик, казват, най-големия сред руските писатели. За този втори период сънародниците му знаят малко, а виновниците на неговото прогонване до днес отричат качествата му на творец.
Един от филмите, с които фестивалът отбеляза деня на Холокоста, беше „Активен живот: духът на Ханна Арент“ на режисьорката Ада Ушпиз. Биографичен разказ, в който свидетелствата на философи и сподвижници, откъсите от интервюта на Ханна Арент (1906-1975) и нейните мисли са вписани в една панорама на насилието през ХХ век. Като лайтмотив преминава идеята за „баналността на злото“, развита през 60-те години, когато Арент отразява процеса срещу Адолф Айхман, но появила се по-рано в кореспонденцията с нейния учител Карл Ясперс. Филмът дава представа за драматичните отношения, в които Ханна Арент влиза, изразявайки своите възгледи, за противоречивата й връзка с Мартин Хайдегер. Думите й сякаш се заковават в днешната политическа картина и в това е приносът на филма.
В пресечната точка между изкуство, политика и история се ситуира „Акт и наказание“ на Евгений Мита, в който говорят момичетата от „Пуси Райът“, виждаме кадри от съдебния процес след техния пънк молебен „Майко Божия, прогони Путин!“ в „Христос Спасител“, катедралата на властта. Филмът вписва групата в традициите на руската религиозна контракултура, на юродивите в Русия, а в ярките маски на „Пуси Райът“ открива влияние от Малевич. Сред изказванията на руски интелектуалци в защита на акционизма на групата е и един задъхан монолог на художника Олег Кулик.
Френският артист JR е известен с мащабните черно-бели портрети или части от човешки лица, които пренася в улични пространства и върху фасади на сгради. Режисьорският му опит – късометражният поетичен филм „Елис“, дължи въздействието си освен на визуалната красота и на присъствието на Робърт де Ниро. Актьорът се движи из запустялата болница на остров Елис, превърнатата в инсталация от JR. От стените и подовете ни гледат безименните лица на деца и възрастни, сякаш ни предават страховете и копнежите си. Говори духът на някой, който вижда Ню Йорк на другия бряг, но никога няма да стигне до него. През Елис, приемателен пункт за имигранти между 1892 до 1954 г., са преминали 12 милиона души.
Филмите в раздела „Изкуство“ бяха много различни. „Алберто Джакомети, нов образ на човека“ (реж. Шарл дьо Лартиг) е академично дистанциран биографичен разказ за това как един творец намира стила си. Филмът на холандския режисьор Пиетер ван Хюсте проследява 4-годишната подготовка на изложбата на Йеронимус Бош в родния му град, обявена за най-добрата в света през 2016 г.
Камерата следва по петите експертите – историци на изкуството, реставратори, музейни специалисти, които обикалят света и изследват картините на загадъчния майстор. Става дума за спорно авторство, за експертизи, рентгенови снимки и инфрачервени камери, за трудни решения и още по-трудни преговори между големите музеи. Друг филм, продуциран от същия режисьор, запознава с работата на Холандския комитет по реституция, който проучва искове на оцелели от Холокоста евреи относно произведения, откраднати от нацистите. Представени са два конкретни казуса с противоположни решения, а чрез тях две истории на пострадали семейства.
„Парижка кула 13“ (реж. Томас Лалиер) също е посветен на една изложба – над 100 стрийт артисти от цял свят са поканени да работят в девететажен блок край Сена, който предстои да бъде разрушен. На площ от 4500 кв. м. те създават 400 произведения, на фасадата е изписан стих от Бодлер на арабски – „ Градът се променя по-бързо от сърцето на един смъртен“. За един месец трудът на художниците, с които ни запознава отблизо филмът, е видян от 30 000 души, после сградата е съборена. Зрелищните кадри на разрушаването виждаме още в началото на филма, докато артистите ведро говорят за мимолетността на своята работа.
Не успях да видя филмите от категорията Кино за киното, освен един –„С като Станли“ (реж. Алекс Инфаскели), в който Емилио Д’Алесандро, личният шофьор на Станли Кубрик, разказва за приятелството между него и режисьора, преминало през три десетилетия и четири кинопродукции. Противоречиво приятелство, обсебващо от страна на Кубрик, заради когото Алесандро неведнъж жертва личния си живот.
Не ми се иска да разсъждавам върху конкурсния характер на фестивала, защото си мисля, че поне на този етап не състезанието е важно. По-значимо ми изглежда друго предназначение на фестивала – да отваря широко прозорци, да създава потребности, да мотивира кинорефлексии върху собствената култура, в която границите – външни и вътрешни, не са много пропускливи. От тази гледна точка Master of Art е необходим, стига да работи целенасочено за своя публика, особено младежката. В София има достатъчно училища по изкуствата. Всъщност защо само в София? За тази цел обаче и ценовата му политика се нуждае от преосмисляне.
А киното, оказва се, е подходящата медия за създаване на общо културно пространство, пък било то и утопично.
