0
2369

Щастливеца срещу Бай Ганьо

Два спектакъла,„Рицар на Светия Дух” (Народен театър) и „Господин Балкански” (Младежки театър), изправят един срещу друг автора и неговия герой

Два спектакъла предлагат да се огледаме в тях като в сурово и немилостиво огледало, предизвикват ни да се размислим за себе си.

Те горчиво показват рецидивите ни като народ, колективните ни грешки и заблуди, изкарват „и простотията, и мераците, и греховете на ачик.” И пресичат всеки път към оптимистичната теория за един народ, защото са вдъхновени не от Иван Хаджийски, а от Алеко Константинов. „Рицар на Светия Дух” (Народен театър) и „Господин Балкански” (Младежки театър) изправят един срещу друг автора и неговия герой; сблъскват идеалите, бистрия ум и чистата душа, дарбата да опрощаваш с примитива, жестокостта, байганьовската логика и алчността за власт. Този сблъсък е с предрешен край още от времето на Щастливеца (отбелязахме 150 години от рождението му на 13 януари). До днес нищо не се е променило. Байганьовщината триумфира за кой ли път с всекидневно постоянство – не от литературните страници, но навсякъде около нас. На сцената няма как да е другояче. Затова нито един от двата спектакъла не се опитва да ни вдъхне фалшиви илюзии с някой оптимистичен финал.

Пиесата на Георги Данаилов „Господин Балкански” превежда на езика на сцената „Бай Ганьо” на Алеко Константинов, като изборно следва сюжета, сгъстява диалога и концентрира действието. И тук началото е сатирико-комично (майсторско решение на режисьорката Бина Харалампиева на сцената в трена към Европа: живо, смешно, с хъс). Но колкото по-нагоре се катери Ганьо Балкански по социалната стълба, толкова по-неизбежно хуморът се превръща в трагикомизъм. Финалът е смразяващо актуален, обърнат колкото към нашето днес, толкова и към близкото утре: надежда няма. Защото „може да си викат някои, че на Га­ньо Балкански му е времето минало, ама на, ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!”. Тук дори Бодков (адекватно и последователно изграден образ на Бойко Кръстанов) от идеалист накрая метаморфозира до корумпиран политик, креатура на Бай Ганьо.

В „Рицар на Светия Дух” владее трагиката, доведена до гротеска. Текстът е на Боян Папазов, но подсъзнателното усещане е, че самият Щастливец е движил ръката му. През своите литературни образи и произведения Алеко Константинов се е превърнал в пророк и на собствената си съдба: убит е при неуспешен атентат срещу съпартиеца му адвокат Михаил Такев заради спор за гори и общински мери между Пещера и Радилово. Пиесата на Боян Папазов (определена жанрово от автора като „алкохолна халюциноза”) се позовава на съдебното разследване на това убийство, на писма на Алеко Константинов, на произведенията му, на документи от негови приятели – Пенчо Славейков (той всъщност нарича Алеко Рицар на Светия Дух), д-р Кръстев, Кирил Христов. В нея духът на Щастливеца се явява в алкохолния делириум на приятеля си Фильо Гологана, за да бъде защитник на собствените си убийци в един въображаем съдебен процес. Водещият патос на режисьорката Маргарита Младенова в разиграването на този процес е именно смисълът на опрощението, способността на писателя да вижда злото и да може да прощава. По думите й Алеко Константинов е бил от малкото българи, които са вярвали в жеста на прошката. Но бруталната логика на живота се оказва по-силна от този опит за реабилитация на вярата в човека. Цялостното внушение след пледоариите на обвинението и защитата е, че пречистване и възвисяване има единствено там, където хора няма: в „царството на орлите и дивните екове”. И че докато шества дива бездуховност и владеят пещерни нрави, прошката остава хвърлена на вятъра, защото убийците не съзнават греха си, няма и покаяние.

И в двата спектакъла образът на Бай Ганьо надхвърля карикатурната представа за дребния праматар на розово масло с дисагите, шаячните потури и вапцаните от боята на вълнените чорапи крака. В „Господин Балкански” той е по-рафиниран: човек пътувал и видял свят, с костюм алафранга, макар да не се чувства много удобно в него (самата промяна на името от Бай Ганьо на Ганьо Балкански вече подсказва еманципацията му). Но тъкмо заради този камуфлаж е по-трудно разпознаваем и много по-опасен. Герасим Георгиев – Геро успява първо да ни подмами да се посмеем снизходително над неговия персонаж, докато митарства из Европата. Малко след това обаче ни сепва с прокрадналите се зловещи нотки, които постепенно се сгъстяват в журналистическите, политическите и дипломатически попълзновения на доскоро уж безобидния простак. На финала неговият Ганьо Балкански е вече оная морална, социална и обществена зараза, от която сякаш няма лек.

Пиесата на Георги Данаилов е посветена на „големия артист Георги Калоянчев с плахата надежда, че ще бъде достойна за дарованието му.” Герасим Георгиев – Геро приема с достойнство тази задължаваща актьорска щафета. Изпълнението му градира от комично до гротеска, като на моменти дори успява да изтръгне съчувствие към своя господин Балкански (защото се е оказал измамен от по-нагъл хитрец от самия него).

Събирателният образ на байганьовщината в „Рицар на Светия Дух” обаче е само и единствено зловещ. Неговите лица са действителният поръчител на убийството Петър Минков, кмет на Радилово; наемните убийци Милош Топала, Пешо Салепа и Ванко Батака; ректорът, изключил от университета студентите, които напускат занятия и участват в тридневните демонстрации при погребението на Алеко Константинов. Тяхната обединена и разрушителна сила, смразяващата им житейска логика корозират всеки идеал, всеки духовен полет, всяка вяра. В този образ житейската правда се оказва по-силна от фикцията: дори Алековият Бай Ганьо не е така ужасяващ с наглостта, конформизма и незачитането на човешкия живот. Актьорската виртуозност на Валентин Танев (Петър Минков/ректорът) му придава още по-макабрени краски. Изправен насреща му, духът на Алеко (чутовно изпълнение на Иван Бърнев) е само ефир, обитаващ сферите на човешките идеали, морала, сърдечната доброта. Те никога не могат да се срещнат. Прошката на Светия дух така и не достига до онези, за които е предназначена.

„Алкохолната халюциноза” на Боян Папазов се появява, провокирана от есето на Тончо Жечев „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо” (1980). Крайъгълен камък в градежа й са думите: „Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова, и ние сме спасени.” В отговора на Боян Папазов Щастливеца опрощава убийците си.

Въпросът е дали ние на себе си можем да дадем прошка. И искаме ли я.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияЦърквата – Тяло Христово
Следваща статияКратка история на войната