0
807

Щастливец с баща

Кристоф Хайн

Откъс от романа на Кристоф Хайн („Атлантис“, превод от немски Любомир Илиев). Писателят ще бъде гост на Софийския литературен фестивал. Разговорът с него на тема Историческото наследство: памет и истина е на 15 декември от 19 часа в НДК.

Страшно е, когато баща ти е общоизвестен военнопрестъпник, дори ако след екзекуцията му, ти си още в утробата на майка си. Детето се ражда в съветската окупационна зона, в току-що основаната ГДР, и скоро разбира, че шансовете му за развитие са нулеви, независимо от изключителната му интелигентност и находчивост.
В неистовото си желание да избяга от сянката на баща си, животът му се превръща в истинска одисея: от бежанските лагери в Западен Берлин, през Марсилия и италианските Алпи, буквално ден след издигането на Стената Константин се връща в Източен Берлин, за да се сблъска отново с ограниченията, породени от произхода му. Гимназията, спортният интернат или кинорежисурата, дори след успешно положени кандидатстудентски изпити, се оказват невъзможни в момента, когато „компетентните органи“ разгърнат личното му досие и видят чий син е. И той разбира, че баща му – който е такъв само в биологичен смисъл – всъщност е голямото нещастие на живота му, а всякакви опити да се откъсне от общото и от личното си минало са обречени в едно общество, в което „правилният“ произход и партийният ценз са по-важни от самия човек.
 
Голям роман от голям автор. Веднъж започнати, от тези страници няма откъсване до самия им край.
Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
 
Като истински хронист Кристоф Хайн води повествованието си съвсем близо до действителността, но като блъска в каменоломната на собствената си биография, сгъстява десетки години германска история така, както малцина професионални историци могат да го направят.
Ди Цайт
 
„Щастливец с баща“ е роман в приглушени тонове, рядко по своята убедителност съчетание на частното и общовалидното.
Франкфуртер Рундшау

Кристоф Хайн (род. 1944), който е сред най-важните гласове в литературата както в ГДР, така и в обединена Германия, винаги се е чувствал привлечен от съдбата на онеправданите. В неговите ранни творби „Чуждият приятел“ (позната и като „Драконова кръв“), „Краят на Хорн“ и „Тангото“ героите му са лишени от всякаква перспектива, защото не се вписват в представите на силните на деня за „правилната“ личност. По-новите му романи („Виленброк“, „Завладяване“, „Труц“ и др.) се занимават с предразсъдъците и страховете на хората в двете части на Германия и го утвърждават като неумолим критик на новата германска действителност. Носител е на много литературни отличия, а за романа си „Щастливец с баща“ получи авторитетната награда „Гримелсхаузен“ (2017).

Кристоф Хайн, „Щастливец с баща“, изд. „Атлантис“, 2018 г., превод от немски Любомир Илиев

Щастливец с баща

…Взе писмото от ръката ѝ и наново се разсмя: Ето, виж, това писмо изобщо не е до мен! Тук пише: Константин Мюлер. Търсят някакъв негодник на име Мюлер. Някаква вярваща овчица, дето не иска да си плати на своите духовни пастири. Направо го хвърляй това писмо, не съм длъжен да му отговарям.
Моля те да го прочетеш, Константин. Прочети го внимателно. Пишат, че са издирвали човек на име Константин Мюлер и десетилетия по-късно са се натъкнали на теб. А рождената дата е четирнайсти май 1945-а. Твоят рожден ден. Бащата се казва Герхард Мюлер, а тук, ето виж, се споменава и за брата на тоя Константин Мюлер – Гунтард.
Богош дръпна писмото от ръката на жена си и седна. Прочете го обезпокоен, дума по дума, докато жена му не спираше да му задава въпроси.
Не си ли ми споменавал, че брат ти се казва Гунтард? Нито съм го виждала, нито някога си говорил за него, но все пак имаш брат. И името му е Гунтард, нали? И откъде знаят рождената ти дата? Каква връзка имаш с тоя Мюлер? Защо се интересува от него тъкмо данъчната служба?
Не разбирам, уморено отрони Богош и отпусна писмото, не знам защо смятат, че аз съм търсеният Мюлер. Откакто се помня, името ми е Богош. Сигурно компютърът им е забъркал тая каша, нямам друго обяснение. Не се безпокой, Мариане, всичко ще се изясни. Никога не съм бил в църковна общност, ето защо цялата работа е напълно безсмислена. Но май все пак ще трябва да отговоря на писмото. Или ще им се обадя по телефона.
Да, направи го. Веднага им се обади, така ще се приключи веднъж завинаги.
Ще се обадя по-късно. Сега имам работа. След двайсет минути яденето ни е готово.
Докато обядваха, жена му продължи да говори за писмото и да се чуди на многото загадки в него. Изрази съжаление, че Константин ѝ е разказвал толкова малко за своето детство. Нямало как да се срещне с родителите му, понеже когато се запознали, те вече били покойници, но никога не била виждала и брат му и всъщност нищо не знаела за семейството му.
Господи, Мариане, прекарали сме заедно половин живот, повече от двайсет и пет години. Какво още искаш да знаеш? Та ти знаеш всичко за мен. Познаваш ме по-добре, отколкото аз познавам себе си. Колкото до семейството, много хора биха били щастливи, ако не им се налагаше да встъпват в брак не само с партньора си, но и с целия му род.
Не желаеш да говориш за себе си. Винаги си бил големият мълчаливец. И всяка своя дума си претеглял на аптекарска везна, абсолютно всяка. Случеше ли се да сбъркам нещо, веднага ме поправяше. Учител като по учебник. За себе си обаче, за чувствата си, за състоянието си не обелваше и дума. Дори за своето семейство си ми разказвал само оттук-оттам, тъй че всъщност нищо не знам за него.
Внезапно остави вилицата и лъжицата върху чинията си и се взря в него.
Всичко на аптекарска везна, да, точно това правиш, каза тя, и ето че преди малко каза нещо, което ме накара да се замисля. Откакто се помниш, каза, откакто се помниш, името ти е Богош. Нямаше как да не ми се набие в очи. Откакто се помниш? Защо не каза: Откакто съм жив? Или от рождение? Защо използваш все тия чудати формулировки? Имаш нещо общо с тоя Мюлер, дето го търсят, нали?

Нищо общо нямам с Мюлер, нищо, нищо! Не познавам баща си, а майка ми се казваше Богош. Нищо повече не мога да кажа, а и ти отдавна го знаеш. Службата е сбъркала с това писмо, всичко ще се изясни. Какво ти става, Мариане? Какво изведнъж се хващаш за тия стари семейни истории? Мен те никога не са ме интересували. Напуснах дома си още на четиринайсет години, знаеш го. Майка ми е починала, баща ми никога не го е имало, а с брат си не поддържам никакъв контакт. Като деца се разбирахме доста добре, после обаче това се промени, така си и остана. Нямам представа къде е и с какво се занимава, дори не знам дали е жив. Колкото до църквата, нека повторя: никога не съм имал каквато и да било връзка с нея. Е, доволна ли си сега?
Довършиха обяда си, без да отронят нито дума повече. Жена му не питаше и не казваше нищо, смъмрянето от страна на съпруга ѝ я беше оскърбило и тя искаше той да долови нейното огорчение.
Ще се обадя, каза той най-после, преди да стане от масата, ще се обадя в данъчната служба и ще изясня въпроса.
Час по-късно влезе с чашка кафе в хола, където беше и жена му. Седна до нея и замислено започна да бърка чашката си с лъжичка, без да вдига очи.
Говорих с данъчната служба, продума той най-после, всичко е наред. Няма да плащам църковен данък. Само ме помолиха да им пратя писмено обяснение, това е всичко.
Ами объркването на имената? Казаха ли нещо по въпроса?
Нищо, абсолютно нищо, отвърна той.
Странна работа. Нали искаше да знаеш защо пращат на теб писмото до господин Мюлер?
Въобще не ги попитах.
Жена му го изгледа учудено. Струва ми се, че започвам да разбирам, каза тя с подчертано спокойствие в гласа, не е било нужно да ги питаш, нали така? Понеже отдавна знаеш защо са писали до теб. Герхард Мюлер се е казвал баща ти. Може да съм полупарализирана, но не съм чалната. Макар да не си ми разказвал почти нищо за себе си, макар да не искаш да говориш за това с никого и дори с мен, все пак за някои неща можех да се досетя. Не знам всичко, но доста повече, отколкото си мислиш. Не ме прави на глупачка.
Погледна я за момент, после остави чашката и се втренчи в ръцете си. С Мариане бяха заедно вече повече от двайсет и седем години, бяха се запознали и оженили четири години след смъртта на първата му жена, а ето че сега му се струваше как всичките тези години не са били достатъчни, за да я разбере. Жена му, която толкова обичаше, все още бе в състояние да го удивява.
Да, продума той най-сетне, нямах нужда да питам оня от данъчната служба. Този Мюлер, за когото споменаваш, наистина е бил мой баща. Не знам дали съм кръщаван, майка ми не е изрекла нито дума по въпроса, но в гражданския регистър съм вписан през май или в началото на юни, тогава, през 1945-а. И то, да, имаш право, с фамилията Мюлер. Константин Мюлер, такова е името ми по рождение. Но преди всичко, преди изобщо фамилното име като такова да придобие някакво значение за мен, се казвах Богош. Баща ми, рожденият ми баща, бе мъртъв, нямахме нищо общо с него и майка ми отново прие моминското си име. Ние двамата с брат ми също получихме нейното ново или по-скоро старо име. От 1948-а се казваме Богош. А че някога като бебе съм се казвал Мюлер, го бях забравил. Честна дума, Мариане.
Забравил си го, така ли, Константин?
Да. Или съм го изключил от себе си, както е модерно да се казва днес. Никога не съм го познавал тоя Мюлер, той също не ме е виждал. През целия ми живот него го нямаше.
И майка ти е могла да преименува децата си просто ей така? Вписването в гражданския регистър всъщност е за вечни времена. Как е успяла да го промени?
Беше непосредствено след войната. В следвоенното време, когато все още цареше хаос, ставаха неща, които днес са немислими. Не знам как е успяла, но ние изведнъж започнахме да се наричаме Богош. Мама малко е разказвала за това, не искаше да говори по въпроса, а ние не настоявахме. Бях съвсем малък, едва бях почнал да говоря, та някакво си фамилно име ли ще ме интересува? Брат ми Гунтард, дето е две години по-голям, също никога не е говорил за това, доколкото си спомням. Този непознат баща изобщо не се споменаваше вкъщи нито от майка ми, което може би е странно, нито пък от нас децата.
Да, странно е, Константин. Защо е постъпила така майка ти? Мъжът ѝ умира, а тя преорава небето и земята, понеже тъкмо това е трябвало да направи, за да се отърве от името му и да си върне моминското име. И дори успява и децата ѝ да получат същото име. Защо го прави? В края на краищата баща ти е загинал на фронта. За близките на убития децата са най-важното наследство, наследство от плът и кръв. Те са спомен за загиналите, единственото, което е останало от тях. А майка ти изтрива името му. Защо? Знаеш ли? Разбираш ли го? Аз не го разбирам. Защо изличава името на мъжа си? Защо неговите деца не може да носят неговото име?
Не знам. Това са прастари истории, отвърна Богош, и тя не приказваше за тях. Роднините на баща ми живееха някъде в Мюнхен и в Шварцвалд, не поддържахме никакви контакти с тях, не зная дори дали имам там някоя леля или някой чичо. Не си струва да се замисляме.
Не искаш за говориш за това. Както винаги. А аз не ти вярвам. Не ти вярвам, че не знаеш нищо. Нещо с тоя Мюлер не е както трябва. Нещо премълчаваш. Толкова ли е страшно, че го криеш от мен вече десетилетия? Семейна тайна? Да не би майка ти да си е хванала любовник и да се е радвала, че мъжът ѝ не се е върнал от фронта? Всичко това се е случвало тогава и не виждам причина да ме лъжеш. Защото точно това правиш. Лъжеш ме. Премълчаваш нещо. Нещо, от което бягаш. От което бягаш цял живот.
Да бягам ли? Боже мой, пак преувеличаваш, Мариане. Хайде да поуспокоим топката, а? Мама с любовник, не, това не мога да си представя. Но кой знае, може да излезеш и права в предположението си. Като деца естествено не сме се замисляли за тези неща, но положително щяхме да забележим, ако майка ни е приемала тайно мъже. Не, Мариане, мама никога не е била „фатална жена“. Боже мой, та тя идваше от добро семейство, дори от много добро семейство, с икономка, готвачка, прислужница, родителите ѝ имали дори шофьор.
Едното не изключва другото. Доброто възпитание не предпазва от изневяра.
Богош се засмя: Мисли каквото искаш. Мама е мъртва, никога няма да го научим. – Взех впрочем куфара от поправка. Много добре е станал. Цяло щастие е, че старият Тирбах още работи. Пенсионер е вече и когато спре, край и с това, няма да има кой да поправя каквото и да било. Тия професии направо отмират. Днес всичко се изхвърля, дори да е съвсем малко повредено. Жалко.
А, нашият разговор свърши, така ли?, иронично се осведоми жена му.
Казвай каквото искаш, питай каквото искаш. Мога да ти отговоря на всеки твой въпрос, на който имам отговор. Ти обаче искаш да знаеш от мен неща, за които нищо не знам и които не ме интересуват. Никога не са ме интересували. Моят създател се е казвал Мюлер, това е вярно, а аз го бях забравил. Толкова ли е страшно? Много ми се иска да престанеш да ровиш все в тая злощастна тема.
Мариане стисна устни и взе книгата си. Запрелиства я, като че ли търсеше в нея страницата, която за последно е чела, но Богош чувстваше, че е ядосана и все така недоволна. Стана, отнесе чашките и чинийките в кухнята и ги изми.
Ще поработя малко в стаята си, за не повече от час или два. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Вечерта не приказваха много. Богош правеше опити да заговори жена си, но тя беше безмълвна и отвръщаше само с „да“ или „не“, освен това рядко го поглеждаше и за нищо не го помоли.
Не искам да я измъчвам, мислеше си той, не е правилно, не е справедливо към самата нея, но и не искам отново да събуждам старите призраци, не искам отново да ме наобиколят. Да, Мариане е права, безспорно е права, макар да не знае за какво говори. Да, цял живот съм бягал от тоя Мюлер, истина е. Но какво друго ми оставаше? Кой знае преди колко години за последен път съм се сещал за него. Бяха други времена, бяха години, в които ден след ден ми натриваха носа заради него, но го преодолях, това е минало. А че отново отварят тази глава заради неплатен църковен данък си е направо смешно. Лош виц. Какво общо имам с църквата? Мариане, съжалявам, но не ми се говори за това. Не би ми се отразило добре, а не искам и теб да обременявам с това минало. Да не ровим костите на умрелите. Данъчната служба погрешка е ударила камбана, която трябваше да мълчи до края на живота ми. Да забравим това идиотско писмо, мила. За мен ще е по-добре, за теб – също.
Помъчи се да заспи, но през тази нощ дълго будува и размишлява.
В следващите дни стегна куфара на жена си, обстоятелствена и продължителна процедура, понеже трябваше да вади от гардероба пожеланите от нея облекла, да ги положи върху кревата, да чака тя да ги огледа и после да замени някоя дреха.
Във вторник сутринта на вратата се позвъни. Беше госпожица Рьозлер, която се извини, че не е предизвестила по телефона за идването си. Говорила с господин Кьостлер, той – с главния редактор, и двамата предложили да се направи голямо, много дълго интервю с Константин Богош, което да бъде публикувано в три или четири последователни броя. За целта предоставяли почивната станция на вестника, негова собственост от четирсет години, там всеки щял да получи стая, е, за храната сами трябвало да се грижат, но можели да останат колкото искат, два дни или дори цяла седмица.
Трябва да ви разочаровам, госпожице Рьозлер, отвърна застаналият на вратата Богош, нямам нищо за разказване. Преобърнах камък след камък, отдолу нямаше нищо, не си струва да говорим.
Това окончателно ли е?, унило попита тя.
Опасявам се, че да, каза той със съжаление, поздравете от мен Михаел Кьостлер.
На другия ден помогна на жена си да се качи в колата на таксиметровата фирма, която рано сутринта дойде да я откара до клиниката в Харц. Младият мъж, който щеше да я вози, свали куфара ѝ и го намести в багажника.
Наистина ли не искаш да говориш с малката?, попита Мариане, преди да се качи в колата, добре е да знам, защото тогава ще съм сигурна, че ще се грижат за теб през седмиците, в които ме няма. Нищо не си готвиш, когато си сам, а в почивната станция на вестника ще ви хранят, малката госпожица положително ще има грижата.
Всеки ден ще си готвя. И сега като заминеш, минавам на френска кухня. За утре съм замислил салтимбока от морски дявол.
Затворих вратата на колата зад жена си и гледах подире й, когато тръгна. Махах, докато още се виждаше, и полугласно казах на себе си: Не, Мариане, нямам какво да кажа. Нямам какво да кажа нито на младото девойче, нито на теб. Изобщо в живота ми няма нищо, което да си заслужава да бъде разказано. Абсолютно нищо…