0
4269

Ще бъде ли 2018 революционна като 1968 г.?

Ако демонстрантите от 1968 г. се вълнуваха от правата на малцинствата, днешната почвеническа революция се вълнува от правата на мнозинствата.

През октомври миналата година група уважавани консервативни мислители от целия континент публикува манифест, озаглавен „Европа, в която можем да вярваме“. В много отношения това е дълбоко осмислен и красиво написан документ, реторична смесица от начина на мислене на националноосвободителните движения в славните дни на деколонизацията и старомоден музеен пътеводител.

От този манифест читателят придобива усещането, че консерваторите в Европа са антиимпериалисти (Европейският съюз, недоволстват те, е „империя на парите и регулациите“), антиколониалисти („емиграцията без асимилация се превръща в колонизация“) и пазители на националните държави от високомерието на проевропейските елити (които, настояват авторите, са „заслепени от суетни, самодоволни виждания за утопично бъдеще“).

Трудно е за вярване, но почвеническата революция, към която те призовават, прилича на левичарските бунтове от 1968 г. Подобно на протестиращите тогава, тези интелектуалци се опитват не просто да спечелят изборите, а да променят начина, по който хората мислят и живеят. В същото време те искат тъкмо да демонтират наследството от левичарската 1968 г. в Европа.

Ключовата концепция, вдъхновила 1968 г., беше „признание“. За тогавашното поколение признанието означаваше хората без политическа власт да имат същите политически права като овластените. Докато ключовата дума в настоящата почвеническа революция е „уважение“, с което бунтарите от ХХІ век искат да кажат, че равните права не променят факта, че имаме различна политическа власт.

Ако демонстрантите от 1968 г. се вълнуваха от правата на малцинствата – етнически, религиозни и сексуални (един от лозунгите тогава беше: „Всички сме малцинства“) – днешната почвеническа революция се вълнува от правата на мнозинствата. Ако 1968 г. настояваше нациите да изповядат своите грехове – да си спомним германския канцлер Вили Бранд, коленичил пред паметника на въстанието във Варшавското гето – днешните почвеници се стремят да възвестят божествената невинност на своите нации. (Наскоро приетият закон в Полша, който криминализира всяко твърдение за полско участие в Холокоста, е особено позорна илюстрация на този факт.) Ако поколението от 1968 г. си представяше себе си като потомство на убитите евреи, почвеническите водачи предпочитат да се представят като защитници на държавата Израел.

Днешните десни популистки партии са преди всичко културни партии. Те приемат властта си като възможност за формиране на националната идентичност, за коригиране на историческия наратив. Те не се интересуват особено от промяна в данъчното облагане или социалната система. За тях далеч по-важно е как обществото се свързва със своето минало и на какво са учени децата. Дебатът за имиграцията предоставя възможност най-вече да се определи кой принадлежи и кой може да принадлежи към политическата общност.

Ала докато в отделните страни революцията на почвениците приема формата на битка между либерали и консерватори, на равнището на Европейския съюз тя се преживява като конфликт между Запада и Изтока на Европа. Или по-точно като конфликт между две различни версии на консерватизма.

Западноевропейският консерватизъм е последица от 1968 г. Той е приел прогресизма, формирал Запада през последния половин век – включително свободата на словото и правото човек да бъде различен – но отхвърля онова, което привижда като крайностите на 1968 г. В Западна Европа е възможно известни активисти и водачи на крайната десница да бъдат открити гейове, без това да предизвиква повдигане на веждите.

В своята източна версия консерватизмът представлява по-радикална форма на почвеничеството. Той отхвърля модерността като цяло и приема културните промени от последните десетилетия като опит за унищожаване на националните култури на обществата в Централна и Източна Европа. Да бъдеш консерватор в Централна Европа, означава да отхвърляш не само крайностите на 1968 г., но и всяка форма на космополитизъм или различие.

Този възглед няма по-красноречив изразител от унгарския премиер Виктор Орбан. „Трябва да заявим, че не искаме да бъдем различни и не искаме да сме смесени“, заяви той този месец. „Не искаме нашия цвят, традиции и национална култура да се смесват с тези на другите. Изобщо не го искаме. Не искаме да бъдем страна на различието. Искаме да бъдем такива, каквито сме били преди 1100 години в равнините на Карпатите“. (Забележително е колко добре унгарският министър-председател помни какво е било да си унгарец преди единадесет века).

Неговата позиция очертава разликите между източната и западната версия на консерватизма. На Запад консерваторите смятат, че не е достатъчно човек да вземе австрийски или немски паспорт, за да стане австриец или германец, а той трябва да възприеме и доминиращата култура. В представата на Виктор Орбан човек не може да стане унгарец, ако не се е родил унгарец.

И тъкмо в това се крие парадоксът на днешната почвеническа революция в Европа. Както Източна, така и Западна Европа през последните години преживяха завой надясно, но вместо това да допринесе за единството на Европа, завоят дори разшири пропастта, съществуваща между двата региона.

Макар западноевропейците да поставят под съмнение предимствата от различието, от известно време те живеят в културно разнолики общества. Докато жителите на Централна и Източна Европа живеят в етнически хомогенни общества и вярват, че различието никога няма да ги сполети. Консерваторите в Западна Европа мечтаят за континент, където обществата ще бъдат формирани от мнозинствата; на Изток те мечтаят за общество без малцинства и за правителства без опозиция.

Затова и макар консервативни политически лидери като Виктор Орбан, който иска да върне страната си 1100 години назад, и Себастиан Курц, новият 31-годишен консервативен министър-председател на Австрия, да имат близки възгледи по въпроси като контрола над миграцията или недоверието в стария консерватизъм, те далеч не са естествени съюзници, когато става дума за бъдещето на Европейския съюз.

Всъщност те се различават както 1968 г. беше различна на Запад и на Изток. На Запад това беше революция за суверенитета на индивида. А на Изток – революция за суверенитета на нацията.

Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

На главната страница: Студентските протести в Париж, 6 май 1968 г.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияОбразът
Следваща статияКритическите рискове на доктор Кръстев