0
1389

Ще ни прости ли той тежкия грях?

Trifon Kunev - Sofia, 1939_999
Трифон Кунев, 1939

Говоря за българския народ. Пиша за тежкото прегрешение, което ние – българската интелигенция – сме направили, като не съумяхме да го водим по пътищата на правилното му развитие. Думата ми е за учените хора на нашата земя: за учителите – и аз някога преди много години бях един от тях; за политиците – и аз съм се занимавал с тоя второстепенен род дейност; за офицерите – и аз през многобройните войни водих въоръжени българи след себе си; за писателите – и аз имам своето място сред тях; за духовните лица, малки и големи. Думата ми е за интелигенцията.

Е, добре, мога да кажа и бързам да кажа това – тя не изпълни или изпълни, но много зле, своя дълг към народа, който я роди и който, ето вече 60 години върви след нея.

Очевидното доказателство за това е пред очите ни: когато една държава е добре ръководена от своите избрани учени мъже, тя цъфти, тя доброчества, тя благоденства. Днес, толкова години след като от тъмнините на голямото робство поникна свободата на България, картината, която представлява духовният, държавният  и стопански живот на бащината ни земя, без да вдъхва смъртни опасения, не е така бляскава, както би желало да я види българското сърце. Днес по много геометрични посоки на Балканския полуостров треперят:

– Това е грехът на българските политически мъже!

– Днес селата и градовете на България са пълни с грамотни люде, но в сърцата на повечето от тях отсъствува великата радост на националния живот, защото оттам са минали опустошенията на отрицанието.

– Това е смъртният грях на българския учител, който беше се отчуждил от пътищата на собствения си народ.

– Днес Божиите храмове – особено в селата – са празни и народът ни забрави великия извор на вярата, който го запази цял и невредим през кръстните мъки на робството му.

– Това е страшната отговорност на духовенството ни – мало и велико – което дълго време, поради невежество, а отчасти и поради отсъствие на високи християнски добродетели, отбягваше да влиза в яростна борба с тъмните сили на разрушението, които разяждаха духовните небеса на българския селянин.

– Днес чиновниците у нас – огромно количество за една малка държава като България – не се чувствуват още като служители на народа, призвани да дадат всичките си сили в негова полза, а взимат в повечето случаи ползата на неговите господари.

Това е отвратителното наследство, което получихме от турското владичество, духът на което остана в устройството на младата ни държава и по тоя начин българският народ не можа дълго време да почувствува държавата като своя собствена, а като нещо чуждо, натрапено, извън него.

Днес няма в земята ни чист извор – най-чистият от всичките – и няма един духовен център, който с една върховна себеотдайност да представлява съвестта на България, и няма една квинтесенция на българския дух.

Това е огромният грях на българските писатели, които трябваше, въпреки всичко, да стоят начело на народа си, готови всяка минута да приемат горчивите чаши на днешния ден в името на утрешното добро на България.

За греха на нашето офицерство няма да говорим тук – достатъчни са горчивите думи, които неотдавна произнесе военният министър на България.

Защо казах всичките тия горчиви думи? За да укоря ли някого?

И себе си укорявах.

За да огорча ли някого?

Себе си най-много, може би, огорчих.

Казвал съм, казах и ще казвам горчиви думи, защото вече е дошло високото време на разкаянието и уреченият час на подвига.

Българската интелигенция – говоря за истинската, а не за квазиинтелигенцията – трябва да събере в сърцето си всичката любов към народа си и да му даде със синовно чувство всички свои сили. Защото народ без интелигенция не прави държава, а интелигенция без народ и помимо него е само една паразитна институция върху държавното тяло.

И като се връщам накрая към въпроса, който представлява заглавието на тази статия, отговарям:

Подайте си ръце за обща работа, интелигенти, синове на България и обединени в нейно име, всеки в своя кръг на деятелност, да направим по съвест онова, което ще ни донесе смисъла на живота и прошката на Родината.

Народно земеделско знаме, 1936 г.    

Трифон Кунев (1880-1954) е български поет и публицист. Завършва право в Софийския университет, сътрудничи на списанията „Мисъл”, „Наш живот”, „Ново общество”, „Демократически преглед”, „Българан”, на вестниците „Българска независимост”, „Воля” и „Победа”. Член на Висшия съвет на Народнолибералната партия (1911-1919 г.). През 1919 г. напуска стамболовистите и става член на БЗНС. Арестуван е на 9 юни 1923 г. и след атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. Председател на Съюза на българските писатели (1944-1945) и директор на Народния театър. През май 1945 г. си подава оставката като председател на СБП и от редакцията на в. „Литературен фронт”. В периода 1945-1950 г. е редактор на списание „Изкуство” и на официоза на БЗНС „Никола Петков” в. „Народно земеделско знаме”, където води фейлетонната рубрика „Ситни, дребни… като камилчета”. Това са политически фейлетони, базирани на пъстри и смеховити народни анекдоти. Писателят е безразсъдно смел – колкото повече го атакува комунистическата преса (намесва се дори и Тодор Павлов), толкова по-остър и нападателен става той. Заради статията му „Едно разяснение. Г-н Георги Димитров обвинява – Трифон Кунев отговаря”, публикувана на 05.06.1946 г., както и заради „Отворено писмо до моите избиратели” (в-к Народно земеделско знаме, бр.184,1946 г.) е арестуван на 21 юни същата година. През ноември 1947 г. е осъден на 5 г. затвор. Изключен е от СБП. На 14.01.1951 г. е помилван от Вълко Червенков. След освобождението си живее в София, сближава се с дъновистите. Автор на стихове, разкази, фейлетони, статии, есета, спомени.