0
888

Ще оцелее ли визията на Орбан за нова Европа?

Докато унгарският премиер води битки с Брюксел, гражданите на страната му са обезверени

В епохата на миграцията важна черта на много от популистките партии в Европа е не толкова, че са национално-консервативни, колкото, че са реакционни. Мнозина европейци се страхуват от миграцията и технологиите, представляващи заплаха за тяхната идентичност и икономическо бъдеще. А отговорът на тези страхове може да е всичко друго, но не и хладнокръвен. Или, както изтъква политическият коментатор Марк Лила, за реакционерите „единственият разумен отговор на Апокалипсиса е да предизвикат друг, с надеждата всичко да започне отначало“.

Никой друг в Европа не символизира този реакционен дух в по-голяма степен от Виктор Орбан. В своя реч наскоро той заяви, че „историческият въпрос“, пред който сме изправени днес, е дали „Европа ще остане континент на европейците“. А за западноевропейците добави, че „преди двайсет и седем години в Централна Европа вярвахме, че Европа е нашето бъдеще… а днес чувстваме, че ние сме бъдещето на Европа“.

Думите му предизвикват опасения от налагането в бившата комунистическа Централна Европа на по-агресивна и шовинистична политика, която има потенциала да дестабилизира ЕС и целия континент. В съседство с Унгария на Орбан полското дясно правителство също предизвиква тревоги със своя все по-националистичен и авторитарен дневен ред.

Наистина ли нелиберална Унгария е бъдещето на Европа? И може ли Орбан да успее да преформатира Съюза?

Съпротивата на Унгария срещу политиката на отворените врати към бежанците на германския канцлер Ангела Меркел през 2015 г. изстреля Орбан в центъра на европейската политика. Поддържането на миграцията като централен въпрос в дневния ред на континента продължава да е от решаващо значение за него, особено сега, когато броят на мигрантите намаля, а ЕС, съвсем правилно, затегна своята миграционна политика.

Планът на Орбан е да използва тревогите, причинени от кризата с бежанците, за да накара Европейската народна партия, групата от десноцентристки партии в Европейския парламент, да възприеме позиции, които обикновено се асоциират с крайната десница. „Християндемократическите партии в Европа са престанали да бъдат християнски: вече се опитваме да задоволим ценностите и културните очаквания на либералните медии и интелигенцията“, посочи Орбан в речта си.

Той съзира възможност, дължаща се на слабостта на голяма част от европейския десноцентристки елит. Във Франция десният център е в безпорядък след поражението на президентските избори; в Италия им липсва популярен лидер, а в Испания са загрижени основно да се запази териториалната цялост на страната. Виктор Орбан би искал да се възползва от тази възможност, за да преформатира европейския център по модела на своята популистка партия „Фидес“. Така превръщайки се в лидер на европейската десница, той би се превърнал и в говорител на нова Европа.

Несъмнено това е смела визия, за постигането на която Орбан не жали сили и амбиция. И все пак, едва ли умните картоиграчи биха заложили на неговия успех.

Ангела Меркел, германският канцлер и лидер на най-голямата десноцентристка партия в Европа, най-вероятно ще спечели парламентарните избори следващия месец. Вместо да установи контрол над ЕНП, има опасност „Фидес“ да бъде изключена от партията. Орбан може да и да говори за важността на християнството, но истината е, че неговият основен противник по въпроса за миграцията не е Джордж Сорос, финансист и милиардер от унгарски произход, както и критик на Орбан, а папа Франциск. Причината християнството да бъде в основата на европейския проект е, че тази религия има универсална душа.

Промените в политическата динамика в Европа също не са в негова полза. Изборът на Доналд Тръмп за президент и гласуването за Брекзит засилиха съпротивата на много европейци към радикалната дясна политика. Унгария и Полша са все по-изолирани не само в ЕС, но и от съседите си. Макар Централна Европа да говореше в един глас по въпроса за миграцията, сега Чехия и Словакия се дистанцират от политическия стил и тон на своите унгарски и полски съседи.

Освен това Орбан разчете погрешно Тръмп. Европейската стратегия на унгарския лидер се основаваше до голяма степен на очакването за сключване на стратегически съюз между Вашингтон и Москва, след който Тръмп и руският му колега Владимир Путин щяха да оглавят революция срещу глобализацията. Но събитията се развиха по съвсем различен начин.

И последно: причината Унгария на Орбан да не може да се утвърди като модел за подражание, е фактът, че докато унгарският министър-председател води битки с Брюксел и Берлин, стотици хиляди негови съграждани решиха да напуснат страната през последното десетилетие. Държава, която е все по-слабо привлекателна за собствения си народ, трудно може да се превърне в пример за подражание за бъдещето на Европа. Страховете на Орбан са легитимни, но и твърде преувеличени.

Англоезична версия на статията е публикувана във „Файненшъл таймс“.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияМясто
Следваща статияСъпротивата на слабостта