1
2224

Ще оценим ли мюзикъла,
превърнат в голямо кино

film_picture-2146
„Клетниците” © Форум Филм България

Достигналият бързо до нас филм „Клетниците” (2012) поставя за пореден път въпроса дали има място жанрът мюзикъл сред забавленията, допустими за българската публика? Предостатъчно са през последните 20, та и 30 години примери, заради които надделяват по-скоро въпросите, отколкото утвърждаването.

Никак не ми се иска, но съм склонен да предвидя трудна съдба за зрелищния филм на Том Хупър из салоните в моловете. У нас завладяващата музика на „Клетниците” е слабо позната, макар да стигна до България още в края на 80-те години. А именно музиката е най-привлекателното в това произведение. Тогава амбициозният Пламен Карталов много искаше да постави „Клетниците” в НДК и щеше да разчита на редица отлично пеещи актьори – звезди. Беше запалил Коста Цонев, Николай Бинев, Тодор Колев, Кирил Варийски… Препятствието в онова далечно време се оказа непреодолимо – от чужбина трябваше да бъдат доставени специални скъпи перуки с микрофони. Нямаше кой да ги плати, разбира се… А сигурно е имало и съмнения за интереса на зрителите.

Тази музика, съчетана със сюжета и идеите в класическия роман на Виктор Юго, междувременно завладя света, привлече 60 милиона души публика в 42 държави в продължение на 28 години, стана най-дълго играният на сцена мюзикъл изобщо. Всичко това е триумф само по себе си.

Неуспялата първа постановка в Двореца на спорта в Париж от 1980 г. почти обезкуражила композитора Клод-Мишел Шьонберг и автора на френския текст Ален Бубил. Пет години по-късно обаче, след сериозна подготовка, нов английски текст от родения в Южна Африка британски журналист Хърбърт Крецмер и най-важното – амбицията на продуцента Камерън Макинтош, спектакълът прави сензация в лондонския Уест Енд. С неповторимия си усет Макинтош надминава собствените си рекорди, изглеждащите недостижими мюзикъли на Андрю Лойд Уебър – „Исус Христос Суперзвезда”, „Евита”, „Котки”, „Фантомът на операта”.

И ето че на 28-та година от тази знаменита премиера Макинтош реши да направи и филм. Преди това имаше два твърде успешни „разузнавателни” опита. През 1995 г. отпразнува с гала спектакъл в „Роял Албърт Хол” в Лондон десетата годишнина от премиерата. Като видеопродукт това грандиозно шоу също постави рекорди. На сцената освен оркестъра бяха хор и най-добрите солисти през десетте години в сценични костюми и с минимален, но впечатляващ мизансцен. През 2010 г. шоуто в „Роял Албърт Хол” се състоя  отново – за 25-та годишнина от сценичния живот на „Клетниците” – отново с шумен успех и значителни приходи.

Филмът с премиера тези дни в САЩ, в България и постепенно в цяла Европа, изненадва всеки, който не е имал щастието да види мюзикъла на сцена, а особено – тези, които съвсем нищо не знаят предварително. Дори грандиозните юбилейни спектакли представяха хай лайтс, най-доброто, избраното.

Сега, когато човек види „пълния текст” и чуе цялата партитура, научава, че „Клетниците” максимално се доближава до операта. Дори се пее повече, отколкото в редица класически опери. В произведението на Шьонберг се изпява всеки ред поетичен текст. Тоест, първото усещане може да е, че сме поканени да гледаме нещо по-близко до „Трубадур”, „Травиата” и „Кармен”, отколкото до „Котки” и „Фантомът на операта”. Но не е така, разбира се, и това бързо става ясно. Преди всичко, защото пеят актьори, а не певци. В случая с филма „Клетниците” това се оказва твърде съществено. Така е в истинските големи мюзикъли – пеят актьори, специално надарени и специално обучени за изява в това изкуство. Но става дума и за истинско кино. Изпяването на всяка реплика изключва натурализма на филмовото изображение. Том Хупър знае това и по друг начин осигурява богатството на визията, интензивността на действието, дълбоката емоционална сила на преживяването.

Голяма новина за всеки кинематографист, опитвал силите си в музикален филм, но и за нас, редовите киномани, е, че актьорите са записани да пеят на терен, по време на снимките. Помагал им е съпровод само на пиано, а след това е насложен записът на оркестъра.  Не се е случвало нищо подобно в киното до този момент. В това актьорско пеене блести Хю Джакман като Жан Валжан, но не остава по-назад и някогашният рокаджия Ръсел Кроу със своята вокална агресия в ролята на „вечния полицай” Жавер. Измършавялата и остригана Ан Хатауей оправдава голямото очакване в много лично и в едър план преживяната трагедия на Фантин.  Нейната възлова за мюзикъла ария сигурно би звучала по-убедително с гласа на изпълнителка от лондонска или бродуейска сцена. Но красивата актриса, най-сетне получила задача, каквато несъмнено талантът й заслужава, се справя. Е, един злобар, британски критик, написа, че не бивало умиращата изтерзана проститутка Фантин да има такива красиви бели и здрави зъби… Но капризни зрители има винаги, а мърморещите критиците са значително повече.

Представях си по-колоритна Хелена Бонъм Картър в благодарната роля на мадам Тенардие, а на клоуна карикатура Саша Барън  Коен мястото му направо си е в друг цирк, не в този. Козета като малка е прекрасна в изпълнението на Изабел Алън и разочарование като кой знае защо лансираната за пореден път Аманда Сийфрайд, която пак (след провала „Мама миа”) доказва, че просто не става – нито за снимане, нито за пеене. И малкият Гаврош е доста досаден, но това вече си е недостатък още от авторите на сценичното произведение…

film_picture-2152
„Клетниците” © Форум Филм България

Кусурите не са малко. Разочарован ще бъде и всеки, който би очаквал забавен мюзикъл като от епохата на суинга, от времето  на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Където винаги някой е оглупял от любов, друг си е глупав по рождение, за да прави смешки, обаче има достатъчно прелестни шлагери и виртуозни танци. И в този смисъл „Клетниците” е по-близо до операта. А опера по света и особено у нас се гледа трудно и от малцина.

Но това е могъщата романтична литература, това е Виктор Юго! Това са въстанието срещу монархията и бунтът на мизерстващите срещу тънещите в охолство. То е и химн – в прослава на добродетелите, на състраданието, на милосърдието, на бленуваното в началото на XIX век братство между хората.

Том Хупър можеше да си избере много по-обикновена задача след като триумфира с четирите най-важни статуетки Оскар за „Речта на краля”. Ако погледнем живота му обаче, ще се убедим, че той не прави лесни неща. Хупър започнал да снима филмчета едва 13-годишен, а късометражните му опити били излъчвани по Би Би Си, когато още не бил навършил 16. Роден е през 1972 г., завършил е Юнивърсити Колидж в Оксфорд, прави кариера в телевизионни продукции. Големият му пробив е с минисериала „Елизабет I” (2005) с Хелън Мирън, а изключителен успех му носи друг сериал – „Джон Адамс” (2008), продуциран от Том Ханкс. Режисьор е и на игралния филм с футболен сюжет „Проклетият „Лийдс Юнайтед”. Когато Макинтош го потърсил, не се стреснал, не пренебрегнал огромния риск да прави кино от така използван сюжет – над 20 екранизации има романът от 1909 г. до днес. Преценете – какви актьори са се снимали в „Клетниците”: Жан Габен, Бернар Блие, Даниел Дeлорм и Бурвил (1958), Джино Черви и Валентина Кортезе (1948), Ричард Джордън и Антъни Пъркинс (1978), Лино Вентура и Мишел Буке (1982), Жан-Пол Белмондо (1995), Лиъм Нийсън, Джефри Ръш и Ума Търмън (1998)…

„Клетниците” е вълнуващо филмово преживяване и вълшебна музика, която си пееш или поне подсвиркваш седмица след 158-те минути в салона. Дано българските зрители оценят истински голямото изкуство на мюзикъла, превърнат в голямо кино.