През последните дни (слушайки възклицанията на патриотичните ни патетици по различни празнични поводи) се замислих над понятието „отечество“, което – макар да има своите съответствия и в редица други европейски езици (срв. фр. patrie, итал. и исп. – patria, англ. fatherland, нем. – Vaterland и пр.), в съвременната си употреба на български се е превърнало в чисто емотивен знак, практически лишен от реално съдържание. Декламиращите дежурно своята „любов към нашето мило отечество“ (към чието политическо устройство и стопанска ситуация обичайно се отнасят с отстранено „мърморене“) отдавна нямат памет какво това понятие ни казва, защо е образувано тъкмо по този начин и каква е семантичната разлика между него и другите „патриотични“ думички.
И ето – аз мисля, че макар без съмнение да произхожда от традициите на патриархалния социум („отечеството“, както се вижда, е произведение на и наследство от „бащите“, в което жената и майката имат дял единствено край „домашното огнище“ и подрастващата челяд на „стопанина“ си) това понятие неслучайно има своя възход в ранно-модерните времена на Европа, в които отчетливо е заредено с анти-аристократичен (и даже – антимонархичен) патос. В този смисъл, в първоначалното си значение то бива противопоставено на едно друго – пред-модерно в европейско-християнския свят понятие, което, въпреки че етимологически е много сходно с понятието „отечество“, безспорно означава различна реалност. Говоря за понятието patrimonium, което, ако искаме да доловим неговата оригинална смисловост, би трябвало да преведем на български по-скоро като „бащиния“. Защото patrimonium това собствено е поземленото владение, което си предават по наследство членовете на определени аристократични родове. Именно, казвам, земята, защото според специфичния средновековен възглед, тя цялата е притежание на широко разклонената „фамилия“ на аристократите, която е различен – а именно „владетелски“ – народ, господаруващ над разноплеменните „простолюдия“, които я населяват.
Най-важното тук обаче е, че „патримониумът“ е не (субективно) „дело“, а традиционен „дял“ на своя собственик, който тъкмо поради това, в резултат на разнообразни брачни свързвания може да бъде наследен и от благородник от съвсем несвързана с него фамилия. Такъв например е случаят с чешките земи – кралство в пределите на Свещената римска империя, които в ранния ХV в., в резултат на династичен брак преминават като „патримониум“ в ръцете на франко-етничните херцози на Люксембург. Известно ни е разбира се, че избраният за княз на новосъздаденото княжество България Александър Батенберг има за изконно бащино владение (patrimonium) земите на Хесен, а фамилният patrimonium на разпрострялата се към края на ХІХ в. върху три престола Сакс-Кобург-Готска династия също се намира в германските земи на Свещената римска империя. „Патримониумът“ следователно е земен „дял“, който в определен момент може да бъде придобит от аристократ, който етнически няма нищо общо с него – както например е с Неаполитанското кралство в южна Италия, което от края на Средните векове и до обединението на апенинските земи в една държава е патримониум на испанските крале. Или пък обратно, макар да е собственост на едноетничен с населението му аристократ, има това население като „свой“ народ, отделен от онези на другите владетели – така, макар земите на средна и северна Италия да са населени все с италианци, те за векове са обособени като „народа“ на графовете на Тоскана, на херцозите на Парма, на Савоя и т. н.
И ето: аз казвам, че ранно-модерното понятие „отечество“ възниква като полемичен политически контрапункт именно на пред-модерните аристократически „патримонии“. „Отечеството“ – казва ни това понятие – е многопоколенийното дело на отците на семействата, които го създават. Самата структура на думата на български език ни го показва: тя е образувана като субстантив на „отческото“, на „бащиното“ и обозначава нещо, което е произведено от „отците“, което е дело(то) на отците ни, което е устроено, построено, натрупано и завещано от трудовете на нашите „отци“.
За да има „отечество“, следователно първото и най-важно условие е сред дотогавашните аристократски „поданици“ да са се появили свободно, самостоятелно решаващи и осъществяващи жизнените си дела и предприятия отци на семейства и пак така свободно посвещаваните в тяхното дело синове. А това вече ясно ни показва, че „отечеството“ е понятие с отчетливо занаятчийско-бюргерски (буржоазен) произход и смисъл. „Отечеството“, за което патетично заговарят в ранно-модерните времена на Европа, всъщност не е тъкмо земята, населена от определен етнос – то е преди всичко общото предприятие, дело („опус“) – нещо по своя воля наченато от отците и завещано, за да бъде продължено, развивано от техните поколения. Ето защо по своето съдържание „отечеството“ се свързва в практически всички езици на Европа не толкова със земята, колкото с делото, с предприятието. На делото (на делата) на „отците“ са причастни членовете на „отечествата“. Причастността към „отечеството“ е причастност към дело, към – в най-общия смисъл на думата – някаква (стопанска, политическа, въобще обществена) постройка; причастност е към субективно наченат (и завещан) проект, а не към природна даденост, причастност е към субекти („отци“), а не към обекти (земи, територии и т. н.).
И тъй, повтарям: за да възникне въобще „отечество“, първото условие е да са възникнали (да са налице) свободно, автономно решаващи и осъществяващи своето жизнено „дело“ глави на семейства, които посвещават в него своите потомци. Трябва да са налице следователно имащи пред себе си дълга перспектива домове. Второто условие разбира се е тези „домове“ да съставляват помежду си някаква общност, та такава да остават занапред и потомците им.
Но ето защо най-ранните реални „отечества“ на Европа всъщност са… въздигащите се на нейната територия занаятчийско-търговски градове. Първите собствено „отечества“ в земите на империите, кралствата, херцогствата и т. н. са с обхвата на градската (бюргерската, т. е. буржоазната в етимологичния смисъл на думата) общност. В Западна и Централна Европа това са придобилите към края на Средновековието, с общите усилия на главите на семействата им, автономен статут занаятчийско-търговски центрове с общо-регионално значение. Именно те – независимо дали вече го артикулират по този начин – реално са започнали да живеят като „отечества“, като наследявани и развивани в поколения „дела“ на съ-общени помежду си семейства.
Всъщност, макар и със значително закъснение, точно така е и в българските земи като част от късната Османска империя. Тук първи със самосъзнанието на „отечества“ съвсем не са „българите“ като етнос и даже българите, живеещи в по-големите (и мулти-етнични) градски агломерации на юг от Стара планина, а подбалканските и някои балкански градчета (например Елена). Именно те – облагоприятствани и от това, че са с едноетнично население – се формират като общности на успешно занаятчийско-търговско дело, съгласно решено и развивано, постепенно печелещо монополно (или близко до монополното) положение в тази част на империята и поради това с ентусиазъм наследявано и разширявано от синовете на „отците“-начинатели и отвъд родното „гнездо“.
Трябва да се каже, че възходът на идеите на либералния национализъм (в Европа откъм средата на ХVІІІ в., а на Балканите и у нас по-скоро от началото – средата на ХІХ в.) представлява възход именно на каузата на тези първоначално градски (бюргерски, буржоазни) занаятчийско-търговски „отечества“. Земите на Европа – утвърждават тези идеи – принадлежат и трябва да принадлежат не на широко разклонената и свързана помежду си общоконтинентална „фамилия“ на „владетелите“, а на онези, на които Европа е „делото“. Не на „графиня Тосканска“, на „херцозите на Парма“, не на Неаполитанската (испанска) кралска династия, на която „бащите“ на италианските трудещи се семейства са обособено държани „поданици“, а на самите тези отци на семейства, чието „дело“ е станало всичко на Апенинския полуостров. Въобще тази древна част на Европа е не просто (и даже не тъкмо) земя, която определени „знатни“ по традиция „притежават“ и си прехвърлят като брачни наследства. Тя е дело, а делото по право принадлежи на онези, които го извършват, които го кумулират, посвещават в него и по този начин го поддържат континуално. Ето как от поданиците на аристократичните „патримонии“ либералните националисти изковават… „италианците“ – онези глави на семейства, които реално извършват „делото“ във всички апенински земи, чието отеческо дело, чието „отечество“ следователно са всички те и които те най-сетне трябва да вземат в ръцете си.
По общо взето същия начин се развиват нещата в германските княжества на дотогавашната „Свещена римска империя“, особено интензивно подпомагани тук и от романтическата немска интелигенция, която изгражда силуета на това общо „отеческо“ дело далеч, далеч назад в историята, вменявайки началото му още на „отците“, извършили „Великото преселение на народите“, възпитали (романтичните) домашни традиции на „немския Volk“, който най-сетне трябва да си вземе „отечеството“ от присвоилите го аристократи и (тук, в германските земи) от католическите, „римски“ прелати.
Във връзка с казаното нека допълня и това, че всъщност съвсем не е задължително и необходимо „отечествата“ на Новото време да се конституират непременно като общности от един и същи етнос. Напротив – те по-скоро започват да се преживяват като такива – като една (зачената и предадена от „отците“ ни) общност именно в мярата на осъществяването на тяхното начинателско „дело“. То, делото едини, конституира „отечеството“ и това най-ясно може да се види в първото по време на създаването си „голямо“ отечество на Новото време, каквото е общността на колонистите и заселниците на Северна Америка, които след успешната война за независимост се отделят от британската корона. Общността на тези все по-разноетнични населници – както може да се види – се конституира от волята им да съхранят „делото“ на нейните „отци-основатели“, която постепенно ги превръща в тяхното (на тези „отци-основатели“) „отечество“ и оставя етническите им своеобразия като чисто битови „резидиуми“.
Онова следователно, което искам още веднъж да подчертая тук е, че европейските (а и отвъдатлантическите) „отечества“ възникват като генерализации на бюргерските (по същество градски, занаятчийско-промишлени) автономни семейни „предприятия“, като по този начин заменят средновековните поземлено-аристократични „политии“ с фаберичните политии на ранната модерност. Новоевропейското „отечество“ е многопоколенийно дело на съ-общени семейства, на стоящи в основата им предприемчиви и свободни „отци“, рожба е значи на експанзията на гражданството в пределите на дотогавашните империи, кралства и прочее аристократични „патримонии“ и затова може да съществува реално (а не само като патетична дума) единствено ако и докато такива „граждани“ и автономни „отци“ в пределите на определената страна има. А това вече ни изправя пред възможността да изследваме кога и по какви причини едно „отечество“ може да бъде погубено или обратно – в какво то може да се развие и преобразува.
