2
1239

Що е Църква? (1)

KYanakiev

След като преди и след Събора в Крит за „църквата“ и „църквите“ се изприказваха толкова много думи и се чуха толкова „разобличения“ (които впрочем, според мен до едно бяха разобличени във фундаменталната статия на Златина Иванова „За Църквата и църквите или за новия терминологичен ригоризъм“ – в Двери. бг от 18 юли, т. г.), реших този път да се обърна към едно (непретенциозно) обяснение на самото понятие, при това от първичните му библейски основания.

И тъй, новозаветният Божий народ – народът на Христос се събира в „църква“ (ἐκκλησία), т. е. в „събрание“ – в събрание на непрекратяващата се Петдесетница, наченала от онзи „велик и славен ден“ в Йерусалим, когато Духът Свети за първи път слязъл над учениците във вид на „огнени езици“.

В какво обаче е спецификата на това „събрание“, събиращо се постоянно и навсякъде? Какво, с други думи, събрание е „църквата“ (ἐκκλησία)?

За да отговорим на този основополагащ въпрос, налага се първо да направим някои чисто езикови бележки. Те са нужни, защото – поради чуждоезиковия произход на думата „църква“ (от нем. Kirche), навлязла и установила се в българския език като превод на библейското ἐκκλησία, първичният смисъл на обозначаваната с нея реалност, до голяма степен е загубил прозрачност за нас.

Така например, ние не можем да не забележим, че с думата „църква“ (повтарям, превод на оригиналното ἐκκλησία) в нашия език е започнала да се нарича без разлика както църковната общност, така обаче и мястото, в което тази общност се събира, за да извършва своята „служба“ – собствено храмът, та дори и самата служба, която се „отслужва“ във въпросното място. Ето защо в българския език могат да се употребяват (и се употребяват често) изрази от рода: „отивам на църква“ в смисъл на „отивам в храма“ – в сградата на „църквата“ или отивам (и още по-често – ходя) „на църква“ в смисъл на „посещавам определени църковни служби“ (литургия, вечерня, утреня и т. н.).

Не е трудно да се забележи обаче, че по този начин във всекидневния език „църквата“ и общността (на църквата) се оказват смислово разделени. Така, ако „църква“ – това е мястото, в което се събират определени хора (християни), то – така излиза – това място е „църква“ преди и независимо от хората, събиращи се в него. По същия начин, ако „църква“, това е службата на църквата, на която се събират определени люде, то „службата“ – чинопоследованието на службата е „църква“ само по себе си, независимо от онези, които (само) биха могли да вземат участие или дори просто да присъстват на него.

Когато от тази утвърдила се всекидневна словоупотреба се обърнем обаче към текстовете на Новия Завет, в които за тази, все още съвсем нова реалност се говори за първи път, ние ще видим, че в тях думата се среща най-често (и практически изключително) в рамките на изрази, въвеждани със „събирам се“, „събирам“, „събирам се в“. „Чувам“ – казва например св. ап. Павел на християните н Коринт – че кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви“ (1 Кор. 11:18). „Цяла година те се събираха в църква“ – съобщава ни пък в Деянията св. Лука за Христовите последователи в Антиохия (Деян. 11:26). „Като пристигнаха и събраха църквата – казва ни пак той за Варнава и Павел, завърнали се от поредната си благовестническа обиколка в същата Антиохия – разказаха всичко, каквото Бог бе сторил с тях“ (Деян. 14:27).

От приведените примери се вижда ясно, че за новозаветните писатели „църквата“ е изключително специфичното за християните събрание, един определен вид заедност. Това, разбира се, е съвсем естествено щом, както бе казано, в старогръцкия оригинал думата, която сме превели в езика си като „църква“, а именно ἐκκλησία означава тъкмо „събрание“ – „събрание на народ“ или „народно събрание“.

Разбира се да посочим просто това речниково значение на думата при изясняването на характера на Църквата е крайно недостатъчно, защото – както също е известно – в старогръцкия език това съвсем не е единствената дума за „събрание“ и – което е много важно – освен ἐκκλησία нито една от другите думи за „събрание“ в него, никога не се употребява за събранието на църквата. Което ни казва, че освен (просто) „събрание“, ἐκκλησία означава и някакъв определен вид събрание, различаващо се от другите негови видове.

Какво „събрание“ е ἐκκλησία – събранието на църквата, следователно, е следващият въпрос, който трябва да си зададем в порядъка на тези предварителни езикови бележки?

И тук веднага трябва да кажем, че в него се крие трудност именно за нас, за които гръцката дума е чуждица. Защото в гръцкия език, от който тя е част, между „събранията“ се прави (лексикална) разлика най-вече във връзка с различната инициатива, с различния източник на тяхното събиране. В българския език думата „събрание“ е достатъчно абстрактна и поради това визира еднакво както самоинициативната събраност на много хора заедно, така и събраността им от определена личност или институция (както е например с понятието „народно събрание“, свикано, излъчено, събрано от институцията на „електоралното тяло на нацията“), а би могла и въобще да не посочва инициативата за събраността на „събранието“. Напротив: в старогръцкия език (и по-конкретно в библейския старогръцки), когато инициативата за едно събрание изхожда от самите събиращи се, използваната дума обичайно е συναγωγή – буквално „сбор“ или още по-точно „с-хождение“ – схождане на много хора заедно. В противовес на това, когато на гръцки (в Библията) се визира чисто и просто фактът на събраността на много хора (на „много народ“), събраното им множество, в текстовете най-често ще срещнем πλῆθος („множество“) или – ако трябва да се вложи и определена негативна конотация: ὄχλος (буквално „тълпа“). И ето: когато за разлика от всичко трябва да се укаже, че събраността на „събранието“ изхожда отвън, от някой, който го „събира“ (с призив или заповед), използваната дума за него е „ἐκκλησία“.

Казах, че за носителя на гръцкия език това, че ἐκκλησία има пред вид точно такъв вид събрание е ясно от самия поглед върху строежа на думата, доколкото в нейната основа стои глаголът καλέω, който означава не друго, а тъкмо „призовавам“, „извиквам“, „събирам“ и заедно с представката „ἐκ-“ (от-, из-) визира буквално множество призовани, извикани – извикано, свикано, събрано от някого или от нещо събрание.

Но ако ἐκκλησία означава събрание, събрано по нечий призив или заповед, по нечия инициатива, изхождаща отвън, то ясно е, че то логично предполага пояснение от кого, на кого, чие е това „събрание“ и още – за какво (на какво) то е свикано. И ето: тъкмо с тези пояснения, когато обозначава църковното събрание, ἐκκλησία се среща най-често в текстовете на библейския корпус. Ἐκκλησία е извиканото, свиканото, събраното от Бога събрание на люде – Божието събрание и – това вече изключително в текста на Новия завет – събранието, извикано, свикано и събрано от Бога на (или в) Христа Иисуса.

Но в такъв случай, трябва веднага да кажем, че „народът Божий“ е ἐκκλησία в най-собствения и първичен смисъл на тази дума, защото поначало представлява не нещо друго, а именно народът, обществото, извикано, свикано, събрано от Бога – една въобще извикан-ост, свикан-ост, събран-ост от харизматичната инициатива на Бога.

Такъв собствено в най-основната си същност е още старозаветният „народ Божий“ – самият Израил. Израил е ἐκκλησία като такъв, в своята цялост, защото както по своя произход, така и по своя характер той е народ извикан (събран) от Бога „от Египет, земята на робството“. По целия свой път през пустинята той представлява не нещо друго, а обединеното в едно под предводителството на Бога събрание (ἐκκλησία) и такъв – а именно извикано, призовано и събрано от Него „събране“ – Израил си остава и в земята, в която Бог го въвежда и установява.

Разбира се, че това „събрание“ (ἐκκλησία), която Израил е по своята същност, е извикано и събрано от Бога не без определена причина и не без определена цел, но за (на) нещо и в текста на Стария завет то е експлицитно указано. А именно: за да стане събранието на Иакововите родове, изведени от Египет, собственият на Бога народ измежду „народите“ („езиците“) на земята; за да бъде народът, единствен живеещ по Негов закон и под (изключително) Негово управление (вж. обещанието на Бога: „ако слушате гласа Ми и пазите завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя“, Изх. 19:5).

Но ето защо най-решаващият, основополагащ акт в конституирането на Израил като (старозаветната) ἐκκλησία е онзи на планина Синай, когато именно Бог дава (заповядва) чрез Моисей Закона, за който въобще е извикал (извел) събрал Израил като „събрание на Бога“. Тогава и там, на Синай – Израил окончателно става ἐκκλησία – свиканото, събраното, за да живее по Закона на светостта общество; тогава и там той започва да е ἐκκλησία-та Божия, отзовавайки се на призива и сключвайки „завет“ с Господа.

Но точно така, както и Израил, и онова множество, и онзи „народ“, който, начевайки от Петдесетница е повярвал, че проповядваният от апостолите Иисус е обещаният Месия (Христос) е ἐκκλησία на Бога, защото и той се оказва извикан (свикан), за да се събере в Царството Му, само че вече из-от всички народи на „вселената“, от „света“ (който не е нищо друго освен метафизическия Египет на робуването на смъртта).

Разбира се и тази ἐκκλησία – собствено църквата на Новия завет също не е извикана и събрана от Бога без причина и цел, а за (на) нещо и в месианската епоха то е много по-възвишено от подчинението на Божия закон в живота на земята. То е – ние знаем това – извикаността на Трапезата на самия Божествен живот, на споделянето на все-извеждащия Дар Божий, на угощението с Тялото и Кръвта на Господа Христа. Защото на него е извикан, събран, от всички народи на света „народът“, съставляващ новозаветната ἐκκλησία – „народът“ на Църквата Христова.

Но поради това основополагащият акт на конституирането на тази ἐκκλησία – църквата (аналогичен на връчването на скрижалите на Синай) е връчването и завещаването на Тялото и Кръвта на Тайната вечеря в Сионската горница. Именно тогава и там, както знаем, Бог чрез Христос полага Своя Дар, за (и на) който въобще е извикал, свикал новозаветната църква като събрание (ἐκκλησία) Божия. Тогава именно и там – на Тайната вечеря, църквата, в лицето на „дванадесетте“ като своеобразни родо-началници на „месианския Израил“ става ἐκκλησία – извикано, свикано, събрано, за да живее Дара Божий общество. Тогава и там тя започва да е ἐκκλησία, сключвайки „новия завет“ с Господа в Христа, за сключването на който Бог я е извикал от света – от метафизическия Египет.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВрабчета
Следваща статияГринауей среща Айзенщайн

2 КОМЕНТАРИ

  1. Съборно послание на св. апостол Иуда, 1:17-19): „помнете думите, които апостолите на Господа нашето Иисуса Христа предрекоха; те ви говореха, че в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата)”. Казано за такива като ZILOT – нито дума по текста, само ехидност.