0
1128

Щрихи към портрета на Никола Гюзелев

Като Борис Годунов

Публикуваме откъс от книгата на Владимир Гаджев и предговора към нея от проф. Пламен Джуров (изд. „Стефан Добрев“).

„АРТИСТ, ЦЕЛУНАТ ОТ БОГА”… Гюзелев цял живот претворяваше бога, търсеше божественото в тази странна богочовешка приказка за човечеството, наречена опера. Дори тя, операта, не му достигаше, царстваше и в камерното пеене, в ораториалните творби, не изоставяше и живописта… Търсеше вокализацията на старобългарския език, рискуваше с непознати, но предизвикателни произведения, изследваше историческите документи на героите си, анализираше пластичните документи на епохата им. Няма да ви липсва хронологията на неговия живот, нито статистиката на брой роли, спектакли, оперни сцени… Няма сънародник, който може да възприеме невероятния маршрут на Гюзелев по световните сцени с над 70 роли и концертни премиери.

„В някои отношения досегашният ми път в изкуството може да се оприличи на едно надпрепускване по сцените на много страни…” – казва Гюзелев. Възприемаме само бледите отблясъци на подобно „междуконтинентално” надпрепускане и затова и оценките ни за него са половинчати.

В разказа на Владимир Гаджев мисълта е насочена много над обичайните описания на творчески кариери. Амалгамата от факти, лични откровения, паралели и оценки в диалозите Гаджев – Гюзелев правят книгата много наситена, компресирана и, струва ми се, уникална в нашата музикално-теоретична литература.

Дългогодишната практика на Гаджев като разследващ журналист, изследовател и аналитик са основата за смел, своеобразен и привлекателен поглед върху една необичайна творческа кариера. На „прима виста” книгата се чете с лекота, изпълнена с неочаквани съпоставки, любопитни детайли, препратки и тези. Някои страници (например импровизирания мизансцен в дома на Гюзелев) са като киносценарии –зрими, живописни, светли… Широкоспектрална книга – за всеки вид читател. Лесно ще намери нещо в нея, което ще остане в съзнанието. Може да се научи каква е стойността на „таланта” в римско време и сега, да си припомни учебните планове на Болонския университет през ХI в., да възкреси личности, чиито живот Гюзелев е променил и одухотворил като Тодор Григоров-Терес, да съпостави невероятните репертоарни завои в гастролите му. В началото на 70-те години в часовете по композиция Марин Големинов сподели за операта си „Зографът Захарий”: „Без Гюзелев тази опера не можеше да стане…”. Любопитен е описът на изпълнения и записи в различни грамофонни къщи, премиери и работа с множество от световните диригенти.

Но на места трябва да се чете и между редовете… Всичко казано в книгата е свързано с личността на Гюзелев и неговото време. От геополитически детайли до тясно професионални и предизвикателни откровения. Особено интересни са изповедите на Никола Гюзелев за педагогическите методи, включително и на Христо Бръмбаров. Всъщност яркото присъствие на самия Гюзелев със собствените му мисли и провокации правят изложението на книгата монолитно свързано. Сякаш чувам неповторимия му глас в написаните изповеди пред Гаджев. Но не усещам обичайната му царствена осанка. По-скоро виждам вглъбения, интровертен човек, търсещ истини за себе си и обкръжаващия го свят. Търсещ откровено, ясно, безкомпромисно…

Ако имахме национална културна общност, книгата на Владимир Гаджев не би останала без отзвук, без полемика. Тя е и документ, тя е и предизвикателство към много от инертните ни представи за живота на действително големия артист, за творческия процес и тайнството зад кулисите.…

Проф. Пламен Джуров

Н. Гюзелев, Автопортрет

„Просто съм убеден, че за да се легитимирам като българин, като български артист, аз трябва да пея произведения на наши композитори, старинни песнопения, даже и народни песни. Пък и в мен се появява такава потребност. Като сравнително млад артист изпях три български опери, които, за голямо съжаление, не останаха в репертоара ми и за това имаше различни причини. Но не мога да отрека качествата на партиите, върху които съм работил.”

Никола Гюзелев

НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ Е ОТ КАТЕГОРИЯТА артисти, все по-рядко срещани, които, водени от своите високи и неотстъпно следвани критерии, с охота приемат на пръв поглед необичайни предизвикателства. Тази му духовна широта и интелектуална подвижност, художественото неспокойствие и артистичната любознателност съпътстват неговия повече от 50-годишен път в изкуството и го водят до творчески резултати, каквито малцина български оперни артисти с най-висок международен престиж са постигали.

**

За Никола Гюзелев предизвикателството да се захване и с педагогическа работа идва от една конкретна среща с Борис Христов, малко преди неговата кончина през 1993 г. Той ме хвана за ръце и силно ги стисна. Почувствах приемствеността. Но все още не можех да се раздвоявам”. Очевидно в този момент между двамата – от стария към младия – прескача онази божествена искра, огънят от която осветява живота на избраниците из техния път в изкуството. До този момент Борис Христов и Никола Гюзелев поддържат не само професионални, но приятелски и семейни отношения. Жестът, за който става дума, подсказва решението на стария артист да повери делото си на своя по-млад колега, убеден в правотата на своя избор и гаранциите за приемственост. Борис Христов има пълно доверие не само в неговите професионални, но и в етичните му качества, каквито над три десетилетия по-рано не е открил в един друг известен български артист и колега.

Н. Гюзелев, Автопортрет

В тези години Гюзелев продължава своята активна творческа дейност, поради което, по негови думи, все още не е готов да раздвоява инвенцията си.

Въпреки това, навярно смъртта на Борис Христов повлиява, той решава да сложи и този тежък товар върху раменете си. В ретроспективен план това го кара да превърти през съзнанието си спомена за своята работа с Христо Бръмбаров и всички онези постъпателни етапи в общуването им като педагог и ученик.

През 1960 г. по инициатива на професора се открива Централна студия за вокалисти, която да подготвя стажант артисти за Софийската народна опера, но и за вече работещите други театри в страната. Пръст в създаването на новата институция има и тогавашният заместник-министър на културата Иван Башев[1]. Никола Гюзелев и един тенор, са първите стажанти в студията. Индивидуалните занимания започват сутрин точно в девет часа. Бръмбаров забранява всякакви други занимания, където и да са –пее се само на подготовката при него. По този начин минава половин година всекидневен труд, при който педагогът постепенно и внимателно разширява центъра на младия певец, докато в един неочакван ден той предлага на Гюзелев да опита и по-високи тонове: „Запях с корепетитора Атанас Атанасов и просто се изумих. Стреснах се, защото чух от мен да излиза нов, непознат дотогава глас”.

Част от тази обширна и строго професионална тематика сме разнищвали с артиста през една лятна вечер на 1984 г. Предвид нейната значимост в педагогическата работа на Никола Гюзелев с младите певци, предлагам част от разговора ни:

– Понеже спомена за Бръмбаров – с теб индивидуално ли работеше, с индивидуален, характерен само за твоята даденост подход?

– В интерес на истината аз познавах Бръмбаров, как да кажа, много по-добре от други хора, защото съм успял да го разбера, а и той мен. Не съм от този тип хора, които с години и години – и в Консерваторията или някъде другаде – са били на негови уроци. При него аз бях съвсем сам и винаги сме работили само двамата. Искам да кажа, че моето заключение няма да дойде от количествените натрупвания, че видиш ли, там съм стоял на уроците и съм го наблюдавал как работи един подир друг с различните гласове. Не! Мисля, че специално с мен той съчета суровия материал, как да кажа, онази школа, която за него вече бе абсолютно узаконена като собствени понятия, като прийоми на работа, съчетана с традиционното белканто. Характерно за нея бе отвореното гърло и много активното изтласкване на въздушния стълб. Това включваше и огромния му опит, но и грешките, които е правил – той даже не ги отричаше. При мен нямаше и какво да експериментира, защото, нека не звучи нескромно, аз бях една чиста златна жила, разбираш ли. И мисля, че той подходи индивидуално, защото, ммм (пауза), видя действително голямата красота на гласа ми и не се увлече в … примерно, ако му бе попаднал един голям глас като на С.П. (от етични съображения не разшифроваме цялото име на артиста. – Б.а.). Него той се мъчеше да го облагородява и така и не успя. Веднъж, още тогава, му заговорих:
– Маестро, ей какъв глас има С.
– Не искам и да ми споменаваш това име – отговори ми той.
– Защо? – учудвам се аз. А Бръмбаров продължава:
– Не може един човек единайсет години да е учил при мен и да не знае къде да слага височините! – той и до ден днешен не знае – като викне ауее. Глас море. Толкоз.
Какво направи при мен Бръмбаров? Значи, подходи действително индивидуално. Каза ми:
– Ще вземеш „ла”-то долу – примерно започваме да се разпяваме от низините. Напипва ми по-ниските тонове – те са вече изключенията. Работим от „ла” нагоре, центъра и край.
– Тембъра, дай ми тембъра, дай ми цвета на гласа, не ща нищо повече.
Той накара този тембър да разцъфти. И в същото време, понеже аз бях и много млад, трябваше да се подготвя за един „басо-веро”, което значи да си един Вердиев бас. И той разшири до максимум волума (пълнотата на тона. – Б.а.) на центъра на гласа ми – ей така, колкото може. Не на издухване, както някои смятаха тогава и се закачаха с мен – той ще те погуби, щото той самият издухваше – това беше неговата природа. Даже вчера с Асен Селимски си говорихме по този въпрос – и затова не му стигаше въздух. Той като кажеше:
– Не си ми чедо – еееъ (дълбоко взимане на дъх)… Ама какъв глас излизаше от него – океан. И – ъ! – край. Ама pianissimo-то му беше страшно красиво… Добре, това е друг въпрос…

В ролята на Великия инквизитор в Дон Карлос от Верди

С една дума, той какво направи с мен – понеже ме питаш за индивидуалност. Убеден съм, че с мен работеше индивидуално. В такъв момент той те чувстваше, усещаше и сякаш мислеше заедно с теб. Знаеше накъде и как да те насочи, настояваше за упоритост при фонетичното усвояване на италианския език, за което работех с професор Мавров. Успоредно с това обръщаше много сериозно внимание на актьорското усвояване на ролята. Допускам например, без да съм присъствал на нито един урок, че със С.П. не е работил така. Той например си е имал този волум, който го има цял живот, и се е мъчил може би именно да го облагороди, т.е. да върне нещата към цвят, към мекота. При мен той искаше да го усили – той не че липсва по природа, но да го узакони, да го затвърди, да зная аз, че когато ми излезе Инквизитора (Великият инквизитор от „Дон Карлос” на Верди.– Б.а.) и каже:
– Пред краля ли стоя?
– Да отговоря „да” и ако мога, дори да го надвикам. Нали разбираш – това, което е нужно на певеца и за самочувствие, и за успех. Операта иска това. И Бръмбаров успя да разшири волума на центъра ми до тази степен, при това само за няколко дни, не мога да кажа колко са били. Аз винаги съм се славил и до ден днешен, разбира се, с леки височини и нямам проблеми с баритоновите партии, да не говорим, че доскоро си позволявах да праскам „до”-та и даже „до диези” горе за келешлък (това е друга позиция). И в един момент аз, който никога не съм се замислял за висок тон, а по-скоро за ниските, които ми липсваха, попаднах на изпитание. Веднъж Бръмбаров, след двайсет дни работа само върху центъра, ми каза:
– Днес минаваме на височини. Ама да не се уплашиш.
– Защо? – питам го.
– Ами не знам дали ще успееш да изпееш ми бемол – аз да не изпея ми-бемол, как така, моля Ви?! Винаги съм му говорил на Ви. А той се усмихна мефистофелски и започна да чука на пианото. Аз – ауу, значи чувствам че ми тежи ми-бемола и закъсвам. За подобно нещо не можех и да помисля и уплашен, пребледнял… А Бръмбаров вика:
– Не бой се, сега ще поприберем центъра, ще вдигнем височините.

Н. Гюзелев, Дряново

Ето ти метод, който вече е класически, но и индивидуален в моя случай. Бръмбаров беше силно интуитивна личност. Бих го сравнил малко с Мария Калас. Без да пресилваме нещата, става въпрос за тези bestia, animale, както ги наричат италианците – животно, родено за сцената. Каквото и да направи – все е хубаво. Това беше Бръмбаров. Чувствах го като баща, поддържахме много близки контакти, пишех му писма от всеки гастрол, разказвах му как са минали представленията. Разбира се, ако сега го видеше и чуеше, някой щеше да каже: еее, остарял е – малко кичозно, защото той правеше едни хватки, научени едно време от други артисти. Така Шуйски (В „Борис Годунов” на Мусоргски, където Бръмбаров играе Борис. – Б.а.) му хващаше кафтана, а той го дръпва ей така, нали (показва)…
– Добре де, не смяташ ли, че покрай един добър, здрав критерий – а ти го имаш и от студентските години в Художествената академия, и от общуването с големи художници, артисти и музиканти, от специфичната среда, от работата с Христо Бръмбаров – оттам насетне интуицията е тази, която помага най-много? Да не се търси онази мисловност, за която някои твърдят, че е най-важната – седнал някой, ровил стари книги и специализирана литература, едва ли не и манускрипти, и оттам извадил нещо за себе си.
– Певецът оттам нищо не може да извади.
– То и оттам може, но не бива само на него да се разчита.
– Може, ако то дойде в момент на подбуда, а не на рационалност. Ако ти четеш една книга, даже манускрипти, и се развълнуваш, това може да ти подскаже нещо. Но не трябва да изградиш образа си само на тази база. Безспорно е,че може да ти послужи за характеризиране на героя в един исторически план, но не повече от това. За себе си смятам, че имам в максимална степен това „фифти-фифти”, ако мога така да се изразя, съчетание между интуитивност – онази чувственост и инстинкт, които, ако ги изпуснеш, става дивашко, и рациото, контрола, интелекта, както искаш го наречи. Някой път може би едното е надделявало за сметка на другото – може да съм пял Борис по-рационално и това да ми е отнело от успеха, но аз съм бил по-доволен тогава, отколкото когато съм се разкъсвал като Борис, и това ми е носило повече успех, защото хората това очакват. Бил съм лично по-доволен тогава, когато съм успявал да го направя ей така, по най-простия начин. Да се отърся от това, което самият аз нося, ама не искам да го пусна докрай, защото у Борис като образ има нещо много интелектуално. Всички го мислят за див болярин заради това, че е взел властта, а той е много интелигентна личност. Той, който говори на сина си колко е щастлив с неговото учение: че той се докосва до науката; че такива владетели трябват на Русия; че ще бъде щастлив да му даде короната и т.н. Разбираш ли? Той не е образован, но е фин човек… Ето защо мисля, че е достойнство за певеца да носи у себе си и двете неща.
– Е, това е оптималният вариант.
– Да, защото ние познаваме… да вземем например Н.Н. Без да го засягам с това, той цял живот се раздира от чувства, от сантимент. Публиката полудяваше. Гласът му – красив, голям, височини прекрасни. Но никога Н. не направи нещо, за което да кажеш – ето, това е, няма друго. И не че повтаряше другите – той раздаваше себе си.
– Но това е хубаво…
– Това е хубаво за един тенор – хайде да го кажем така, но за един бас, който върти в репертоара си такива роли и включва даже и един Скарпия, не може. Един бас трябва и да мисли. Ето, неотдавна правих един филм за телевизията и в процеса на работата непрекъснато си задавах въпроси – аджеба, какво е написал Гьоте, какво е искал да каже, а на мен ми убягва, аз самият откъде тръгвам, защо…
– Те, композиторите, по принцип така са писали, та тенорите да са по-чувствени…
– Аз мисля, че случаят с Н.Н. е валиден и за другите. А пък с годините емоцията се поизносва, изхабява се, тя започва да се стандартизира… Похабява се и гласът…
Но все пак този интелектуален, дори рационален контрол, за който говорим, според мен е нужен. С мярка, разбира се, за да не се изгуби равновесието… Ето сега, на това концертно изпълнение на „Хованщина” смятам, че намерих точната мярка, защото зависи и какво правиш в края на краищата. Гледай сега: когато правихме Да Силва от „Ернани” с Тито Гоби, лека му пръст, започнахме репетиции на малката сцена. С нас той работеше и като актьор. „На Силва му трябват, казваше той, най-много две-три характеристики. Недей да търсиш друго, защото няма да си вече Силва.” Беше много прав. Какво е Силва – човек на честта, който обаче стига и до убийство. Пък и влюбен. Няма друго. Той не страда и в операта няма да намериш подобно нещо. Ето как един голям артист в оперното изкуство като Тито Гоби умееше да разпределя нещата, пък и за себе си го е правил. Да Силва е този, който е влюбен в племенницата си, пък тя е с двама други. И се чудят как да си я поделят („Какво виждат очите ми?”) И почва да страда, после вади шпагата, да се дуелираме, защото ти не си честен. Толкоз. Какво друго да направиш от този образ – Филип II ли? – Не, ще сбъркаш! Или от Атила да направиш Борис Годунов. На някои места аха да ти заприлича, ама не е, нали? И затова се налага да спреш дотам. Ето къде е мярката – да го наречем сега мярка.

Гюзелев като Досифей в Хованщина от Мусоргски

Сега за Досифей – това е една велика роля. Мен ме считат едва ли не в цял свят – и винаги са ме считали – за най-добрия Досифей. Но все си викам колко още неща могат да се прибавят, защото той е умен, пък бил княз, сетне станал монах, прикрил се под друго име – едва в операта отгатват кой е – издава се с една реплика. Той е човек и става разколник, защитник на старата вяра. Ама защо я защитава, защо отива да гори на огъня? Привидно е студен, хладнокръвен, а пък на едно място се разплаква, защото Марфа, която той жертва в името на идеята, е припаднала заради него. И такива едни неща – хиляди ситуации. Хайде, направи го, де! Бръмбаров не можеше да изпее Досифей, разбираш ли, ако сега трябваше да тръгна след него. И не като глас, а като актьорска работа. Ето къде на мен ми помага другата работа, така да се каже…
– А това „фифти-фифти” освен на сцената забелязвал ли си го и в живота?
Предполагам, допускам… Ако не за друго, щото то е много трудно да се наблюдава, помага за контрола, за самоконтрола помага много. Дали е рационалност, или самоконтрол няма значение. Но аз никога не губя ума и дума на сцената. Имал съм моменти, особено в началото, не знаеш какво си изпял, но по принцип знам какво върша. Не се загубвам на сцената, защото загубиш ли се – загубен си. Ти нищо не можеш да направиш. Но не пуснеш ли сантименталното начало – тогава пак нищо не си направил. Защото Филип страда като Филип, но той страда. Той не страда като „E dolci baci…”, той страда „…Dormiro sol nel manto mio regal…”, обаче страда къде по-дълбоко.

 

[1] На този свой пост, преди да стане министър на Външните работи, Иван Башев е в основата на непознато до момента културно строителство. С активна негова намеса се създават международният фестивал „Мартенски музикални дни” в Русе, Международният балетен конкурс във Варна, а сетне и международният фестивал „Софийски музикални седмици”. България започва да излиза от черупката на военния комунизъм и да се отваря към света. – Б.а.