3
1064

„Щърков” сняг

DEnev

На този, последния сняг през април, баща му, дядо Боне, който не изтърва глинената луличка от устата си до деветдесетте, когато се скончи, така му викаше – „щърков” сняг. Цветчетата на дряна се показали, горят като жълти свещички, тревата зазеленяла, голите клони на дърветата са се надули, всеки момент ще избухнат в цветове – и изведнъж, пак сняг, не трупа много, но по тревата и по кафявата мокра земя все по-нагъсто се открояват бели петна с големината на човешки длани.

Дядото нахлупи ушанката, облече агнешкото елече върху пуловера и излезе навън да донесе дърва за печката.

Много се проточи тая зима. Уж взеха осем кубика дърва, да има, дето се вика, и за догодина, а дървата вече привършиха. Има още за някой и друг ден, не е да няма, ама кой знае… Да свършва тая зима вече. А ето че не свършва.

Иначе с новата печка, дето я купиха дъщерята и зетят, се родиха. Голяма, хубава, със стъклена вратичка, огънят подскача зад стъклото като в истинска камина. Старата готварска печка изкара двайсет години, изпя си песента, дето се вика, накрая колелото на единия котлон горе се пукна, огнеупорните тухли отвътре се изрониха. С новата печка се родиха. Вътре в стаята е уютно, топло. Дълъг старешки ден, трябва да е топло.

Сутрин бабичката става още в пет. Стаята е поизстинала, Но докато избръска с мокра метла чергите на пода, докато изчете списанията, които й носи внучката, навън се развиделява. Той ще стане чак в осем. Гледа го как спи, дядото се е завил през главата като космонавт със скафандър и я напушва смях. Като се събуди в осем, първо сяда на леглото и дълго стои така, намества си чарковете вътре в главата. Все пак тя е по-млада от него с цели десет години и като знае как нея я върти тялото и как понякога й се мае главата, какво ли остава за него. Нека да поседи така, да се разсъни съвсем. Не е шега, на осемдесет и шест години е.

Накрая дядото се надига, оправя се, облича се. Нахлупва старата шаечна ушанка и е готов да отиде до плевнята за дърва. Връща се, стоварва цепениците на терасата, отделно в една кофа е донесъл подпалки. Влиза вътре в стаята и изчиства пепелта от печката. Откак горят само дърва, се родиха, преди, с въглищата, от сгурията се дигаше пушилка, която дълго лютеше в гърлото. Само дето си мислеха, че осем кубика дърва ще им стигнат, а виж, не стигнаха.

Той се гордее с умението си да пали печки. Това е дълга история, от трудовашките години. Три години трудоваците живели в бараки на полето, заградени с бодлива тел. Но това е дълга история. Трябва да имаш много време за слушане, за да я чуеш. Разтоварвали въглища с колички от вагоните. По шестнайсет кубика въглища на ден. Кожата им, лицето, ръцете набити с въглищен прах. Вечер в бараките няма вода да се измият. Една чешмичка само църцори в ъгъла на лагера – за петстотин човека. Но и това мина, и всичко мина.

Слага подпалките, отдолу натъпква смачкани вестници, отгоре няколко по-големшки цепеници. Огънят бързо тръгва и преметената стая се стопля. Сега той вече ще свали ушанката, ще си измие ръцете. През това време тя е стоплила вода за попарата му. Сутрин той закусва попара – вряла вода, надробен хляб и малко сирене. За попарата зъби не трябват.

Сетне пуска телевизора.

Доскоро той си имаше хубава занимавка. През лятото дъщерята и зетят, като се върнаха за ваканцията от чужбина, ходиха до един манастир край Ботевград и монахините им дадоха една кокошчица и един петел. Кокошката беше чудно красива, перушината й с цвят на капучино, поръсено с канела, петелът пък – целият бял и с един кръв-червен гребен, щръкнал на главата като казашка папаха. И колко му трябва на един старец, по цял ден се залисваше по двора с гадинките, жито ще им сипе, вода ще им налее, трохи от хляба на обяд ще им хвърли. Привечер ще отиде да ги затвори в курника и ще вземе едно-две яйчица. Говори им, вика ги, пък и те, гадинките, разбират, все по него ходят. Някой път ще вземе кокошката в ръце и ще я прегърне, а тя ще погали човката си в бузата му. Да не вярваш, уж проста гад, а как разбира и тя.

Но преди седмица-две чак в двора им от планината слезе лисица. Това не беше се случвало, но на – случи се. Селото опустяло, няма какво да уплаши лисицата. Старецът беше навън и видя как лисицата отмъкна кокошката. Пред очите му стана. Завалийката прикряка два-три пъти – и край!

И оттогава, петелът сам, какво да го прави – и го държи затворен по цял ден в курника, да не го бастиса и него лисицата. Оттам се чува как кукурига, ама подземно, глухо и рядко.

Внучката отдавна не е идвала, и тя си има много работа, списанията всичките са прочетени по два пъти. Дървата вече свършиха, дълга зима, пуста-опустяла, да свършва дано.

– Ше ходим ли на Великден до черквата? – пита жена му.

Хем знае какво ще й отговори, и пак го пита.

– Ти ходи – казва й.

До черквата е далеч, в другия край на селото. Тя го разбира. Пътят е дълъг, в тъмното. Краката го болят. Ще се грабнат с баба Лица под мишка и ще отидат двете, тъй ще стане накрая, като всяка година.

По едно време се сеща.

– Щъркелите дошли – казва му. – На купола на черквата.

Той се оживява. Миналата година ги нямаше. А тази година пак дошли. Това е хубаво. И снегът най-сетне ще се стопи. Ще дойде топличкото. Шестнайсет кубика въглища. Бегом с пълната количка. Добре че бяха млади. Но и то мина, всичко минава.

Гледай ти, щъркелите дошли. Миналата година ги нямаше. Това е хубаво. Баш за Великден дошли.

– Това е хубаво – казва на бабата. Но тя не го чува. Тя е позадрямала на топлото и устата й тихо свири, като чайничето на печката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗвукът като материал
Следваща статияПрез Страстната седмица