Борис Шивачев, Съчинения, Т. 1, съставителство и предговор Константин Хаджиев, издателство „Ортограф”, София, 2022, 464 стр.
1. Канонът. – Макар да е исторично и исторически формиращо се образувание, националният литературен канон е съпротива срещу литературната история, стремеж към нейното замразяване, към консервирането ѝ. Вследствие на това той има не линейна, а по-скоро концентрична структура. В центъра си е силно втвърден – и все по-втвърдяващ се с отдалечаването си във времето, докато „живата” история постоянно оформя периферията.
Твърдото ядро, скупчено в центъра на един национален канон като българския, е етноцентрично по характера си и то изпълнява далеч не само литературни функции, а много по-широки и по-важни – националнопроизвеждащи. Да конституира колективната идентичност на нацията като „колективен индивид” и на всеки един от съставляващите я индивиди поотделно. Вторият пръстен около това етноцентрично ядро принадлежи на модернизма – гласът на модерния човек, едновременно като социален индивид и като „вътрешен Аз”.
И едва оттук нататък, в най-меките периферии на модернизма, националната литература, „литературната институция”, по думите на един критик – анонимна, безлика и всесилна като всяка институция – разполага космополитичните щения, коренно противоположни по посоката си. Това също е канонът, но един друг канон, контра-напрегнат спрямо национално-интегративните енергии: не просто тъга по загубата на колективната приютеност в „своето”, а активно бягство от нея.
2. Ляво contra дясно. – В посткатастрофичната ситуация след войните колективното българско битие преживява радикална психическа травма. На нея то реагира по шизофренен начин. Затваряне в утробните ценности на „своето”, „изконното”, „вечното”, извънисторичното, от една страна, опит за потъване назад, надълбоко и навътре, регенериращо завръщане при земята и корените, по емблематичната формула на Фурнаджиев (органично-народното contra политическото: всички национални ретроутопии парадоксално стигат до универсални архетипни образи като земята, корените и кръвта – фигури на една монументална, безкрайно отдалечена назад в миналото и деисторизирана, строго „наша” История, едновременно героична и трагична, те се противопоставят на „живата”, политическа История, винаги „чужда”, натрапвана, неуютна).
И в същото време посткатастрофичната травма задейства противоположни енергии: воля за обезкореняване; бягство към, или по-скоро през ефимерното вместо оставане в устойчивото, една нова тръпка – екзотичното, този опасно мамещ наркотик… Не земята, а динамичните стихии на морето и небето. Не историята, а географията – екстензивно разбягващият се хоризонт в пространството вместо центростремителния колапс на монументалното време във вид на устойчиво колективно битие, вкоренено в мястото. – Консервативните ценности на „своето” се заменят с лявата аксиология на космополитизма.
Около средата на 1920-те години българският колективен човек, колективната българска „душа”, шизофренно раздвоена, изживява с особен интензитет и двете – дясното и лявото. Наред с Багряна и лявата поезия (тя ще постигне каноничния си синтез у Вапцаров), особено място в левия край на спектъра заема едно характерно явление през този период – така нареченото „латиноамериканско” направление в прозата на 20-те и 30-те, силно и важно за „големия” разказ на националната литература именно като направление, не толкова с отделните си имена и заглавия.
3. Перфектният „южноамериканец”. – Но ако има едно представително име в него, това безспорно е Борис Шивачев. Не само защото той единствен успява да покрие цялата жанрово-дискурсивна парадигма, задължителна за направлението – от документалния, пътеписно-очерков жанр към разказа и от разказа към романа. (По стечение на обстоятелствата романът на второто представително име – Матвей Вълев – остава изгубен в продължение на половин век и когато е издаден през 1988 г., вече има само историческа стойност.) Но преди всичко защото Б. Шивачев изпълва с фигурата си и с цялата си дейност за броените години, които съдбата му е отпуснала след завръщането в родината, едно широко поле в българската литература и култура, стоящо незапълнено до този момент.
Шивачев прекарва в Аржентина едва малко повече от три години (1920–24), а след завръщането си, вече необратимо болен, разполага с по-малко от десетилетие (ще склопи очи в самото начало на 1932 г., ненавършил 30). Но за това време оставя дело, което респектира и с качеството, и с широтата си, още повече като се има предвид, че, полупарализиран, за дълги периоди е принуден да работи на легло, измъчван от болки, да диктува. Така създава най-хубавия български пътепис за Ю. Америка, разказите си, романа „Изобретателят” (1931), който – включително и по силата на жанровия телеологизъм – се налага като визитна картичка на направлението. Но и нещо, което никой от останалите „южноамериканци” не прави – разгръща активна културностроителна деятелност, с което се превръща в родоначалник на българската испанистика, културен медиатор и в двете посоки, преводач и популяризатор на двете култури и литератури – на българската в испаноезичния свят и обратното.
4. Изданието. – Разнообразното, макар и неголямо по обема си художествено творчество на Шивачев не е непознато на читателя, за разлика от преводаческата, популяризаторската, пък и научната му дейност (разбираемо насочена към един по-ограничен кръг специалисти). Но едва сега то за пръв път е събрано и окрупнено в цялата му пълнота по начин, който заслужава, в двутомника на изд. „Ортограф”, чийто първи том вече е факт. Огромната заслуга тук е на съставителя Константин Хаджиев, а неговият предговор предлага синтезирано и заедно с това достатъчно въвеждане в живота и творчеството на Б. Шивачев за читателя, бил той вече изкушен от темата или принадлежащ към аморфната категория на така наречения „широк”, „среден” читател.
Защото художественото творчество на Шивачев, въпреки несъмнената си стойност в „големия разказ” на българската литература, съвсем не е елитарно. Напротив, романът „Изобретателят” е дълбоко белязан от преднамерено търсен скандализъм, създаден с всички хватки на масовата литература (булевардното също е една от формите на космополитното разтваряне на епохата); освен че се самообявява за първия космополитен роман в българската литература, той е и първият, който преднамерено среща фройдизма и хомосексуализма, плюс анархизма (точно така, „Анархист” е първоначалното заглавие, сменено по цензурни съображения). Преднамереността на този жест не е само комерсиална самореклама (макар че е и това), а част от освобождаващия, антипатриархален епатаж, който изпълва романа на всички равнища.
Романът „Изобретателят”, радикално заглавие в българската литература през първата половина на ХХ век, емблема на освобождаващия порив, безспорно е фокусът на този 1-ви том, който за пръв път събира цялото художествено наследство на писателя, заедно с „Писма от Южна Америка”, ненадминатия български пътепис за този континент, всички разкази на Б. Шивачев (включително и новооткрит в архива му), плюс първата цялостна публикация на една незавършена комедия, стояща малко встрани в творчеството на писателя, но допълваща образа му.
Във 2-ри том ни е обещано първото цялостно издание на теоретичното наследство на Шивачев, отредило му ролята на първия български испанист, богато и разнообразно, останало в огромната си част разпръснато в периодичния печат на епохата.
Maтвей Вълев, В страната на вечното лято, репортажи и очерци, разкази, Ферма в Сертон, роман. Съставител Андрей Ташев, научен редактор Калина Захова, Институт за литература – БАН, Издателски център „Боян Пенев”, София, 2022, 484 стр.
5. Изданието. – Ще започна с най-очевидното: това е тематичен сборник: Бразилия в творчеството на Матвей Вълев. Именно темата е тази, която съставлява целостта на книгата (в отличие от други възможни съставителски подходи – по жанров признак например). – Впрочем това е поредният подобен „личен проект” на Андрей Ташев, след отделното издаване – именно по жанров признак – на радиорепортажите и хумористичните творби на М. Вълев (съотв. 2017 и 2020 г.), и двете издания, както и настоящото, в близко, съавторско сътрудничество с К. Захова.
И това е второто, което трябва да бъде отчетено пред скоби. А именно траещата преданост на А. Ташев към този автор. Тя се изразява не само в такава емпирична, издирвателска и съставителска дейност, а и в теоретични занимания с творчеството на писателя – в редица статии, но преди всичко в специално монографично изследване („Непознатият Матвей Вълев: отсам и отвъд”, 2020).
6. Тематичният фокус. – Бразилия не просто е най-подходящият ключ за „влизане” в творчеството на Матвей Вълев – той е базисен, всеобемащ. Вълев е второто представително име в силното „южноамериканско направление” в българската проза през междувоенния период, наред с Борис Шивачев, Иван Аржентински, Тодор Ценков, Александър Карпаров, плюс Самуил Стрезов, който никога не се завръща в родината, за да остави име в аржентинската литература с един възхитителен, странен, поетичен и брутален роман – „Anga” (все още непреведен в България).
Писателят прекарва едва четири години в тази страна (1931–34), но преживяното там бележи трайно целия му живот оттук насетне. Макар да е писал (както стана ясно) и в други тематични сфери, и в други жанрове – и преди заминаването си за Ю. Америка, и след завръщането си, – в „големия разказ” на българската литература той е важен именно чрез бразилската тема в творчеството си – бразилската тема във всичките си жанрово-дискурсивни проявления.
Нещо повече, „бразилската тема”, предмет на сборника, не се изчерпва само с включените в него творби. Тя е контекстуално разтворена и към други, „небразилски” и нехудожествени, документално-публицистични творби на писателя, приобщени в редакторските бележки под линия, които скрупульозно отбелязват всички интертекстуални пресичания в разнообразното му творчество. Така съставителят успява да създаде един максимално широк контекст, в който самият сборник, наистина, е централният, най-важен елемент – конструиращият център; но той съвсем не изчерпва номинално зададения обхват.
7. Междужанрови дифузии: фикция & „факшън”. – И тук иде първата специфика на настоящата книга и първото успешно решение на съставителя – разножанровият обхват на сборника: документално-свидетелска (очеркова, репортажна, мемоарна) проза, разкази и роман, обособени в трите едри дяла на книгата.
В този ред подредбата следва естествената развойна логика не само във външен, биографичен план, но и в субстанциален. Бразилската тема в творчеството на М. Вълев, а и формирането му изобщо като писател, изминава тъкмо този жанрово-дускурсивен, както го нарекох, маршрут – от „суровия” репортаж към охудожествяването му в поредица разкази и от поредицата разкази към окрупняването им в роман. Преходът е двоен, едновременно линейно-развоен – във външната сфера на биографичното формиране, но и в генеалогията на самото творчество – и синхронен, субстанциален – във „вътрешното”, абсолютно поле на литературната материя, доколкото първите два „генеалогични” пласта – документалният и разказите – се съдържат субстанциално в третия – романа (така като и първият се съдържа във втория), подобно на т.нар. китайски кутии, или на матрьошки.
Подобно на всички „южноамериканци” в българската литература, и при М. Вълев автобиографичната, мемоарно-документална основа е неотделима от художествената, собствено белетристична фикция. Цялото това направление е доминирано от силен автобиографизъм, оперира avant la lettre в поетиката на онова, което много по-късно ще бъде наречено „факшън” (faction). Личният опит не просто е основа на по-сетнешна белетризация, но понякога крайният и изходният етап напълно се покриват. Иначе казано – автобиографизмът е пълен и не всякога изобщо е възможно да се прокара ясна жанрова граница между „документалния” очерк и художествения разказ; самият писател постоянно разбърква следите.
От друга страна – в жанрово-развоен план – трите етапа по същия трудно разграничим начин преливат един в друг до степен на пълно сливане. Още Георги Цанев в рецензия в „Златорог” (1938) отбелязва силната тенденция към циклизация в сборника разкази „Прах след стадата” – тенденция, която впоследствие закономерно довежда М. Вълев до романа „Ферма в Сертон”, като жанровата дифузия тук е двупосочна – от разказите към романа и обратно: ако разказите генеалогично водят към романа, то романът структурно ги съдържа в себе си. По-късно критикът Светлозар Игов ще издигне тезата, че именно окрупняването на сборника с разкази е най-важният, автохтонният български „път към романа”. И М. Вълев е един от чистите примери за този български „път към романа”.
8. Съставителски решения: „и – и, вместо „или”. – Всичко това е припомнено в добре балансирания предговор на Андрей Ташев – минимално необходимият увод към книгата и аргументация на съставителската концепция. Той се състои от два дяла. Първият предлага общ поглед върху живота и творчеството на писателя, а вторият фокусира „бразилската” доминанта, предлагайки аналитичен поглед върху нея в цялото ѝ жанрово многообразие, представено в тома.
Защитено е триделното структуриране на сборника, изхождащо по необходим начин от вътрешно-развойната логика в творчеството на писателя, изтъкната по-горе: тук съставителят е бил изправен пред казуса с „повтарящите се мотиви” в трите жанрови дискурса, съставляващи трите дяла на сборника – вариативното им преливане от един в друг. Споделям напълно решението в полза на „и – и” вместо „или”, защото сама по себе си подобна автоцитатност е самостоен художествен похват и не всякога има само механични, т.е. „свидетелски” измерения – като поредица свидетелства за пътя, изминат от писателя към достигане на някаква „най-зряла”, „най-висша” форма, която съдържа в себе си всички предходни и така ги отменя. (Да си спомним склонността към сходна, включително и разножанрова автоцитатност у Радичков например; или различните жанрови предрешвания на един сюжет у Вазов: драмата „Хъшове” не отменя повестта „Немили-недраги”, те съсъществуват равноценно.) Затова е много рисковано в такива случаи да се елиминира „по-малкият”, съдържаният компонент заради „по-големия”, съдържащия го: документално-очерковият заради разказа, разказът заради романа. Работеща е синтагматичната съредност на всички, както и са постъпили авторите на сборника.
9. Общо заключение – към едно завръщане. – В заключение искам да изтъкна извънредно прецизната, до най-дребния детайл, техническа работа на съставителя Андрей Ташев и научния редактор Калина Захова по текста на книгата, извън чисто научната дейност по издирването, проучването и коментирането на самите текстове. Това с пълна сила се отнася и за работата на Константин Хаджиев върху двутомника със съчинения на Б. Шивачев.
Ще спестя тривиални заключения (от типа, че с тези издания Борис Шивачев и Матвей Вълев ще заемат своето достойно място в българската литература и т.н.). Но ще си позволя да изтъкна нещо друго. Подобни издания, прецизно съставени и коментирани, връщат надеждите ни, че след продължително, непростимо дълго прекъсване българското книгоиздаване възстановява добрата практика на т.нар. „академични” (коментирани) издания на български автори (класици и не), наложена преди десетилетия от издателство „Български писател”. Практика, когато справочният апарат и бележките в края на тома имат значението на самостойна студия, макар и във фрагментарен вид. (Да си спомним само бележките и коментарите на Михаил Неделчев към многотомниците на Яворов и Асен Разцветников или на Едвин Сугарев и Александър Йорданов към този на Николай Райнов, останал, за съжаление, незавършен поради промените през 1989 г.; и дори – макар и с някои минимални идеологически опущения – осемтомника на П. П. Славейков от 1958–59.)
Тези последни издания на двете най-представителни фигури в „южноамериканското” направление в българската литература, макар и подчинени на различни съставителски подходи, не само пораждат надежди, но показват и двата пътя, по които в новата издателска ситуация това може да стане. Наред с академични издателства като ИЦ „Боян Пенев”, разполагащи с необходимия научен ресурс, успешно се включват и частни инициативи, когато комерсиалният фактор отстъпи пред професионализма и сработването с научните институции, както са постъпили издателите от „Ортограф”.
Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).
