Как се промени вашата лична дефиниция за театър през последните десет години?

Моята лична дефиниция за театър се променя почти всеки час, тъй като театърът е място, в което живея, което обитавам, и идеята за него се актуализира най-бързо. Нещо повече – необходимостта да се актуализира тази идея у мен винаги е насъщна. Всъщност почти не мога да уловя в статично положение идеята си за театър. Мисля, че това е не просто нормално, но е и добре, защото ако се опитам идеологически да остана при някоя дефиниция, да я защитавам постоянно, тогава фактически ще умъртвя връзката между себе си и театралната материя, а проблемът на живота в театъра и с театъра е как тази материя да остане жива.

Как се промени театърът през последните десет години?

От началото на модерната епоха насам театърът се променя много интензивно и в осезаема връзка с контекста си. В този смисъл всяко обобщение за театъра, всяко определение от сорта на „театърът е такъв или онакъв“ е мимолетно и престава да важи в момента, в който бъде изказано. Театърът е много, много видове театър, една разпръсната реалност, която важи в своите собствени особени контексти, и то само за известно време. И е много щастливо обстоятелство, ако попадне във временен синхрон с ритъма на обществото, в което се създава. Тази пълна зависимост на театъра от обществените условия и контексти, колкото и да е плашеща, толкова и дава възможност за опити, които да постигнат щастливо и смислено единение на някакви общности в определени моменти. След това тези единения бързо ще се разпаднат и ще трябва отново да се постигат. Обаче понеже театърът е готов винаги да прави това – да се актуализира, ми се струва, че той е изкуство, което е силно устойчиво във времето. А що се отнася до последните десет години тук, моментната и мимолетна снимка сякаш ни показва как театърът се удари челно в необходимостта да преоткрие своите изгубени публики, в резултат на което обаче отчасти се разгради и забрави за важни елементи от самия себе си. Сега, след като вече преоткри публиката си, мисля, че му предстои да преоткрие и част от позабравените си изследователски навици.

Как продължава „имало едно време“ в контекста на театъра?

Според мен „имало едно време“ е по-скоро историографската позиция спрямо театъра. Добре е човек да си дава сметка какво се е случвало в театъра и затова да не се поддава на изкушението да си мисли, че му е възможно да възстанови тази реалност, защото тя е реалност на други хора, случила се преди много време, реалност, случила се при невъзстановими обстоятелства и контексти от хора, които отдавна нямат никакъв присъствен и емоционален досег с нас. И след като е така, всичко това, което го е имало едно време, чрез документите за себе си може да се превърне в продукт на нашето собствено съзнание и въображение. Давайки си сметка за тази работа, когато започна изречение с „имало едно време“, винаги ми е ясно, че следващото оттам нататък е въпрос по-скоро на моето въображение за миналото, а не за миналото такова, каквото в действителност е било.

А краят какъв ще е?

Ако погледнем на театъра като приказка, каквато той отчасти е, тъй като е общуване, което се основава на въображаеми реалности, то тогава неговият край зависи от волята на участващите в него във всеки един момент. И затова би било добре да не му се предписва какъв трябва да бъде този край, защото предпише ли му се, тогава ще го умъртвим в името на това да го овладеем и да контролираме целите му. Или нещо, което е още по-лошо – по егоистичен начин да се опитаме да го рамкираме, така че той да бъде обозрим и обясним за нас в рамките на собствения ни живот. Това би било твърде горделиво действие от наша страна, особено спрямо такова живо изкуство.

Какво има зад завесата на сцената?

Зад завесата на сцената има един по-различен живот от този, който се показва на нея. И този друг живот винаги за мен е бил изкусителен и любопитен, но пък често той може да се окаже и направо отвратителен. Театърът образува малки общества и общности, които могат или много бързо да изчерпят взаимоотношенията си вътрешно, или пък напротив – да дадат възможност за взаимоотношения, които никога не са възниквали и които даже се превръщат в откровение за участниците в тях. В този смисъл това, което крие завесата зад себе си, може да бъде изключително интересно, но и изключително посредствено и разочароващо. Надявам се в повечето от случаите да бъде изключително интересно. Но не винаги  е така.

Какво има през девет планини в десета?

Там живее Ламята Спаска.

А през девет Нощи в десетата?

През девет Нощи в десетата има необходимост от нещо различно. От нещо, което да направи първите девет Нощи красив спомен, но и да осъществи желанието за нещо, което няма нищо общо с изминалите вече девет Нощи, а е ново неочаквано и неизпитвано откровение на тази конкретна, единствена, уникална и – най-важното – за първи път случваща се десета Нощ.

В този момент, тук и сега, как изглежда българският театрален пейзаж?

Българският театрален пейзаж за мен винаги е изглеждал като опасност, на която можеш да се поддадеш, и като възможност, която трябва смислено да оползотвориш. За себе си се опитвам да не се поддавам на опасността и да удържам перспективата на съзидателната възможност. Същевременно се опитвам да се абстрахирам от отношението към българския театър като към статична и непроменима даденост, защото такова отношение към него много лесно може да те отчае.

Преминахме през нещо като фундаментален шок. Как се отрази на театъра?

Този фундаментален шок в глобален план засегна сериозно театъра, засегна го сериозно и тук, в България, като това му се отрази зле за известно време. Това време може би ще продължи още малко. Но съм сигурен, че перспективите на театъра са много добри, тъй като театърът е изкуство на присъствието, а това, което все по-рядко ще имаме в живота си във връзка с технологичния прогрес, е присъствие. Обществата се ориентират към неприсъствени форми на взаимодействие във всички аспекти и към елиминиране на човешкия фактор в колкото се може повече дейности, които могат да бъдат автоматизирани. В този смисъл човешката нужда от присъствие ще нараства. И доколкото театърът е par excellence присъствено изкуство, той ще се котира все по-високо. В това съм абсолютно убеден.

В театъра има ли призраци на миналото?

Да. Уви, те се крият и зад завесата, и пред нея. Тези призраци от миналото често изиграват лоша шега на решилия да избере театралното поприще. Лошата шега е в това, че избралият театралното поприще попада в среда, в която има много предопределености, заложени във взаимоотношения от миналото. Тези предопределености понякога са с давност повече от 50 години назад. Аз си спомням, че моето влизане в театъра беше съпроводено от необходимостта да научавам за някакви обстоятелства и събития, случили се през 60-те, 70-те или 80-те години на миналия век, за да мога да си обясня откъде произтича нещо, което ставаше в българския театър през деветдесетте. Този тип, да я наречем, „възпроизвеждаща се затвореност“ на ситуацията в българския театър мисля, че е и най-големият му проблем. Театърът трудно диша, защото самата страна културно е все още доста затворена и независимо от това, че има илюзията, че е напълно отворена, продължава да си бъде манталитетно затворена. Защото това една страна да бъде отворена, не зависи само от прoпускливостта или строгата охраняемост на границите. По-скоро зависи от това как общностите в нея кореспондират с голямата картина на света,  колко своевременно успяват да се актуализират във времето, а също успяват ли да актуализират вътрешните си взаимоотношения, без това да затормозява новопостъпващите в тях. За съжаление ние още не владеем изкуството на отворената и открита приемственост. В България това изцяло се отразява на новопостъпващите в бранша и по някакъв начин ограбва голяма част от тяхната първична творческа енергия. Така беше преди двайсет и пет години, така е все още и днес.

Как изглежда бъдещето на сценичните изкуства?

Според мен това бъдеще е по-скоро светло. И това заявление не е базирано на някакви чисти пожелания или напомпани илюзии от моя страна, а по-скоро на социален и дори икономически анализ. Всичко, което се случва в икономиката и в обществената организация на труда в момента, много скоро ще благоприятства избухването на множество театрални форми и нови театрални организации, независимо дали организациите ще бъдат държавни, частни, повече или по-малко структурирани, или просто ще бъдат компании от хора, които ще се занимават с театър. Такова нещо предстои. Просто ще бъдат нужни оазиси на споделено телесно присъствие на едно място с други хора по смислен начин, а театърът от хилядолетия насам е абсолютният шампион на това присъствие.

***
Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята юбилейна десета година в България и на 19 ноември ще събере във вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове. Организаторите на Нощта се обединиха около посланието „През девет нощи в десетата“, защото „да пътува човек в нощта е страшно. Луната създава безброй пътеки. И повечето не водят никъде. Но в останалите нощта е скрила всичките си тайни, цялата си мъдрост. Да минем през девет Нощи, ни научи на много неща. Най-вече, че по време на Нощта си е страшно… интересно и неповторимо“.

Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във фейсбук, инстаграм и Viber Community на инициативата.