Космополит и свободен дух, словенският писател Драго Янчар имаше своята първа среща с българската публика в средата на февруари. Празникът на словенската култура беше формалният повод за неговата визита. Истината е, че след толкова много преводи на български, всички с нетърпение очаквахме неговата поява. Смятам да избегна дългата биографична справка, изреждането на литературните му награди и признания, за мен по-ценно от всичко беше живият контакт с публиката. Янчар общува с аудиторията леко и с големи дози автохумор, но между усмивките той успява да каже по един много приятелски и естествен начин някои истини, които малцина съвременни писатели биха признали. Според мен общественият отзвук от представянето му в София и Пловдив мина някак между капките на злободневните новини, между празнуването на свети Валентин и Трифон Зарезан. И въпреки че публиката дошла на срещите с Янчар не беше многобройна, тя със сигурност си е тръгнала с усещането за пълнота и споделеност. Усещане, което се явява най-често след досег с наистина големите умове на нашето съвремие.
Забраната Володя
Когато си мисля за България, винаги в началото си спомням името Володя, преди години написах пиесата „Големият билянтен валс“ и си спомням, че един от големите софийски театри ми изпрати запитване дали имам нещо против да поставят тази моя пиеса в България. Понеже тогава нямах много преводи на пиеси в чужбина, аз с радост се съгласих. След около месец получих ново писмо, в което пишеше: „Много Ви благодарим, че сте съгласен, направихме кастинг, избрали сме изключителни актьори, обаче имаме една голяма молба – да промените името на главното действащо лице, ако може да не е Володя“. Този мой герой, намиращ се в една писихиатрична болница, която се нарича „Свободата освобождава“, е един тиранин, който върши словесно насилие спрямо другите пациенти, шегувайки се с тях. Всеки нов пациент, постъпващ в тази болница, винаги първо бива запитан дали знае някакъв готин виц. И така върви действието в пиесата, от една страна то е смешно, от друга – гротескно. Аз отговорих на този софийски театър: „Моля ви, играйте както искате представлението, но не променяйте името на главния герой, защото няма как да си представя, че това е възможно. В крайна сметка представлението не се игра. Първоначално си помислих, че проблемът с името Володя идва оттам, че е типично руско име и театърът от такива съображения не го харесва, защото ръководството на държавата ще го приеме като подигравка със СССР. Но нещата се оказаха съвсем различни. Години по-късно в Швейцария се заговорихме с една българска журналистка и тя ме попита: „Вие в крайна сметка разбрахте ли каква е причината театърът да настоява за смяна на името? Синът на нашия генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков се казва Владимир, освен това по същото време той за кратко е бил министър на културата. Публиката може да се усъмни, че този луд персонаж от психиатрията е именно той“. Разбира се, след това Тодор Живков беше свален и вече нямаше никакъв проблем с тази пиеса. Тогава представлението се игра в два български театъра – в Бургас и в София и беше прието чудесно от публиката и критиката.
Драматургията като опит
Чел съм много преди да започна да пише драматургични текстове, от Шекспир до Бекет. Първата пиеса, която написах, беше инспирирана от мой приятел, по това време драматург на един театър. До този момент бях издал няколко сборника с кратки разкази и романи. Отговорих му, че не знам как се пише драматургия и че от мен драматург не става, но той беше настоятелен: „Знаеш, знаеш как се пише, чета твоите книги и си личи, че те бива в това“. Тогава написах пиесата „Дисидентът Арнож и неговите хора“. Драма, в която се съчетават комедия, трагедия и абсурд. Не съм откривател на някакви нови литературни форми, но реших да изповядам проблема на отделния индивид в обществото. Става дума за един човек, който през XIX век в Словения се съпротивлява срещу католическите репресии и по политически причини се преселва в Америка, както са го правили много словенци. Там той бива връхлетян от други несгоди, финансовите проблеми го притискат. Публиката толкова добре прие тази пиеса, че аз трябваше да напиша още един драматургичен текст след това.
Изгубеният обществен резонанс на театъра
Не знам как е с театъра в България, но аз бях много приятно изненаден, когато чух, че имате над 30 театъра. Боя се обаче, че в Словения театърът малко изгуби от тази сила и обществено влияние, което имаше преди години. Много голяма част от театрите тръгнаха в посока на изоставяне на текста, а тях пък ги напусна публиката. Със сигурност театърът и при нас, и при вас няма да изгуби напълно влиянието си. Да, разбира се, че театърът може да бъде и забавление, но важното е преди всичко да има силен обществен резонанс. Особено това е характерно за страните от Източна Европа, които са живели в диктатура. Ако преди 30–40 години в Лондон „Крал Лир“ се играеше като пиеса за кървавите крале, то във Варшава например се играеше като пиеса за кървавите диктатори, в Югославия пък се играеше като проблема, който ще възникне при смъртта на Тито. Веднъж гледах една постановка на „Крал Лир“, в която големият въпрос беше кой ще вземе части от това кралство. Всъщност става дума за много интересна перцепция, която винаги отеква. Разбира се, театърът има своята роля в нашите нови общества, проникнати от корупция, кражби и престъпници, все проблеми, за които театърът е длъжен да говори, но напрежението, енергията, която преди се получаваше между зрителите в залата и актьорите на сцената, това като че ли отслабна. Сега вече има много полета, в които може да се изявява театралната критика – електронни медии, списания, форуми, но онзи дълбок анализ, способен да изведе едно представление на друго равнище, вече го няма. За първи път това нещо го усетих през 1993 година, когато бях поканен във Варшава на един разговор на тема „Литература и демокрация“. Участие взеха Чеслав Милош, Джордж Стайнър и още известни писатели и критици, и когато отидохме на обяд в някакъв еврейски ресторант, Стайнър сподели колко е разочарован от театъра в тази „новоосвободена Европа“. Каза: беше врме, когато от Лондон отивахме в Катовице, където поставяше Тадеуш Кантор, и имаше невероятни представления, пълни с напрежение и енергия. А днес, в който и полски театър да вляза, виждам единствено Бродуей. Този изключителен критик беше забелязал въпросния негативен процес още в началото на 90-те години. Тогава аз бях все още оптимистично настроен и си мислех, че той не е съвсем прав, но бъдещето показа, че всъщност аз съм влагал твърде големи надежди.
Литературната ос България – Словения
Свързвам България с думата „януари“. След като прочетох книгата на Йордан Радичков „Свирепо настроение“, която на словенски преведе госпожа Ева Шпрагер, бях шокиран от българската зима и от това, което Радичков описва в тази книга. Тогава разбрах, че януари е най-българският месец. Елисавета Багряна за мен беше голямо литературно откритие. Четох я в много добър словенски превод. Освен това научих много за нея от книгата „Багряна и Словения“, която също излезе в Любляна. Не ме впечатли толкова, че е имала контакти със словенски писатели, че тогава са я приели много добре в словенския ПЕН клуб, колкото нейните невероятни стихотворения, посветени на словенските алпийски покрайнини, сутрините, чистия въздух, ароматите. Като млад четох „Под игото“ на Иван Вазов, която много ми хареса със своя реализъм и пресъздаването на атмосферата, в която българите са живели по онова време. Запознат съм и харесвам някои от творбите на Георги Господинов. Няма как да не спомена едно голямо име, несравнимо с никое друго, това е Христо Ботев. Преди да тръгна за България, прелистих неговата стихосбирка, която на словенски излезе много отдавна, и попаднах на едно стихотворение, изключително близко до манталитета на моя народ, нарича се „В механата“. Млади хора седят в механата, пият вино и всяка следваща чаша им дава нова смелост, ще събарят стени, ще вземат оръжие, ще се бият за свободата си, на другия ден изтрезняват спокойни и кротки, нищо не е останало от големия бунт предишната нощ. Стихотворението завършва с думата „идиоти“; впечатляващ е сарказмът, с който един голям поет пише за своя народ, това ми напомня на друг голям писател – нашия Иван Цанкар, който намери още по-лоша дума, за да определи словенците: „слуги”. Цанкар пише: „Вие сте слуги! За слуги родени, за слуги отгледани, създадени да слугуват!“. Това, разбира се, е саркастична, смела литература, вярвам, че Ботев е бил човеколюбец и патриот, но от време навреме си струва да посръчкаш малко собствения си народ.
Да заживееш с персонажите си
Не съм от типа писатели, които сядат зад машината и започват да пишат всеки ден по няколко страници и целият им живот минава в едно безкрайно писане. Разбирам ги, може и по този начин, дори понякога се получават добри романи. Преди време бях журналист, пишех всичко, както се изискваше от мене, но когато пиша литературно произведение, все едно дали става дума за разказ, роман или пиеса, аз просто стигам до някакво възпаление с текста, когато го пиша. Обикновено се уединявам в планината, може да ви се стори като клише, но заживявам с хората, за които пиша. Те реагират на написаното от мен. Мога да заживея с престъпник, с владетел, с жена, която изневерява на мъжа си. Затова всичките ми произведения са ми еднакво присърце. Най-често, разбира се, това е последната книга, която съм написал. Книгите ми са имали променлив успех, но от нито една не се отказвам. Понякога се изчервявам от първата си книга, това по-скоро бяха упражнения по стил, но си казвам: „Какво да направя, и тя е моя рожба с всичките ѝ недостатъци“.
И любовта също
Литературата в един момент се превърна в мой живот и тя обхвана всичко останало, това се случи доста рано, още в ученическите ми години. Литературата компенсира всички мои житейски неуспехи и като дете, и като възрастен. Спортът хич не ми вървеше, с математиката положението беше катастрофално, първата ми голяма любов не беше споделена. Когато правехме съчинения по словенска литература, учителката най-често казваше: „Сега ще прочетем неговото съчинение“, прочиташе на глас пред класа текста ми и изведнъж всички други мои проблеми отпадаха. Така се случи, че моите кратки разкази многократно са ме спасявали в тежки житейски моменти. От друга страна, моите публицистични текстове срещу властта в студентските вестници винаги са ми носили много проблеми. Никога не съм писал поезия през живота си, дори в младите си години, но пък непрекъснато чета поезия – от словенска до англоезична и френска. В моята проза могат да се открият лирически и поетични елементи. Истината е, че голямата тема на романите ми е любовта. В преведения на български роман „И любовта също” (изд. „Матком“) заглавието е цитат от стих на Байрон, всъщност този роман е една голяма поема в проза, независимо че е написан в много реалистичен стил. Това е творба за битката за една любов, която е можело да се развие в живота. Човек много по-лесно говори за диктатори и политика, отколкото за лирическите моменти в творчеството си.
Диктаторите преди и сега
Не аз съм се занимавал толкова с диктаторите, колкото те с мен. Начинът, по който те се отнасяха с мен, ме накара да се замисля какви са всъщност и как мога да им отговарям. Предпочетох да им отговарям с творчеството си, както с пиесата „Големият брилянтен валс“, така и с някои от разказите ми. Диктаторите ни дебнат от всеки ъгъл, много са тези, които с удоволствие биха влезли в тази роля. Вярвам в демокрацията на истински демократичните общества, вярвам, че рано или късно всеки диктатор ще падне. Неотдавна руският писател Виктор Ерофеев даде интервю пред немския „Шпигел“, питаха го дали Путин е готов да хвърли атомна бомба в Източна Европа. Ерофеев отговоря: „Бъдете сигурни, че той е напълно готов да стори това, защото още от млада възраст е бил главатар на улична банда и е израснал с упражняване на насилие“. Това е животът му, това е негова потребност, която сега се е развила и умножила многократно. Все още не съм виждал диктатор в развитие, свидетел съм на деянията на вече завършен диктатор в лицето на Тито. За него казваха, че бил „най-добрият диктатор“, но колко добър всъщност може да бъде един диктатор. Съвременният свят е в криза. Диктаторите много обичат времена на криза.
Облакът на злото
Тъкмо се успокои светът след пандемията от коронавируса и ето че избухна война. Въпросът е дали в историята някога изобщо е съществувало мирно време? Когато беше войната в Югославия, веднъж на Панаира на книгата във Франкфурт проведохме дебат за нея и за ролята на писателите. И аз тогава казах, че войната с цялата тази омраза и враждебност, с всичко, което изплува на повърхността, е нещо толкова ирационално, че понякога ми се струва, че над света се придвижва някакъв облак на злото, който търси места, където има някакво човешко напрежение и омраза, за да се спусне там и да разруши всичко. Този облак в онзи момент се беше спуснал над Босна, сега е над други държави. Следя днешната политика, разбирам в какво се изразява конфликтът между Русия и Украйна, въпреки това не проумявам как нещата могат да стигнат толкова далече. Проблемът е, че не виждам някоя личност, която да каже: „Стига с тия глупости, хайде да седнем и да си поговорим като човеци как можем да разрешим всичко това“. От двете стани непрекъснато чувам къде има струпани повече войски и оръжие, но не виждам край на всичко това. Опитвам се да отговарям чрез литературата ми на въпроса как отделната личност се усеща в един такъв исторически момент и как би могла адекватно да реагира.
Ясна поляна – центърът на Русия
Беше време, когато си мислех, че литературата може да помогне на хората да променят нагласите си по някои обществени въпроси, но днес и по този повод съм леко скептичен. Много се плаша, че и по отношение на войната много малко можем да помогнем, защото ако погледнем войната в Югославия, там имаше писатели, които вместо да работят за това тя да спре и да се стигне до примирие, я раздухваха и я подклаждаха. За най-голямо съжаление и по отношение на войната в Украйна не чувам гласове на писатели, нямам предвид само украински или руски, които да изразяват протест и да говорят безпристрастно за това, което се случва там. Написах едно есе за войната в Украйна и го завърших с акцент върху Толстой и Ясна Поляна, то беше по повод излизането на моя книга в Украйна – получих книгата точно в деня, в който Путин огласи присъединяването на Донецката и Луганската република към Руската федерация. Поантата на есето беше един мой спомен от Ясна Поляна, където бях заради номинацията си за Толстоевата награда. И седяхме там заедно с автора, написал според мен най-добрата биография на Толстой – казва се Павел Басински. Той беше донесъл отнякъде бутилка водка, купил я от селото Ясна Поляна, вероятно произведена от потомците на онези крепостни селяни, които Толстой винаги е мечтал да бъдат освободени и да живеят в мир. Басински тогава ми каза: „Нещото, което трябва да разбереш, когато посещаваш за първи път Русия, е че центърът на тази държава не е Москва, а тук – Ясна Поляна“. Мисля, че посланието на есето ми беше ясно, Толстой е бил голям пацифист, Ганди е негов ученик и така веригата продължава до днес. Но украинският ми преводач тогава ми каза, че този текст няма да мине: „Руският хуманизъм от XIX век е мъртъв и Русия трябва да преживее пълен крах, за да може да осъзнае това“. И опитът ми с това есе да допринеса по някакъв начин за мира в Украйна не успя. Когато разбрах, че се приема негативно, пожелах то да не се публикува, и в крайна сметка не беше публикувано – видя бял свят на словенски и на немски език. Така че литературата често е безпомощна и не успява да помогне за преодоляването на войната. Около ковида също имам една странна история, преди две години, когато във Франция обявиха започването на пандемията, в същия ден излезе романът ми „Галиот“. В този роман се разказва за чумата през XVI век. И на ковида не можах да повлияя литературно, за да спре.
Словенската литература – от локалното към глобалното
Има много талантливи словенски прозаици – Вероника Симонити, Сузана Тратник (на български е преведен романът ѝ „Името ми е Дамян“, изд. Black Flamingo), Фери Ланишчек пише много интересна проза. Имаме и чудесни съвременни поети. За съжаление, независимо от всичките си постижения, словенската литература се маргинализира. Тя все по-трудно успява да зададе важните обществени въпроси на деня, което само по себе си не е лошо, защото не е нужно литературата непременно да бъде злободневна. Бе време, когато литературата ни отговаряше на най-съдбовните въпроси за живота, за историята и за това как конкретният човек присъства в света. Преди 20–30 години литературата се занимаваше с уж локални теми, от които изникваха много важни обобщения. От тогава насам светът генерално се промени не толкова заради падането на диктаторските режими, колкото заради развитието на високите технологии, интернет и социалните мрежи. Светът се глобализира и изведнъж творби, да кажем, от Южна Африка се оказаха подобни на произведения, написани в Европа. Целият този процес малко ме притеснява, аз обичам литературата, която има всички характеристики на локалното, която може да те потопи в една специфична атмосфера, която я няма никъде другаде по света.
