Двете дами тръгнаха всяка по своя посока да бунтуват града.
Това начинание те сполучиха да осъществят вътре в половин час и нещо.
Градът решително бе разбунтуван.
Н. Гогол, „Ревизор“
ГРАБВАНЕ
Да се грабнеш и да тръгнеш по следите на нещо. Да се грабнеш и да отидеш на друг континент. Един филм, в които броденето из географията не е художествен туризъм. Колкото неочаквано, толкова и оправдано от сценария. „Звярът е още жив“ е заснет на два острова и един полуостров, през едно море и един океан.
Тези размисли записвам след официалната премиера на „Звярът…“ в кината. В пет града едновременно, в големите зали на кино mall-овете, в компанията на лавина от световни продукции. Но това са само еднократни прожекции. Оттук започва и размишлението – на кого е нужен? Филм има, но на кого е филмът, за кого е важен? Фестивалният успех тук или някъде в чужди страни е част от профилираната биография на произведението, на авторите. Дори да получи за награда златен орел, сребърен вълк или друга птица, бозайник или растение, направени от благороден метал, не е толкова важно. Този филм е за нещо друго и опасността да не се случи в обществото, е много по-съществена, тази опасност е усложняване на проблема, който има самото общество.
Разказът кръстосва документ и публицистика. Понеже това съчетаване е направено лично, в една интимна точка на пресичане, резултатът е сериозен. Явяват се много въпросителни, дори обърквания, които задъханото и непредвидимо повествование ражда. Но в крайна сметка подходът е вълнуващ, пътят към зрителя е пряк.
Един трагичен и противоречив герой (дядото) разговаря със своята внучка (авторката/лирическа героиня). Разговорът се води задкадрово и зад границата, разделяща „тук“ и „отвъдното“. Дребни, маргинални, периферни спрямо медийния център, в сюжета се намесват „червеи“ (от тяхно име говори момичето). Червеите опитват да са изправят срещу лъскава фигура, конгломерат от бели якички, управляващи обществени ресурси и частни активи. Червеите обсаждат властова кула, срещу която по някакъв начин се е борил и дядото. Неговата лична война е била наивна, обречена, и в крайна сметка пагубна за семейството, към което дядото и внучката принадлежат.
„Звярът е още жив“ е публицистично-художествен арт-филм. В него се разгръщат страници от едно лично досие и страници от колективната история. Говори ни се за репресиите след 9 септември 1944 г., за червения терор и отговора срещу него, за постепенно избитата или заглушена опозиция в България; става дума за рефлексите на протеста, възбудени десетилетия по-късно. За общественото надигане срещу загнилия тоталитаризъм сред 1989 г. и за новите вълни и пориви за промяна, в ехото на които живеем и днес.
Филмът на Мина Милева и Весела Казакова не опитва да разгласи някакви персонални политически обвинения. По-скоро, да вдигне сигнален флаг. Да пита, да преброи колцина се вълнуват от гадното свойство на обществените процеси да мутират. Как марксизмът въоръжава теоретично една прагматична революция, как моралната догматика на комунизма изисква репресия. Дали новите употреби на идеологии и научни идеи за нуждите на политически експерименти пак предвещават геноцид. Дали все пак някой не се идентифицира с жертвите, преди да са станали жертви, с отговорността, преди да са извършени престъпленията.
Такива въпроси обикновени си задават крехки хора, аутсайдери на успеха, не особено мускулести, не особено румени, не особено самодоволни в езика на тялото си. Жени са се заели да свършат сериозна работа, и този път.
„Звярът е още жив“ предлага анимационно-документална експресия. Четката, с която са нарисувани анимациите, също е грабната, не просто потопена в бои. Това „награбване“ води до агресия над сетивата. Втурват се образи, цветове. Черното (основен цвят) е фон за червените, алени искри. Капки, комети от кръв. И стръвни, кръвясали очи.
ПАРИТЕ, ВЛАСТТА, ИДЕИТЕ
Тази връзка „пари-власт-идеи“, е важна в структурата на сюжета на филма. „Пари-власт-идеи“ е наследство от революционизиращите кризи на миналия век, които – показва ни разказът – са само относително далеч от нас. Едно момиче се разхожда и рови сред призраците на някога гладували общества, които са изградили днес съвременна, западна икономия с мощен социален гръбнак. Сравнява ги с други, все още гладуващи метрополии (Хавана). Историческият анализ на Милева и Казакова не е научен, но замесва много учени, не е политически, но провокира и цитира много политици. „Звярът…“ казва, че знае за тази връзка на триадата „пари-власт-идеи“ с една друга триада, от която е започнало всичко: „гладът-безправието-мисълта“. Интелектуалци, по закон, са дали пътя към революцията. Тъкмо интелектуалци, с мисъл в главата, са анализирали ситуацията на обезправената маса, която са нарекли „класа“.
Видяна през погледа на Милева и Казакова, новата социална реалност преповтаря стари, но не архаични модели. Всеки опит да се надскочи вече познатото чрез „нов“ инженеринг, само затвърждава усещането, че ни управляват или хора без мозък, или хора без морал, или и двете. Героинята на филма пита и разпитва и за Христос, но тъкмо собствения й произход (внучка на духовник!), парадоксално й препречва пътя към някакво просветляващо, чудесно откритие. И затова остават лабиринтите, лутането, блъскането в стени, питането.
Момичето позира като четвърта фигура до една емблематична скулптурна група. Казакова добавя сама себе си (облечена в червена блуза) към статуята на Александър Косолапов, който скандално е представил фигурка на Мики Маус, водена за ръка едновременно от Ленин и Месията Иисус Христос.
Милева и Казакова не са удовлетворени от тази постмодерна визуална шега, от заключенията, че всичко е интерпретация. Те не искат да интерпретират реалността, те искат някаква истина.
Марксистко-ленинският подход е свързал личното, свещено място на човека с хоризонталните и вертикални йерархии, с позицията му из етажите на общественото стопанство. Обществата, преживели болшевизма (включително българското), познават болката от прилагането на идеи в революционна практика. Затова филмът е внимателен, подозрителен към идеите. Къде живеем, какво живеем, свършил ли е един строй, дошъл ли е друг? – пита се в него. Дали през стародавния застой все пак е протекъл някакъв нов ток, или само размяната на продукти и пари е станала по-либерална? Паднали ли са устоите на комунизма, или само са паднали визите? Състоянието на елитите, нивото на просветеност на новите охолни патриции е обект на измерване, „Звярът…“ хапе по болезнените места.
ПОЛИТИЧЕСКА (НЕ)КОРЕКТНОСТ
Идеята на „Звярът е още жив“ не се изчерпва с това да подчертае очевидното. Филмът дразни, дращи, драска слуха с темпераментните си заявления. Температурата се вдига, за да изскочи от бялата страница на амнезията и апатията все пак някакъв щрих. Да се прояви симпатичното мастило, с което някой („Кой“?) е начертал схемите на определен сговор. Договор, съзаклятие на нереформираното минало с едно икономическо настояще, което е готово да си затваря очите. Постепенно се стига дотам, казва ни филмът, че очите вече не могат да бъдат отворени. Клепачите са се сраснали, оковават ни в собственото ни защитно затъмнение. Това идват да покажат и таймлапсите, един от които е колкото прост, нахален и наивен, но пък и толкова силен – героинята, неподвижна и немигаща в центъра на протеста срещу невидимия „Кой?“, на Орлов мост. Множеството край нея кипи, нощта над нея пада, а тя стои. И не мърда, не мига. Има и други игри на котка в този филм. Знаете тази игра – гледаш котката, дали ще мигне преди теб. Обикновено, човекът губи, очите му първи се замъгляват.
Чрез този филм можем добре да идентифицираме и парадоксите на протестите в България през последните години. Дясно ангажирани като реторика и политическа подкрепа, те са с морала на европейската интелигенция, такава, каквато я познаваме от 60-е години, ляв сектор на обществото. „Дясно“ и „ляво“ не са стъпки, по които марширува този филм, напротив, той се противопоставя на дясно-лявата логика, избира цвета вместо посоките. Избира червеното като своя опозиция.
Филмът слива рязко киното с политиката. Лирическата разказвачка все по-убедено говори за себе си като за част от тези „ние“, от „Червеите“. И ето, че това „ние“ прави планове, броди по света в търсене на аргументи, филмира своите протести. „Ние“ действа, протестирайки (срещу „Кой?“), протестира, снимайки филми, рови се, провокира, стои в предния и заден план на публични събития. Навира се в периферията на тържества и мероприятия, за да се окаже постепенно в самия им център – на червения килим, предназначен за Патриарха през катедралния храм, на входа на церемонията в памет на загиналите в лагера в Белене, току-зад гърба на председателя на Народното събрание…
„Звярът е жив“ измества границите на това, което сме свикнали по инерция да наричаме „политическа коректност“. Словосъчетанието „политическа коректност“ в множеството си употреби може да бъде сериозно, иронично или авто-иронизиращо. Тази норма, която намеква за „задържане в рамки“ и „ненарушаване на определен канон“, е червената линия, около която воюва филмът.
ЗА ЧИСТОТАТА НА ЧЕРВЕНИЯ ЦВЯТ
През 60-е години не само множество консервативни мислители, но най-вече леви философи (част от които дори временно членове на компартията, като Мишел Фуко) ясно са посочили противоречията, които за десетилетия, за половин век напред, ще иронизират трудните решения на просветения ляв интелектуалец – можеш ли да си марксист, ако това те прави комунист, можеш ли да си верен на партийната си принадлежност, ако това противоречи на моралната ти интуиция. Накратко, способен ли си да жертваш и какво, на каква цена?
Филмът „Звярът…“ започва с емблематично напъхване в разгорещения академичен форум на западни марксисти (в случая във Великобритания), оглавен от фигури на съвременната социална теория като Славой Жижек. Това не е покана за пътешествие в научен проект, а шоково оглеждане на българската публика – „подозирали ли сте това?“, пита филмът. Че докато ние сме обърнали гръб и тичаме през глава надалеч от идеологиите, свързани с името на Маркс, ето марксизмът, ленинизмът и комунистическата идея са завладели света…
Но докато Жижек преоткрива старите дилеми на Фуко, в реалния свят се случва нещо подвластно на свои си закони и компромиси. Между идеологиите и техния сблъсък израстват ничии земи, в които господар е силният, онзи с въоръжена или окъпана в кражби ръка. Битово-политическият деспот, вече не е идеолог, а пазарен и/или медиен монополист.
Парите не миришат, гласи цинична мисъл от античността. Парите нямат вина и нямат морал, без увъртания биха повторили днес хората, които умело държат юздите в ръцете си.
Червената плутокрация, която попада под вербалната и графична ирония на авторките, е всъщност сива на цвят. Филмът говори за сиви кардинали и задкулисни процеси. Истината не е никога в предния план, никой не й разрешава да излезе на светло, без гримиране. Затова и особено интересен е парламентарният материал, цитиран в монтажа – гледни точки, които не попадат в новините. Кадрите, уловени докато камерите се местят от един на друг утвърден план. Там се виждат неочаквани профили, издайнически реакции.
МОРАЛ И ПРАВО
„Звярът…“ не поставя проблемите на деня и актуалността днес като икономически или политически проблеми. Не разсъждава за тях като за ребус на сблъсъци между богатство и бедност, периферия и център, култура и варварство. Недвусмислено, с думи и образи, с музика и монтажни внушения, основният проблем е формулиран като проблем морален. Като казус, подчинен на понятието за правилно и неправилно, нещо повече, за добро и не-добро. Някои от анимационните образи, създадени с четката на Мина Милева, опредметяват чисто зло, демонична паст, птици от геена огнена, кръволоци, вампирясала адска зоология.
Интересно е, че филмът някак споделя тезата на Фуко, според която няма начин да опитаме да решим морален проблем чрез някаква концептуална структура, без при това да го задълбочим. Т.е. обясненията, уточненията, нормативните бележки, „политическата коректност“ не вършат работа. Когато става дума за филм, а не за политика или партийна дейност, тъкмо това и се иска – задълбочаване на проблема. Този филм сам по себе си е криза и хубавото е, че хваща в кризисния си щаб всеки доброжелателно гледащ. Ще има ли обидени, засегнати? Без съмнение. Което също не е страшно, опасно би било ако такъв филм остане без отглас. Оттук следва и един важен въпрос: дали и коя телевизия ще го представи на широката публика, на „масовия“ зрител? Ще имат ли медиите ни характер да внесат в праймтайма си този филм, в каква зона ще го позиционират и склонни ли са да понесат реакцията?
ДИАЛОГИЧНО И ПОЛЕМИЧНО
Все пак, в основата на филма стои диалогът. Разговорът конфликт между дядото и внучката. Обяснението в любов и обяснението на тревогите и тайните. Фрагментите на разговора се редуват с остри, директни цитати и видео инсталации, колажи, интервюта. Рисковано е, обаче тази структура не се огъва дори от употребата на едни от най-емблематичните и силни (но и често използвани) кадри на хрониката на прехода. Сред тях – пленумът с отстраняването на Т. Живков, репликата „Танковете да дойдат“ и др.
Като изригване на болезнен абсурд идва един малко известен архивен фрагмент. Разпит на Държавна сигурност, обект е дисидентът Петър Манолов. Напомня ни се, че репресиращият следовател отпреди 1989 г. е в силата си да остане все така на същия пост и след края на тоталитарната схема, която го е формирала и е дала поле за размах на таланта му (талант да инквизира различно мислещите, свободно творящите в света на идеите). Цитатите от разпита на покойния вече поет Петър Манолов не са център на филма, но са център на налягането в шамара, който тази прожекция удря на всички ни.
Голямо достойнство е, че сценарната логика успява да предизвика и да припомни като нужен и един друг, забравен, кошмарен кино-материал от 90-е години и да направи това припомняне аргументирано. Пред очите ни, в слуха ни, притъпен от всекидневния телевизионен шум, избухва бомба. Извършителят на зверства Н. Газдов е заснет, докато дава своите обяснения за лагера, в който са инквизирани и умъртвявани нещастници без съд и присъда. Този материал, който с времето и инерцията се превръща в забранена зона и забравена материя, цензуриран политически и идеологически „филм на ужасите“, постепенно се изтрива от паметта ни. Припомнянето му е като вътрешен цитат във филма „Звярът е още жив“. Такова припомняне и чувствата, избухнали след него, само доказват способността ни да амнистираме, да „амнезираме“ незавършени спомени. Как можем да живеем все така?!, ще се запита човек. Без да се е стигнало докрай, нито в обвинението, нито в признанието, нито в покаянието, нито в облекчението. Ако не се лъжа, сериите от филма на Анна Петкова за лагерите, от които е почерпен този филмов цитат, носеха подобни заглавия – „Обвинение“, „Присъда“… Двадесет години по-късно се налага „Звярът…“ да повтаря на нов глас същото послание. Разликата е, че много от героите на онези филми, свидетелите-жертви, пропуснатите от геноцида, вече не са сред живите, а са си отишли без нужното облекчение. Героят на филма „Звярът…“, персонифициран в гласа на Руси Чанев, е един от тези неудовлетворени духове.
Личното, индивидуалният глас и индивидуално страдание са силна реплика срещу най-нелепата идеологическа заблуда на XX век: че капитализъм и комунизъм се намират в единствено възможната противоположност помежду си. И че между чука и наковалнята в този конфликт „човешкото“ така или иначе е обречено на нечовешки страдания. Диктатура на епохата… Тази концепция Милева и Казакова отхвърлят.
С ролята си тук Руси Чанев напомня за най-доброто от задкадровия текст в българското кино, напомня ни за своя герой-глас в „Мера според мера“. Както и там, така и в „Звярът…“, той звучи едновременно млад и зрял, някак все вдъхновен, но и все скептичен, като че ранно помъдрял. Задочният образ на този „дядо“ става все по-пластичен, така че не го свързваме с определен възрастен мъж, с престарял образ, финиширащ човек. И затова той може да бъде многоликият човек, който досието и спомените на внучката ни предлагат в различните фази на историческия разказ: младеж, зрял мъж, родител, затворник на средна възраст, наивник и мъдрец едновременно, бунтар, последовател на утопии и тяхна жертва… Що се отнася до понятието „горяни“, филмът може да има сериозна образователна роля, връщайки в историческия разказ една дума-табу.
Кой пише историята, как се учи историята, на какво е подчинен смисълът на самото историческо усилие? „Звярът…“ повдига най-важния въпрос на културата ни в момента, въпросът/проблем на образованието. Възпитателните йерархии са в криза, образователните модели нямат очертания. Безформените граници, постоянно подвижни, се прекрояват административно без възможност да се разбере ефективни ли са реформите или не. Дали в основата не са гнилите темели, непроветрените казуси на миналото? Онези неосветени факти, с които „Звярът…“ хапливо се занимава. Филмът на Милева и Казакова говори за това, изрича го по своя си трескав, малко бърз, но безкомпромисен начин. Цитира парламентарните прения върху историческата материя в учебниците. Напомня ни, че хаосът на политическия компромис не може да роди нито научен, нито възпитателен ред. Българското образование е презряно от самите си субекти и обекти, да го кажем така, то е пародия на политическата ни система, в която „всички са маскари“. Домораслата реторика и наивни опити да се твори академизъм, зависим от политиката и компетентността на политически кабинети в министерствата, на изборно съставени комисии към/в парламента, води до едно образование на повторението, без саморазвитие. Няма нужда да се сърдим на заключенията, произнесени укорително, с момичешки глас и задъхан патос в този филм. Те ще се огънат под лавината от сложни аргументи, които и аз мога да изредя, да не говорим как усърдно и умело ще го направят онези, на които това им е професия. Но няма да спрат да бодат слуха.
Филмът „Звярът е още жив“ взривява сглобените матрьошки на нашето културно споразумение. Процесът не е приятен, не е лек. Терористичен акт си е, донякъде. Обидени ще има, и логично. Все пак, „Звярът…“ е висока визуална публицистика.
БОРБАТА С МАТЕРИЯТА
Авторките на фирма са тръгнали на сериозен поход срещу течението. По пътя към световни проблеми и болни теми, винаги е трудно, ако киното е по-скоро бедно. Успехът на един епизод, дори на отделен кадър, интервю или диалог винаги е въпрос на късмет, на отсяване на случайното, шанса, находката.
Този филм има доста късмет. От друга страна, няма голямо „production value“, т.е. няма „висока маса на продукционната инвестиция“. Което със сигурност ще съкрати шанса му да атакува най-елитните секции на стандартните фестивали. Но пък и трудно бих си представил тази история поднесена във вече стандартния HD-обков, с перфекционизма на скъпите постери и съвършените финални надписи… А може би и това е клише, лоша мисловна практика. Навикът, че важното винаги ще се изрича чрез скромни продукционни средства, че няма да му се отваря слот в кино-салоните, няма да намира минути в праймтайма…
И все пак, и все пак, „Звярът…“ успява да осветли тъмни ъгли, да бъде просвещение в някакъв смисъл. Да образова. Малко ли е това за един скромно бюджетиран филм?
„Звярът…“ се възбужда от доносничеството. От досиетата, от ДС. Чука върху залостената ни врата, върху нечувствителната ни броня. Буди ни, досажда ни, обвинява ни, че мъгла е покрила интелекта и лъжем децата в нашето образование. Че никой не учи и не научава никого на разликите между комунизъм и социализъм. Филмът дръзко очертава линии, които свързват гръцките политически кланове и наследството на тайните служби от Източния блок. Без много излишни аргументи, авторките намекват за последващото преливане на влияние, капитали и легитимност в системата на българския нео-капитализъм. Не че на някого такива аргументи са му особено нужни, ние така или иначе живеем в тази реалност и вкусът на лъжите й е силен, този вкус заменя понякога самата истина.
Отново си спомням за начало на филма, блестящо подбрания цитат от дебата на съвременните английски марксисти (по мерките на нашия локален диалог, те имат профила на красиви, интелигентни „протестери“, до един). И там въпросът е поставен ребром, за да се установи (от публиката, зрителите на „Звярът“), че ние не можем да отговорим просто, ясно, еднозначно какво е комунизъм. Ако ни попита някое дете, например.
Разказът има своите наивни моменти. Наивно просто разбираеми, но не плоски. Напоследък съм гледал не една и две документални истории за същата епоха, които са патетични и обобщаващи. Тази тук е полемична, водена от ума, разсъждаваща. Челото на героинята е сбърчено от усилие да проумее. Но емоциите връхлитат, въпреки желанието й да бъде умозрителна. И това превръща документалния проект в един час преживяване.
„Звярът…“ е едновременно защита и обвинение. Характерът на деконструкция придава на този филм смесения, сладко-солен вкус на сълзите.
Още по темата: Интервю с авторките на филма