0
881

Яростта да оцелееш в самотата

ud2
„Обратен гард”

Режисьорът Антоан Фукуа винаги може да ви поднесе изненада и все пак, онова, което постига в „Обратен гард”, е несравнимо с емоционалното въздействие на който и да е от предишните му филми.

Съществен принос за това има и Джейк Гиленхол, разбира се. В ролята на боксьора Били Хоуп той добавя още една „икона” в пантеона на кандидатите за Оскар. Роки е нокаутиран и изпратен в пенсия.

За да избягат от мелодрамата, американските сюжети за „възхода на падналия човек” често прибягват до патетизъм (и патриотизъм). Не и „Обратен гард” обаче. Стигайки до дълбините на една разтърсваща лична драма, филмът нито за момент не изпада в излишна сантименталност и съвсем „мъжки” се справя с всички препятствия от спортните киноклишета. Новият филм на Антоан Фукуа умело довежда до катарзиса на древногръцката трагедия, без да се препъне в модерната déjà vu киноиндустрия.

Възходът и падението на един боксьор изглеждат по-реалистични, когато във възхода има мигове на падение и обратното. Били Хоуп не е съвършеният шампион, който губи битката със славата, той е просто самороден талант, открил необходимата муза. И едва ли някога в изкуството загубата на една муза е била по-безспорен двигател на разразила се трагедия. „Обратен гард” престава да бъде обикновен спортен филм още преди завръзката си, но по-любопитно е, че след нея има възможност да избира между няколко жанра. Пътят на отмъщението изглежда толкова изкушаващ (особено предвид филмографията на Фукуа), но без да затваря напълно тази врата, фабулата постепенно ни увлича в съвсем друга посока. Ако има екшън извън ринга, той е породен от вътрешната ярост на един уязвим човек, насочена основно към самия него. Ако можем да говорим за трилър, той е по-скоро в несигурността на зрителя, в кой момент тази ярост ще изригне и ще помете всичко – ловко преплетен претекст за победа на ринга и в битката за зрителското внимание. Останалото е драма, на ръба на трагедията, брутална битка за психическото оцеляване на един „свършен” човек. При всичките си доказани умения в зоната на екшън-трилъра Антоан Фукуа не личеше да е предразположен към подобни откровения.

„Обратен гард”

Американският режисьор има поне три добри филма – тези с криминални нюанси, – над които, разбира се, се възправя високата летва на „Тренировъчен ден” (2001). Още с образа на детектив Алонсо Харис (който донесе Оскар на Дензъл Уошингтън), Фукуа демонстрира интерес към тъмните страни на човешката природа, скрита зад фасадата на „печения професионалист”. В „Обратен гард” той сякаш раздвоява персонажа, оставяйки яростта и уязвимостта във владение на Били Хоуп и предоставяйки уравновесеността и далновидността на съпругата му Морийн. Двамата заедно формират съвършената личност, пардон – тандем (в живота, и в спорта). Неканен изниква въпросът: колко дълго може да просъществува подобно съвършенство? Защото съдбата винаги има други планове. И те най-често включват необходимостта да „се разпори” крехкото равновесие на човек, който си мисли, че е щастлив, да се обърне живота му „с хастара навън”, да бъде заставен да си плати за „незаконно придобитото” щастие… И после, ако оцелее, милостиво да му бъде позволено да се научи да живее сред несъвършенството на живота. Разбира се, мотивът „имам дете, за което да се грижа” е силен коз не само в американските сюжети. Но освен да си върне обратно дъщерята, отведена от социалните институции, за Били е важно да открие начин да се справи с разрушителността си. Сам.

След ролята на Луис Блум от „Лешояда” на Джейк Гиленхол определено му е време за Оскар (засега може да се похвали само с номинацията за „Планината Броукбек”). Не са без значение химията между него и Рейчъл Макадамс, чудесното изпълнение на Уна Лорънс, в ролята на дъщеря им Лейла, нито резервираната привързаност на треньора Форест „Тик” Уитакър, но все пак едва ли някой ще отрече, че въздействието на „Обратен гард” се дължи до голяма степен на магнетизма на Джейк.

„Обратен гард”

В боксовата зала на Тик има нещо от атмосферата на „Момиче за милиони”. Спортното „възраждане” на Били може да извиква асоциации с образа на Роки Балбоа, но без да подценяваме възможностите на Антоан Фукуа да направи дисекция на един боксов мач, „Обратен гард” си остава преди всичко филм за усмиряване на яростта (не случайно във Франция излезе по екраните като „Ярост в стомаха”), елегия за крехкостта на човешката природа. Същевременно най-доброто постижение от гледна точка на режисурата са увличането на тази лична драма в средата, която Фукуа владее най-добре във филмите си, насищането й с характерни за киното му персонажи и отказът да върви по отъпкания път от предишните му истории, разрешавайки един по същество криминален конфликт на ринга на боксовия мач, а в по-широк аспект – в зоната на вътрешния двубой, който се води за оцеляването на една душа…

Следващият филм на Антоан Фукуа ще бъде нов римейк на „Седемте самураи” и следователно нагазване в зоната на друг жанр. Дано наред с владеенето на криминално-заплашителната атмосфера пренесе там и нещо от въздействието на човешката драма, демонстрирано с „Обратен гард”.