6
3655

10-и ноември: от тогава и от днес

„Защо в България демократите (особено Иван Костов и Филип Димитров) не извършиха лустрация?“ „Защо не бе забранена комунистическата партия, та и до днес трябва да се борим с нейните наследници?“ „Защо не бяха осветлени по-рано агентите на ДС?“ Към днешна дата тези въпроси започнаха да ни задават със сърдито вдигнат пръст определени представители на младите генерации, родени около и след 1989 г. Със сигурност ще ги чуем и тази година – точно 30 години след „онзи Десети ноември“. Ще кажа, че тези въпроси (и сръднята, съдържаща се в тях) стават все по-лесни, колкото повече време от онази година минава. Защото всъщност към непреживяното или към вече отдалеченото от нас време става лесно да имаш претенции. Става лесно да го стилизираш според (далеч) по-късно наложили се представи за него, особено пък ако „потопиш“ нашата, българската ситуация в големия наратив за „случилото се в Централна и Източна Европа“.

Само че аз живях целият този 30-годишен период, преживях (лично) 10.11.1989 г. (и даже – живях цели 33 години преди 1989 г.). Затова отначало бих искал да напомня на питащите млади няколко неща, които представляват обективни (и обективно проверими) факти, които днес са буквално „смлени“ от 30-годишната дистанция от онова време и сякаш абсолютно са изтласкани от гледната точка на днешните реалности. В края пък на текста ще приведа и малко лични (т.е. вече субективни) спомени.

И тъй, ще припомня първо, че изразът „през 1989 г. комунизмът в България падна“ може да се приеме за изричащ истина само ако бъде гледан ретроспективно като начало на едно „падане“, продължило общо взето 9-10 години и приключило примерно с началото на Костовата приватизация и преодоляването на Виденовата катастрофа. А на 10.11.1989 г. стана собствено следното. На абсолютно тайна за българското общество среща на тогавашния съветски посланик Виктор Шарапов с група амбициозни и лично анти-Живковски настроени членове на Политбюро и ЦК на БКП бе дадена политическа „благословия“: за да се избегнат (именно за да се избегнат) в България събития, аналогични на вече случилите се в Полша, Унгария и ГДР – да бъде стартирана най-сетне „перестройка“ по Горбачовски модел, убедителен символ за която би могло да бъде единствено „освобождаването“ на вездесъщия български „генерален секретар на БКП“. Това абсолютно задкулисно решение на Московския „център“, съгласувано с все по-паникьосващите се от случващото се в Източна и Централна Европа ръководни комунистически кадри у нас, бе приведено в изпълнение на 10.11.1989г. и то – онези, които му бяхме свидетели трябва да си признаем – падна като гръм от ясно небе за грамадната част от българите. Падна като гръм от ясно небе дори за около 10-те %, които слушахме вече западните радиостанции и бяхме чули за „започналото се“ в Берлин, Варшава и Будапеща.

Ето защо само от дистанцията на помръкналата памет днес някой би могъл да каже, че ако не на самия 10.11., то поне в следващите го дни у нас са започнали събития, безспорно имали място в гореспоменатите столици. Та нека се поровят в мрежата, за да се уверят, кога за първи път т.нар. „неформални организации“ проведоха своя митинг на пл. „Св. Александър Невски“ и след повече от 40 години там бе неказионно събран няколкохиляден народ. Мисля че беше поне двадесетина дни след свалянето на Живков. Спомнете си (онези, които бяхме там), че и тогава буквално никой от говорилите на този митинг „опозиционери“ не си позволи да спомене за нещо повече от „преустройство“ и (неопределено за) „демократизация“, не обаче за някакво възстановяване на многопартийността, за бъдещи избори. Спомнете си, че когато маргинален говорител се одързости да се обърне към множеството вместо с „другарки и другари“ или с неутралното „граждани“, с „госпожи и господа“, хората буквално изтръпнаха и си зашушукаха, че „това вече е прекалено смело“. Възгласите „долу БКП“ (за която днес младите генерации питат защо не била забранена след „падането на комунизма“) прозвучаха – нека им доверя – за първи път на 14.12.1989 г., т.е. повече от месец след прословутото „падане на БКП“.

Истината, уважаеми млади питащи, „защо не…“ е, следователно, че в България въобще нямаше „нежна революция“, каквато имаше при срутването на Берлинската стена в ГДР, каквато имаше в Прага (където веднага след тамошните „оставки“ „Вацлавски Намести” почерня от народ и комунизмът бе изметен за броени дни).

Да, наистина, от началото на следващата 1990 г. градусът на демократичното движение у нас постоянно се вдигаше, но българите все пак проследиха „по телевизора“ революцията в Румъния, а в средата на годината, въпреки „синьото море“ на „Цариградско шосе“, изборите за Велико народно събрание бяха спечелени от БКП (БСП). И знаете ли защо? В България, уважаеми млади, към 10.11.1989 г. членската маса на комунистическата партия броеше около (или дори над) един милион души. Поне половината от тях, да, най-вероятно са били „номинални“ комунисти – просто от един етап от „кариерното си развитие“, всеки по-амбициозен (или талантлив) трябваше да стане партиен член, за да продължи напред. Но все пак са били членове на БКП и следователно някаква, па макар и „нежна“ революция не е можела да не отзвучи в съзнанието им и като заплаха („знаем какво се случва във вихъра на революциите“). Само за сравнение: документален филм от онова време ни показва остатъка на унгарската комунистическа партия, събран (целия!) – към средата на 1990 г. в едно… закрито игрище за хандбал.

Истински масовите протести („палежът“ на Партийния дом, „Градът на истината“, първата студентска окупационна стачка и т. н.) у нас по парадокс започнаха… след като бившите комунисти спечелиха „първите свободни избори“. Започнаха и – няколко месеца след това потънаха в депресията на „Лукановата зима“, едва която позволи (през 1992 г.) демократите „да дойдат на власт“. Е, защо тогава „не направиха лустрацията“, „защо тогава не забраниха БСП“? Ами защото, още най-първите движения в тази посока ни показаха тогава, че „преходът“ в България ще бъде дирижиран и уви, няма как да не бъде дирижиран от „патроните“ на онези „един милион“, които още не бяха раздали „куфарчетата“. Защото тогава пък, през 1992 г. трябваше да научим (за първи път), че в България освен „комунистите“ има още много заинтересовани от един „мирен и плавен“ преход: ченгетата на ДПС, неуредилите се все още в новото време синове, братя, братовчеди, „семейни приятели“ и т.н. на милионната маса, преквалифицирали се „разузнавачи“, „борци“, „каратисти“ и други социалистически „спортисти“… Разбрахме го, когато свалиха правителството на спечелилия „с малко“, но както наивно казвахме „завинаги“ СДС с обречения му премиер Филип Димитров. А след това дойдоха двете години политическо безвремие на Беров и подир прокламираното от Желю Желев „велико време на интелигенцията“, оказалото се доста по-„велико“ и успешно „време на мутрите“ (имащо потомство в живота на страната ни и до днес). Още по-сетне пък дойде „великото време“ на банковите фалити и инфлацията при Виденов и т.н., и т.н. Отговорете си сега сами „защо не направихме лустрацията“. Кога – нека попитам: цяло десетилетие след „падането на комунизма“? „Защо не забранихме БСП“? Кога – след десет години нейни мутации и метастази? Кое БСП трябваше да забраним тогава?

Да, от ретроспективата на изминалите 30 години периодът в който едни остарявахме, а други порастваха, изглежда е започнал да прилича (за вторите – извинимо, за първите – неизвинимо) на някакъв перманентен ентусиазъм, започнал още тогава – в деня на 10.11.1989 г. – празничен, фестивален, героичен, но и страшно лекомислен; който не си е свършил работата, за която днес сърдито му размахват пръст.

А знаете ли: аз пък ясно си спомням самия 10.11. и даже – поради навика да съхранявам в архива си всички записки, които съм правил през годините, разполагам днес с един кратък, напълно спонтанен текст, който написах в късната вечер на „паметната дата“ и който ще приведа тук накрая.

Спомням си обаче, че в самата сутрин на този ден срещнах група свои колеги, които настойчиво ме приканиха да отидем не някъде другаде, а на конгреса на „Българската философска асоциация“ – абсолютно казионно събитие, което ние, тогава младите и независимо мислещи „неформали“ никога и не бихме помислили да посетим. Защото, довериха ми колегите – говори се, че от сутринта бил започнал някакъв пленум на ЦК на БКП, на който щели (май) да се вземат неочаквани решения. А пък доколкото в „Българската философска асоциация“ членуват и хора от ЦК, очаква се, когато пленумът свърши и те дойдат при нас, да научим „много важни неща“… Цял ден висяхме на казионния конгрес и слушахме казионните глупости на марксистките бонзи в очакване на новините. И ето – най-сетне – привечер, в залата влезе акад. Николай Ирибаджаков. Прекъсна безсмислено ораторстващите, излезе на трибуната, и с едва овладян от притеснение глас заяви горе-долу следното: „Другари, трябва да ви съобщя, че днес, на свое заседание ЦК на нашата партия, след откровени и продължителни дискусии, взе решение да освободи от поста генерален секретар на БКП другаря Тодор Живков…“ Последваха плахи, а скоро и бурни овации, които стреснаха академика. „Чакайте другари“ – направи опит да надвика ръкоплясканията той – „членовете на Политбюро изрично изказаха дълбока благодарност на другаря Живков за неговата дългогодишна…“ не успя да довърши, защото овациите преминаха във викове. Да, Живков беше паднал. Немислимото се беше случило.

По-късно вечерта с група приятели – бяхме млади тогава – отидохме в легендарния магазин „Бай Генчо“, за да купим нещо за „поливане“ на невероятното. Помня, че беше кишаво, тъмно и студено – ноември, най-„социалистическото“ време на годината. Пред магазина се бе извила огромна опашка. Огромна, но… абсолютно мълчалива. Наредени един до друг и един зад друг хората потропваха с крака, за да се стоплят, гледаха в пространството и всеки от тях се стараеше по страшно нелеп начин да дава вид, че „просто съвсем случайно“ се е озовал тази вечер тук и въобще, въобще не е част от впечатляващото множество. Старанието да се правиш, че нямаш нищо общо с останалите, караше хората да избягват дори да срещат погледите си – даже съсед на съседа в опашката. И в се пак – при срещата на очи с очите блясваше някакво лукаво огънче. Всички знаеха защо са тази вечер тук – всички знаеха, че всеки един и всички знаят онова, което всеки един и всички знаеха. И в това – само в това мълчано знание бе еуфорията.

Не мога да си спомня как още по-късно – вече след 22 ч. се озовахме в известен по онова време ресторант в пресечка по пътя за Лъвов мост. Вътре този път не бе тихо, а напротив – изключително шумно. Оркестърът дънеше хоро и поне петдесетина човека (страшно много за онова време) го играеха буквално в дионисийски захлас. Играеха, оркестърът гърмеше, краката не спираха, но… и тук всички играещи мълчаха. Гледаха нагоре, унесено, тропаха и… мълчаха. И пак: всички знаеха, че всички знаят, защо всички играят това хоро, защо тъпчат с краката си и какво тъпчат с тях.

Прибрах се у  дома и написах следния кратък текст, посветен на прощаването на сънародниците ми с тирана. Ето го:

ХОРО

Тази вечер видях как хората изпращат своя „тотем”. Онова, което почувствах някъде около слънчевия сплит, беше хорото, което играеха. Хоро, което бе едновременно и псувня и „авое” (призива-поздрав към Дионис). То се играеше тук от козло-ноги с лица на разплакани просители. Няма да скрия, че усетих (именно между стомаха и гърдите, там където стомахът става сърце и сърцето – стомах, където хорото изобщо бива усещано) някакъв под- словесен, зъл възторг, с… умилена сълза в дъното му.
Най-впечатляващ бе органическият кентавризъм на това хоро. То бе кентаврично откровение на нашенското лице и на нашенските крака.
Първо за лицето.
В хорото неговият „хабитус“ просто грееше, отпускаше се оголваше се. Това бе лице не на „нищ”, не на „смирен и търпелив”, а на об-юздан, на потиснат, но неизгубил мизерната си проклетия катър (не го казвам с високомерие, а както св. Франциск е казвал за своето тяло – „братът осел”). Лицето на хорото грееше в умилението на унизеността. То бе с лице на човек, който хронически не разбира езика, който му говорят. На чертите му се бе отпечатало унизеното, полуусмихващо се признание на калпазанина. Лице на страхуващ се от всеки екстаз. Лице на кастриран езичник. Изтощено-важно, калпазански-неподвижно. Лице, което не смее да се включи в хорото, не може да се включи, остава си в трезвостта и даже угрижено я подчертава.

Затова пък краката! Те сякаш бяха членове от съвсем друго тяло. Те бяха „изтласкания човек” на българина, неговият „таен ход”. Крака, които тъпчат и тъпчат с невероятна изобретателност, с артистична злост. Краката и само краката тържествуват. Лице на катър и крака на Дионис. Крака, които развенчават, стъпкват търбуха на Чудовището. Крака, които чудесно знаят нищожността на всяка мощ, на всяка световна претенция, на всяко човекобожество. Крака, които всъщност много добре знаят, че всичко е земя, пръст и затова са толкова вещи. Лица, които не издържат лицето, които се боят от гласа, които не схващат езика – и крака – които познават суетата, празнуват я, вакхически я утвърждават, изобличават я, даже ѝ прощават.

Наблюдавах ги – колко бяха индивидуализирани в краката си! В лицата – неизразителност, неартикулация, провал. А краката – тънко, ужасяващо, точно, победно знание за метафизически ритми. Пета, умееща тъй точно да удари по змийската глава. Всеки удар на стъпалото изричаше истинското име на Чудовището, уязвяваше го в самото му сърце.

И щом се върнех с поглед на лицата, чувах ги да казват: „ние нищо не правим, нищо! Ние сме толкова бедни! Пий с нас една ракия!”

…Та след всичко написано по-горе бих искал да завърша със следното: аз пък бих направил дълбок поклон на всички, които с неимоверни усилия през тези 30 години все пак доведоха България до „падането на комунизма“ (което съвсем не се случи през 1989 г.).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия30
Следваща статияТеатър за младия зрител в Яш

6 КОМЕНТАРИ

  1. Малък откъс от мои някогашни форумни бележки:
    „…. Симптомите на връщане назад се появиха още във военизираните носталгични маршировки пред Кремъл на 7-ми ноември, имащи за цел да повдигнат духа. Смяната на няколко мумии, измиращи в кратки срокове, постави началото на края. Нашият правешки диктатор се опита с нисък полет да изчака, но недвусмислените сигнали на Горбачов чертаеха друга посока и КГБ бързо инструктира нашите другари от ДС как да процедират към рязката смяна. Смяната беше проста: разбойниците мигом се отрекоха от комунизма, тутакси станаха капиталисти и се събудиха доларови милионери, че и милиардери. После още по-мигновено взеха за купуват тайно цялата държавна собственост на безценица чрез редица явни похвати.
    Комунистическата идея бе зарязана без колебание, съпротива нямаше, всички „съгрешили вкупом“, вкупом зарязаха и Маркс, и Енгелс, и Ленин, и Човека с главно Ч. За някаква вина така и не се заговори, по-скоро имаше разговор за мезета.
    Последвалата имитация на „десни“ партии изигра театралната постановка сравнително успешно, макар хората да се отвратиха напълно от дискредитираното „дясно“ почти наравно с комунистическата наглост. И сривът в общественото доверие към
    партийната система доведе до нечувана политическа апатия и масово недоверие.
    Емиграцията стана главна спасителна политическа идея, а нихилизмът -главен патриотичен израз. Комоциото на държавността прерасна в кома, капризите на ДС-манипулаторите изригнаха в невероятни гейзери през пропуканата кора на политическия живот и на повърхността изплуваха буквално най-долни политически простаци, престъпници и мародери, гледащи да доограбят последните кокали на
    мъртвия социализъм. …“

  2. Откс от мои някогашни форумни бележки:
    „… Безмислено е да се гледа повторно гигантската лъжа и манипулация, на които беше подложено населението през тези години. И да стоварим с двайсет годишна давност някакво си обяснение. Дори и датите под снимките не са верни. Истината е, че след „боя“ пред Кристал, (пълна бутафория), имаше една „екодисидентска“ верига пред Народното събрание, която да захлеби подготвяните протести, ченгето Берон беше там, генералският син Каракачанов и пр. По същото време страшни „антикомунисти“, между тях и членове на ЦК на БКП, ходеха на закуска като „дисиденти“ във френското посолство. После изведнъж се появиха афиши (да се чуди човек в коя печатница са ги отпечатали, щото в печатницата не можеше и да кихнеш без разрешение от „спеца“, с безумно смели призиви и отдолу бяха наредени имената на вече печално известните „антикомунисти-дисиденти“, до един ортодоксални марксисти или ченгета. И внезапно пред Александър Невски се издигна (чудно как без разрешение от ДС) трибуна, докараха се гигантски тонколони с мощно озвучаване и техници ( взети сигурно от таванчето на Блага) и се почнаха едни речи
    за „партията на розите, станала партия на склерозите“(Блага), за „бай Добри Търпешев“( Радой), за член първи от конституцията ( Желев, Петко Симеонов, Анжел) , най-смешното беше, че Продев намекваше нещо за „човешкото лице“, той поне беше се появил, а „дисидентът“ Светлин Русев се беше скрил страхливо и не се яви .И после ги видяхме всички тези първоразрушители ,какви излязоха- смелият Петър Берон (жалко ченге), смелият Желев ( той с див възторг извика : “ Предлагам за вицепрезидент генерал Семерджиев“ и цялото Народно събрание изпадна в истерична радост и ръкопляскаха десет минути, а после вицепрезидентът унищожи досиетата и организира подпалването на Партийния дом, това помните ли го?). А помните ли „антикомунистът“ Румен Воденичаров , как изведнъж се изметна и почна да говори в Южния парк с люта омраза срещу на демократите? А помните ли антикомунистът А.Каракачанов, либерала Петко Симеонов, ами Гайтанджиев, ами стачката с преяждане на Георги Мишев, ами карикатурния букет депутати , сред тях и Слабаков, а „яростния антикомунистически патос“ на ченгетата Георги Марков и Венци Коня? А помните ли, докато баламите изстрадали хора плахо се стичаха на площадите и искаха „гласност“ , как по входовете се появяваха месингови табелки с немски надписи на смесени дружества, как след като скриха стоките за една нощ и хората чакаха в студа от 3 часа през нощта за кофичка кисело мляко за децата си, „тайно и полека“ деветнайсет милиарда долара бяха раздадени на “ нашите другари“, как след трагикомичната реплика „за бога братя ,не купувайте“ изневиделица се появиха магазини с вносна техника, пращящи от храни, вносни цигари, напитки и невиждани вносни дрехи магазини, как отведнъж се нароиха хиляди фирми с офиси, осветявани през час от важни свещеници, вътре с вносно оборудване и компютри, изглеждащи като от фантастичен филм, как хиляди сгради, апартаменти, магазини, ресторанти, хотели , собственост на общината, БКП, ДС, УБО, профсъюзите, изведнъж бяха раздадени под наем за 10 ст. квадратния метър и много от тях и до ден днешен са си отдадени с железни договори за вечни времена на тази цена. Как се появиха отнякъде богати предприемачи, как гаражите на СО МАТ внезапно станаха частни, как целият производствен, финансов, научен
    и организационен държавен потенциал бе преточен мълниеносно в джобовете на екскомунистическата каста и техните слуги от ДС? Какво още да ви се обясни, драги сънародници, че да схванете истината за цялата тази смяна , включително „ареста“ на диктатора Живков, че е маскарад и нагла манипулация. И идва един ден нужда да се „обясни“ процеса, започва се с едни още по-недостойни лъжи, слугинските честни „частни“ медии се надпреварват да кажат как е било, ама продължават агонията на измамата. Щото срещу българския народ се водеше и се води още жестока война. Убиха го този клет народ…“

  3. Кратък откъс от мои стари форумни бележки:
    „…Драги Нормален, за теб е нормално да слезеш от гората, да утрепеш богатите, да им вземеш имотите и собствеността, да обявиш трудолюбивите селяни за „кулаци“, да избиеш интелигенцията и да затвориш страната с тел, по който да пускаш съвсем нормално ток. После 45 години съвсем нормално да твърдиш, че Партията е вожд на народа и от това следва ,че комунистите са мъдри ръководители, а тези,
    които не са на това мнение, са ВРАГОВЕ, да изпълняваш нормално заръката на Ленин и да ликвидираш класовия враг, нормално според теб е да пращаш при св. Петър лагерниците в Белене, а религията да обявиш „за опиум на народа“. И след 45-годишни манифестации, тотална пропаганда, за която са потрошени милиарди, да не говорим за колосалната пропиляна енергия, за египетските пирамиди и паметници, филми, книги, обслужващи партийната идеологема, за прекъснатата еволюция на цели поколения. И накрая съвсем нормално същите тези катили, перфидни разбойници, мракобесни гадове, премълчали за радиоактивната опасност, същите тези твои нормални другари, решават, че собствеността на държавата вече може да си стане съвсем
    нормално тяхна, за една нощ зарязаха и Ленин, и Маркс, и комунистическите си идеали , а на другата сутрин се събудиха КАПИТАЛИСТИ с присвоени милиарди долари, раздавани на калпак отгоре надолу. СЕГА това за теб е забавно и нормално: „ДАЙТЕ ДА ЗАБРАВИМ, НЕДЕЙТЕ РОВИ В БЛИЗКОТО МИНАЛО, когато ви
    направихме малка хиперинфлация, за да обеднеете, оставете мърморковците, работете за нас, ние още повече искаме да забогатеем“ Така ли е, нормални приятелю?“

  4. Откъс от мои стари форумни бележки:
    „…В старите филми за войната дори и най-закоравелият нацистки престъпник се заключва в кабинета си и се гръмва, тук никой от излезлите наяве мръсници не си посипа главата с пепел, не се скри, не отказа мястото си за влияние, щото продължава да служи. Щото не се чувства виновен за подлостта си. Щото е качествено подбран мръсник. На Разпети петък може и да се сетим, че Юда захвърлил сребърниците си и се обесил, кой от вездесъщата организация на мерзавци – ДС се обеси или ще се беси? Вместо това всеки ден се самозапалват хората, чийто живот на практика е провален тъкмо заради свинеподобните изверги, продали се за сребърници.
    Преди всичко трябва да се знае, че доносниците никога не кандидатстваха за подлярската си дейност. Винаги са ги избирали след внимателно проучване, при това не са канели всекиго, а само тези, които са имали характеристиките, подходящи за подлеци. Просто ченгетата знаеха, кой става и кой – не, кой ще е предан на комунистическата проказа, готов на всичко заради привилегиите. Трябва да се знае, че това е безмилостна система, всеки доносник остава верен на организацията до гроб. Няма разкаяли се, няма затраяли си, няма отказали се. И това е най-коварната сила на ДС. Щото не е само някакво си осветяване и някакво си публично опозоряване. Там нещата са ясни: или си с нас и правиш, каквото ти наредим, или си мъртъв. ДС е тъкмо онази невидима сила с железна организация, която може да бъде победена само от смъртта. Всеки да си тълкува сам последното изречение. Станали са само по-внимателни, макар да продължават да убиват,да малтретират и да спъват човешки съдби с все същата мерзавска методичност. Целият „преход“ е идеалната дс-машина в действие…“

  5. Откъс от мои стари форумни бележки:
    „…Днес презрението и съжалението са единственото точно действие срещу сатанинските слуги на червената проказа. Във всеки спор с червени, щом само им подхвърлиш как за една нощ са зарязали и Маркс , и Енгелс, и Ленин, и са захвърлили мъртвата коруба на идеологията си, за да станат „национално-отговорни капиталисти“, срещаш ехидна усмивчица и отговор, че си лузър и некадърник. Сетне пак дитирамбят за величието на комуниста. Но забелязал съм – ха речеш нещо за вапцаровското „имам ли аз…“ – хъркат с пяна и не могат да отвърнат, не знам защо. Харесват го не само заради тероризма, но и заради някаква остатъчна нега по идеала, в който са се клели и който сами са стъпкали.
    Вапцаров, така или иначе е изключителен поет и идеалист, макар и съпричастен към червената утопия и по-точно, вярващ в насилствената метаморфоза. Той със сигурност нямаше да преживее до 1949 г., ако беше останал жив. „И нека като пеперудка малка крилете ми опърли най-подире, не ще проликнам, няма да се вайкам, защото все пак знам, ще се умира“, екзистенциален патос на млад човек, едва ли чак толкова заблуден, пишейки за вяра и бронебойни патрони, насочен към някаква несбъдната комунистическа идилия . Раздвоението на доносниците и комунистите идва оттам, че те сами ,сгазвайки зверски утопията, захвърляйки я като мъртва коруба , остават с подлостта си и с откровената си наглост.Няма къде да се дянат в позиция на доброта, камо ли в християнска почтеност. Не могат да се върнат към Вапцаров, изминали са грозния път на падението, признавайки с отказа си от „социализЪма и комунизЪма“, че утопията на Вапцаров „имаш ли аз…“, не е тяхната цел, че идеите, заради които убиваха и мачкаха съдби, са им напълно чужди, служещи само за арогантното им стремление към власт и богатства. И днес, остарявайки сред пустинята на делата си, се мъчат да намират индулгенция, правят си тамплиерски и масонски общности, правят се на благочестиви християни, едва ли не били подло измамени, та насилствено изоставили комунизма заради милиардите си…Най-зле са доносниците. При тях категорията „морал“ априори не важи, внимателно проучени, те са подбирани тъкмо поради пълната си липса на каквато и да било човечност, вербувани, тъкмо защото са негодници. И те си го знаят. Знаят се и не се крият помежду си – побеляващи циници с обезцветени ириси, едни такива бледи и с посивяла кожа на лицата. Разликата обаче между тях и нормалните хора, да ги наречем некомунисти, е в прошката. Ние не ги колим, не цепим с лопати черепите им и не ги заравяме полуживи в масови гробове, приели сме само упрека към миналото им, не ги преследваме , живеем заедно, това сме им дали вместо прошка. Докато те никога няма да се примирят с това, че са живи свидетелите на уродливата им диктатура. Съюзът със СССР бе наложен с терор, наложиха атеизъм с бронебойни патрони, а от “ имам ли аз …“, затриха следващите думи…“

  6. авое професоре. само с един ремарк. комунизъмът, руската окупация беше по скоро аврамоподобна като религия нежели предаврамическа. при класическия свят лудостите са били лимитирани…