0
2267

100 години Фелини

През 2020 г. светът отбелязва сто години от рождението на Федерико Фелини (20 януари 1920–31 октомври 1993). Клаудия Кардинале говори за режисьора, с когото снима „8 и ½“.

Фелини е автор на 24 филма, между които и поделени с други режисори („Светлините на вариетето“ с Алберто Латуада), на епизоди, на телевизионни документални филми. Има 12 номинации за Оскар, между които 8 за сценарий (два за филмите на Роселини „Рим открит град“ и „Пайза“), 4 за режисура. Получава Оскар за „Пътят“ (1957), „Нощите на Кабирия“ (1958), „8 и ½“ (1964), „Амаркорд“ (1975), както и за цялостно творчество (1993).

Юбилеят започна още в края на 2019 г., с откриването на изложба в родния град на режисьора, Римини, „Фелини 100. Безсмъртният гений“, за която ще прочетете във февруарския брой на списание „Култура“.
Италианското министерство на културата създаде национален комитет, който координира инициативите – изложби, майсторски класове, панорами, срещи, симпозиуми, преиздаването на книги на Фелини („Книга на сънищата“ и „Интимен речник с думи и образи“), създаването на комикси по негови произведения, както и появата на нови заглавия. Няма телевизионен канал – държавен или частен, който да не излъчва предавания за Фелини. Предвижда се пълна реставрация на всички негови филми и разпространяването им в Италия и по света. Обмислят се културни и туристически маршрути, свързани с Фелиниеви места в Италия и по света.

На самия ден, 20 януари, в Кралския дворец в Милано се организира международен симпозиум „Да си спомним за Федерико Фелини“, в който участват наследници, приятели и почитатели на режисьора – от Карло Вердоне до Пупи Авати, от Джузепе Торнаторе до Никола Пиовани и Милена Вукотич. Пак в Кралския дворец ще бъде подредена изложбата „Федерико Фелини. Един разказ“ (17 септември–15 ноември) с оригинални материали, документи и предмети.

Дни преди 20 януари в Италия излезе новият роман на Даниел Пенак „Законът на мечтателя“, посветен на Фелини. „След като го сънувах, не само го създадох, но и го разказах на нашата италианска трупа“, казва Пенак, който е и съавтор на театрален спектакъл по книгата си. Представлението с появата на сцената на самия Пенак се играе безплатно в „Пиколо театро Стрелер“ в Милано на 20 януари, а след това и в Торино (21.01.) и Римини (22.01.). На 20 януари в Рим се открива изложба, посветена на Фелини, с фотографии от Експерименталния център по кино.

Режисьорът не е забравен и извън Италия. Музеят на модерното изкуство в Рио де Жанейро откри изложбата „Разумът и разходката на Гуидо Анселми“[1] (до 15 март), която ще пътува и в други градове – Реймс и Букурещ. Тя представя 70 непознати снимки на официалния фотограф на Фелини в „8 и ½“ Пол Роналд. През март тръгва едногодишната пътуваща изложба „Столетието. Фелини по света“, организирана от Министерството на външните работи и италианските културни институти. Тя ще обиколи десет града, между които Москва, Санкт Петербург, Торонто, Буенос Айрес, Тирана, Берлин. В следващите месеци новият Academy Museum of Motion Pictures в Лос Анджелис, проектиран от Ренцо Пиано, ще отдаде почит на Фелини, заедно с института Луче Чинечита, организирайки голямо събитие.

Клаудия Кардинале в „8 и ½“, 1963

Клаудия Кардинале за Фелини

Предлагаме (със съкращения) интервюто, което Клаудия Кардинале дава в Париж по повод на юбилея на режисьора, с когото тя снима „8 и ½“.

„Висконти ми даде крила, но Федерико ме помири с мен самата“, започва актрисата.

Защо?
Беше първият режисьор, който ме накара да говоря с гласа си. До този момент бях осъдена на мълчанието на дублажа. Той ми позволи да изразя истинската си идентичност.

Какво намираше в гласа ви?
Може би стара афазия. Моят дрезгав тембър е роден от мълчанието, в което се затварях още от дете. Говорех много малко и това се отрази на гласните струни. Федерико откри този мой мъжкарански глас, с който съжителствах зле.

Освобождавайки гласа ви, отприщи и вашата личност.
За пръв път снимах без сценарий. И моята героиня също се казваше Клаудия.

Работата в „8 и ½“ е забулена в мистерия.
И той се забавляваше да сгъстява мъглата още повече. Казваше, че е Аргус, митологичното чудовище със сто очи, което никога не ги затваря едновременно. Филмът би трябвало да е синтез на всичките му визии.

Тулио Кезич[2] разказва, че Фелини дотолкова е държал на забавната страна, че е слагал табелка върху камерата „Запомни, че е комичен филм“. Нищо по-далечно от това.
Да, беше го написал навсякъде, дори и върху лист, който държеше в джоба си. Един ден ни каза, че филмът се върти между психоналитически сеанс и проверка на съвестта. Ние не разбирахме какво търси. Продължавахме да снимаме тези сюрреалистични сцени, които повече прилягаха на подсъзнанието, отколкото на реалния живот.

Само на финала на филма казва: „Гуидо Анселми, героят, това съм аз“.
И само след края на филма разбрахме, че беше изложил своя личен свят, католическото си възпитание, кошмарите, сънищата, амбициите.

Не бяхте ли наясно, че снимате шедьовър, който ще промени историята на киното?
Съвсем не, щяхме да го разберем по-късно. Още отначалото около филма имаше много несигурност. В един момент Федерико беше изкушен да се откаже.

Как успя да ви накара да влезете в ролята, която изразява вдъхновение, благодат, спасителна красота.
Преди началото на филма дълго се разхождахме в парка на Вила Боргезе. Федерико говореше непрекъснато.

За какво?
За всичко. За живота си, за детството, за своите фетиши и фантазми. Слушах го хипнотизирана от този поток на мисли, от неговия тънък глас, който никога няма да забравя. После го питах: „Добре, Федерико, но каква е моята роля?“ И той: „Спокойно, Клаудина, трябва да бъдеш себе си, говори каквото искаш“. „Но какво?“, казвам. „Онова, което ти хрумне“.

И така ли беше наистина?
Да. Всичко се крепеше на импровизацията, макар че после Федерико те отвежда точно там, където иска. Заставаше пред мен и ме питаше: „Влюбена ли си? Какво означава да си вярна на един проект? Способна ли си да зарежеш всичко и да започнеш отначало?“ И аз отговарях. Тези диалози влизаха във филма. Понякога, по време на разговора, без за прекъсва нишката, Федерико отстъпваше мястото си на Марчело Мастрояни и заставаше зад камерата. Говорех за любов с един и същи човек с две различни лица.

Какво беше отношението на Фелини към жените?
Неговото въображение се захранваше от пищната женственост. Но трябва да се разделят истинските истории от митовете: за съжаление, някоя актриса си приписа любовни истории, които в реалния живот не е имала.

Фелини и Клаудия Кардинале по време на снимките

А с вас, Клаудия, как се отнасяше?
Беше винаги много привързан, топъл, изпълнен с нежност. Но между нас нямаше двусмисленост. Неслучайно приятелството ни се разшири и с Джулиета, която прекрасно разбра, че не представлявах опасност.

На снимките ви караше да се чувствате най-красивата.
Да, най-важната, най-специалната сред всички. Направи от мен нещо, което никой друг режисьор не е правил. По време на снимките на филма идваше всяка сутрин у дома, за да ме вземе, и вечер ме придружаваше. Снимахме между Тиволи, Витербо, Остия. Никога не се връщах сама.

Как си обяснявате това внимание?
Бях на 24 години и останах впечатлена. Като че ли искаше да ме защити. Федерико знаеше да гледа отвътре. И разбираше и неказаното.

Чрез своето алтер его, Мастрояни, ви направи прекрасно обяснение в любов: „Колко си красива, изпълваш ме с благоговение, караш сърцето ми да бие като на гимназист. Какво истинско, дълбоко уважение излъчваш“.
Това беше неговият начин да ме накара да се усещам специална. Единствена. С едно усложнение.

Кое?
Мастрояни беше истински влюбен в мен. Марчело го съобщи публично, което накара Катрин Деньов да ревнува и до днес да ме мрази. Започна да ме ухажва на снимките на „Хубавият Антонио“, но аз не се поддадох.

Ухажването на Мастрояни отрази ли се на снимките на „8 и ½“?
Не. Между нас имаше професионално съмишленичество, което надскачаше всичко останало.

Какво най-вече си спомняте от работата върху филма?
Хаоса. Безредието. Федерико се захранваше с неразбория, вижте тези снимки с Мастрояни, завит в чаршаф, и епизодиците наоколо. Като че ли все още чувам онази шумотевица.

Мастрояни в „8 и ½“

В същата година снимате и „Гепардът“, друг шедьовър, останал в историята на киното.
Да, 1962 беше невероятна година. По едно и също време работих над тези два филма. Все едно, че се въртях между две противоположни планети. Лукино беше редът, Федерико – анархията. Ако с Фелини беше хепънинг, пълен с изненади, при Висконти атмосферата беше сакрална – не можеше нито да се смееш, нито да дишаш, сцените се репетираха като в театър.

Останахте ли приятелка и с двамата?
Да. Лукино не обичаше жените, но обичаше много мен, вероятно поради мъжкаранската ми душа. Пътувахме много заедно, в Рим също често ме канеше на вечеря и под салфетката намирах чудесни бижута на Картие. С Федерико и Джулиета се виждахме до последно.

По какъв начин ви промени Фелини?
Даде ми сигурност. Винаги ще му бъда благодарна, че ме накара да се отъждествя със себе си. Моята работа не беше лека: изиграх в киното 180 различни жени, успявайки винаги да защитя моята идентичност, моето равновесие.

Симонета Фиори, вестник „Република“, 14.12.2019
Превод от италиански Соня Александрова

[1] Героят на Мастрояни в „8 и ½“. Б.а.
[2] Тулио Кезич (1928–2009), италиански сценарист и драматург, филмов критик за Corriere della Sera, известен със своята биография на Фелини. Б.р.