Начало Сцена Опера „Дон Карлос“ на сцената на Софийската опера
Опера

„Дон Карлос“ на сцената на Софийската опера

15244
„Дон Карлос“, фотографии Таня Лазарова

За втора година Александрина Пендачанска се завръща през декември, за да участва в спектакъл на Софийската опера. Преди дванадесет месеца тя направи своя дебют като Тоска. Представленията имаха огромен успех и дори се наложи да бъде планирано едно допълнително. След това годината премина с още няколко знакови явявания на Пендачанска на родна сцена. Тя представи юбилейния си мултимедиен спектакъл „Това съм аз“ в София, Варна и Пловдив, за да отбележи 30 години на сцената. Заедно с пианиста Людмил Ангелов закри фестивала „Пиано екстраваганца“ с елегантна и много стилна програма, включваща романси от Сергей Рахманинов и Дмитрий Шостакович, песни от Морис Равел и Клод Дебюси. Така се стигна до 23 декември и премиерното представяне в България на Александрина като Елизабет от „Дон Карлос“ на Верди. И ако Тоска за нея беше абсолютен дебют, то „Дон Карлос“ не е новост. Тя е пяла Еболи, а в началото на сезона, на 27 октомври, дебютира като Елизабет в Сен Гален, Швейцария. „Елизабета на Пенда (съкратеното име Алекс Пенда) беше жена, която отчаяно иска да излезе от задушаващата роля, отредена ѝ от обществото… Перленото сопрано на Пенда, с гладък блясък, достави удоволствие … Гласът се отваряше отгоре, както и щедро изпълваше гръдния регистър. Невероятно изпълнение на голям актьор“, прочетохме в Оperatraveller.

На 23 декември бяха отбелязани 30 години от последния сценичен прочит на „Дон Карлос“ на сцената на Софийската опера. През 1988 г. под диригентството на Иван Маринов и в режисурата на Пламен Карталов е представена версията, която гледахме, като тогава беше изпълнявана и сцената във Фонтенбло. В премиерния състав тогава бяха включени Стефан Еленков, Николай Гяуров и Никола Гюзелев, Стефка Евстатиева и Валери Попова, Стефка Минева, Калуди Калудов, Никола Смочевски и Никола Василев, Николай Стоилов и Димитър Станчев. През годините в тази постановка са пели всички големи български оперни певци, както и много чужди – певци-легенди белязали историята на Софийската опера, сред които Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Бойко Цветанов, Мария Белчева,  Владимир Стоянов, Юлиан Константинов, Мариана Пенчева, Орлин Анастасов, Петър Данаилов, Цветелина Василева, Костадин Андреев. Спомням си първата ми среща с тази постановка и ефекта, който предизвика тя у мен и у зрителите в залата. Сцената всъщност е един огромен кръст, кръст, който разделя героите – съпрузи, приятели, придворни, трона и църквата, краля и народа. Кръст, който пламва, за да даде възмездие. Спомням си и всеобщия възторг, който предизвика спектакълът, многобройните представления, които съм изгледала, певците, които съм аплодирала. Всеки спектакъл беше различен, понякога съставът възпламеняваше залата, имало е и не много сполучливи вечери, изпълнени с разочарования, но повече бяха триумфите.

В триумф се превърна и този последен спектакъл. За да го дирижира, беше поканен младият немски диригент Михаел Балке, който от този сезон е главен гост-диригент на операта в Сен Гален. „Дон Карлос“ е отдавна в неговия репертоар. Това лято го представи в Швеция, а преди това в Магдебург, където е бил главен диригент. Още с първите тонове на симфоничното въведение той поведе уверено и вдъхновено оркестъра и хора на операта. Разгръщайки мащабната партитура, Балке разкри великолепни моменти от текста, вдъхнови артистите и музикантите да покажат най-доброто от себе си.

Александрина Пендачанска като Елизабет

Няма човек, който следи оперния живот в страната, да не е очаквал с нетърпение тази роля. Няма и такъв, който да не помни великолепната Елизабет на Валери Попова. Тя излизаше на сцената и приковаваше вниманието. Тя беше кралицата. Не правя сравнение. Не обичам сравненията. Но така редки са случаите в света на операта на толкова съвършено преливане на един сценичен живот в друг, че не мога да не го спомена. Александрина Пендачанска със сигурност помни превъплъщенията на своята майка като Елизабет, но тя изгради своя образ – различен, раним, силен, нежен. Още във втората картина тя разгърна ролята и я представи в цялостния облик – в началото студена, дистанцирана кралица, която плахо повдига булото на влюбената в доведения си син жена, жестоко наранената кралица, която тихо прошепва на френски сбогуването с доверената си дама. Два пъти си позволи това певицата – да смени езика. Напълно логично в миг на огромно напрежение и стрес – във втора картина и в седма – в голямата ария, припомняйки си в две фрази Франция. Елизабет в действителност е една твърде неблагодарна партия. Точно като мястото, което испанският двор отрежда на кралицата. Тя е част от обкръжението, тя е разкошното бижуто на ревера на краля. И трябва да изчака финалната картина, за да се излеят натрупаната мъка, любов, сила, надежда – сама на сцената, в средата на кръста, сякаш разпъната самата тя. „Ти, който познаваш суетата на света… Ако на небето все още се плаче, плачи за моята болка и положи болката ми пред трона на Бог“. Този текст рамкира арията – в началото той носи надежда, в края – примирение. Към текста добавяме музиката на Верди и интерпретацията на Александрина, и дъхът спира от възторг. Боите се сменят, блестящите височини потъват в дълбоки плътни низини, всяка фраза е с точния цвят, смисъл и сила. Цялата отчаяна любов и неполучена нежност тя веднага прехвърли към дуета с Дон Карлос – „Там горе, ще се видим, в по-добрия свят“. Изумителни пианисими, съвършено намерени ярки акценти. Разтърсващо прозвуча изповедта на Пендачанска и Чанев, заедно-разделени, омаяни от величието на мига на раздялата: „Плача, но се възхищавам от теб…“, произнесено със застинал в пространството шепот.

„Дон Карлос“

Камен Чанев отново като Дон Карло

Както и преди година, партньор на Пендачанска беше Камен Чанев – тенор, който сърцато раздава таланта си не само в чужбина, но и на различни сцени у нас. Завръщанията му на родна сцена винаги се превръщат в триумф. Той пя в „Турандот“, в „Риголето“, „Реквием“, „Палячи“. Дон Карлос е една от звездните му роли. Логично като заглавен герой операта започва и завършва с Дон Карлос, и без Верди да напише и една ария за главния персонаж. Но затова пък има четири великолепни дуета – с Родриго, Еболи и два с Елизабет. Освен това той е представен твърде еднопланово – влюбен, невъздържан, напорист. Много сила и страст трябва да вложи всеки певец в този образ. Камен Чанев има всичко това плюс чудесно овладян глас, блестящи височини и ярко сценично присъствие. В първия дует с Поза открихме влюбения инфант, готов да жертва всичко за любовта. Последва първият дует с Елизабет – труден, драматичен, впечатляващ, който не носи промяна в образа. Тя започва едва в трета картина, в дуета с Еболи и финалния терцет с Родриго. Инфантът започва да осъзнава мисията си, която заявява пред целия двор и могъщия си баща в сцената с аутодафето. В тази сцена Камен Чанев е великолепен, жизнен, забележителен. Той е обратната страна на маркиз Поза.

Атанас Младенов изпълни партията на Маркиз Поза

Дебютиращият в тази роля Атанас Младенов ме заплени за пореден път. След „Парсифал“ и „Симон Боканегра“ Младенов представи много силен и вокално, и актьорски образ. Кулминацията за него беше в шеста картина – смъртта на Поза. Приятелски властно звучеше гласът му в началото на сцената и отчаяно нежно в края, прощавайки се с приятеля. Но преди това Атанас Младенов имаше задача да представи целия френски чар на своя герой в терцета от втора картина и в последвалия дует с Филип II. Елегантно, изискано, стилно и свежо звучеше гласът на Младенов, а и фигурата му беше абсолютно подходяща за тази партия, която надявам се все по-често да изпълнява.

Светозар Рангелов затвърди образа на Филип II

Светозар Рангелов като краля на Испания беше стожерът на тази оперна вечер. Над 20 години той е един от водещите солисти на Софийската опера, а Филип II е една от коронните му роли. Образът на Филип II е труден за претворяване, най-вече заради стереотипите, създадени от големите баси. За да вдъхне живот на своя герой, всеки певец трябва да намери своя акцент. Мисля, че с интерпретацията Светозар Рангелов успя да наложи своето виждане за героя – властност лъхаше от цялото му поведение. Той владееше цялата пета картина. Започна я с величествената ария – „Тя никога не ме е обичала…“, която разкри слабостта на монарха, отчаянието на съпруга и безпомощността на бащата. Всички тези чувства Рангелов поднесе майсторски, с фини гласови нюанси. Последва грандиозният дует с Великия инквизитор – в ролята Димитър Станчев. Сблъсък на титани мога да нарека този дует и певците са длъжни да бъдат такива – с гласовете, поведението и отношението си. С огромния си сценичен опит и тембристи гласове Светозар Рангелов и Димитър Станчев изпълниха театъра с красота и величие.

Александрина Стоянова за първи път като Еболи

Още един дебютант имаше тази вечер – мецосопраното Александрина Стоянова-Андреева. От няколко години името ѝ започна да се появява в оперните афиши, но това е първото голямо предизвикателство пред младата певица. Ударно влиза и излиза от операта Еболи – с две убийствено трудни арии, чийто проблем не е само смислов, но и вокален, и интерпретационен. Първата е бравурна и пленително ефектна, а втората драматична и ярко страстна. И за двете се изисква висше владеене на гласа, елегантност на фразата и завидна смелост. Сякаш стъписана от първоначалното си появяване, Стоянова бързо се окопити и влезе в образа на принцесата прелъстителка в терцета от втора картина. В трета картина тя беше вече в свои води и поведе майсторски интригата. Завършекът на ролята е с грандиозната ария от пета картина, която е препънала не една певица. Александрина Стоянова се справи с тази ария на много добро ниво. Ще очаквам следващото ѝ явяване в тази роля да бъде вече съвсем пълноценно, без притеснения за това дали някой тон няма да я затрудни. Една певица, която си струва да бъде следена, заради смелостта да приеме предизвикателството Еболи, заради красивия ѝ глас и стабилното актьорско присъствие .

Важни в една опера като „Дон Карло“ са и няколкото малки партии – Стефан Димитров като Монах, който с гръмовен глас обявява в началото: „Само Бог е велик“ и закрива операта със заключението: „Само в небето ще се успокои сърцето на война“. Антония Иванова като пажа Тебалдо беше свежо допълнение в арията на принцеса Еболи във втора картина. Ярко прозвуча и Диана Василева като глас от небето в четвърта картина, призовавайки душите: „Да се насладите на покоя Господен!“. Фламандските делегати (Александър Георгиев, Валентин Ватев, Ваньо Димитров, Кръстан Кръстанов, Николай Войнов, Ованес Каспарян) в четвърта картина бяха ярки и компактни, и се вписаха в общия хоров зов за милост.

„Дон Карлос“

Стигайки до четвърта картина, не мога да подмина ефектната сцена, която разделя операта на две – първата част – на илюзиите и надеждите, и втората – на техния абсолютен крах. С това разделение си обяснявам и избора на режисьора да го изобрази с истински пламналите контури на кръста. Огънят пречиства, но и разчиства пътя. В тази грандиозна картина хорът има важно и цялостно присъствие. Отдавам на места разклатения ансамбъл в началото на липсата на достатъчно време, за да бъде възстановена постановката. Иначе многопластовата музикална картина се разкри пълноценно. Верди е преплел няколко много ярки, запомнящи се мотива, които преминават през цялата опера – на Дон Карло, на приятелството, както и специални описателни идеи – възторжената тема на очакващата краля тълпа, зловещите акорди, оповестяващи преминаващата процесия на осъдените, триумфалното посрещане на кралската свита, прекъсната от плача на фламандската делегация, и разбира се, грандиозния финал с ангелския глас, даващ покой. Тези мотиви изплуват един от друг, затихват и отново се явяват, а Михаел Балке майсторски изваждаше важните акценти и извайваше цялата музикална структура.

На финала акад. Пламен Карталов излезе пред публиката и представи всеки от солистите, а те дълго след това приемаха аплодисментите на своите почитатели.  

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display