Новата книга с поезия на Александър Секулов само потвърждава колко зряло и красиво като осъществяване е всяко „връщане“, а и своеобразно „прибиране у дома“, към поезията – за драматурга и писателя. След изключително високата естетическа мяра, която той постави с „Море на живите“, в края на миналата година се появиха неговите „Хроники и химни“, които читателят с основание би могъл, разбира се, да чете и възприема в тяхната свързаност с предишната книга. Но би могъл и просто да потъне в стиховете, да се остави на тяхната самодостатъчност или да се почувства призван да преживее едно общо минало и настояще, да провиди бъдещето, да го „предизвести“, да бъде сред света, в неговото „туптящо“ сърце, да чува гласовете на предци, да изговаря думите на поети, да е създаден, но и създател, да вижда, но и да чувства невидимото. Този избор, който книгата на Секулов предоставя, е важен и за изграждането на смисловите посоки в нея. Изборът, границата, пределът са важни в развихрения, динамичен, „неудържим“, движещ се неясно накъде свят на хрониките и химните. В този смисъл поетът проблематизира възможността за създаване на разказ, който може да бъде четен като история. Проблематизира паметта, без която историята не може и която се уповава и основава, която е цел на писането ѝ. Колко много може да остане извън нея, извън „редовете“ ѝ – героите ѝ, империите ѝ и най-важното отсъствие – Човекът. Много е силен този индивидуален патос в поетическата книга на Александър Секулов. Едновременно с изграждането на един цял свят в неговата „историчност“ и метафизичност той винаги откроява индивидуално човешкото, надарява го с мощ на създател, на първооткривател, сближава го с „новите варвари“. Този мотив е много силен и тук, в тази стихосбирка, както в „Море на живите“. Много съществена е според мен авторефлексивността на лирическия герой/лирическите герои в книгата. Винаги те, или той, са във важния момент на съзнаване, на прозрение за множеството разпадащи се, устойчиви крепежи на представите ни – за време, материя, цялост… за история, надеждност на паметта, на „свитъците“ и „записите“, съзнавайки дори примамливата, надеждна, но и също тъй проблематична илюзия за ново начало. И ако тези редове ви водят към една дълбока, красива, но и разкриваща драмата на света и човека поезия, нека да ви „спра“ и да ви отклоня към онези други пътеки, по които човек може да тръгне в „лабиринта“ на „Хроники и химни“. Те са осветени и надеждни. „Да се оставим да ни вае светлината“…да имаме Любов, да вярваме в нея, „която не остава“.
Възхитителна нова книга с поезия на Александър Секулов. Като цялост в книга, като поетика, като потвърждение за намерения и абсолютно негов и не следващ отчетливо традиции, особено в българската поезия, стил. Когато ги откриваме, ако сме литературни историци и търсим мястото на един поет в някаква редица или линия, с радост виждаме, че те са толкова индивидуално преработени и преосмислени, че са вече нещо ново, присъщо само на този, който го е направил. И да, почти никога не използвам категорични определения. Но в този случай съм предизвикана, а и вярвам, че възприемането на поезията е много лично. Именно в това лично възприятие споделям мислите си с читателите.
НЕВЪЗМУТИМИ КАТО ДРЕВНИТЕ ПОЕТИ
поезията е тук, за да извика бъдещето – с цялото му минало и катастрофа, с влюбената му
наивност, с досадното старание да усвои или открадне занаята на мъртвите владетели.
На границите на познатия ни свят, сред розмарина и летящите смокини, разсечено надве от
падащата светлина, е нашето владение, което населихме с народи, с истории и вечност. Но ние
твърде дълго не се завърнахме. Прислугата измисли наши двойници – женихи на съпругите,
укрили във утробите си цялото пътуване. Сега ще трябва да избием всички в хекзаметър,
невъзмутими като древните поети. Дворците ще опразним, тържищата, стъгдите, ще можем
да живеем само като варвари. Новородени, а не родни. И чистото изкуство е молитва
сред кръв, инстинкт и смърт. Когато властта престане да е изкусителна, ще призовем певците,
очите им ще вземем. Бездруго те възпяват, но не виждат.
