0
2980

12 години „Да живей България!“

„Хъшове“, реж. Александър Морфов

Отдавна трябваше да напиша този текст, още преди 12 години, когато се появи спектакълът „Хъшове“ в Народния театър. Гледах го няколко пъти, няколко години подред и все си обещавах да разбера кой е онзи момент. Моментът, в който хората, влезли в театъра от своите си светове и със своите мисли и грижи, с всекидневния си скептицизъм и свадливост, се опияняват от един прост, тезисен сюжет, закачат се за него безусловно, давайки му абсолютен приоритет във въображението си, и го следят със зяпнала уста. Накрая, сякаш в моментна загуба на съзнание, същите хора, за които патриотизмът не е първа грижа (и които най-вероятно мечтаят да са другаде, в друга някоя държава), викат най-чистосърдечно „Да живей България!“, сякаш са ученици на манифестация. Обаче тук никой не ги кара насила, а ей тъй, сякаш отдавна стаена, дори неосъзната тайна мисъл се е надигнала – „Да живей България!“. Да, кой е онзи момент, в който цялата публика се превръща в един наивен и чистосърдечен Бръчков, когото Александър Морфов и Иван Вазов хващат за ръка и му казват: „Ето сега, ела да ти покажем как стана тя – България – и какви хора бяха тези, които я сънуваха, още преди да я има, и как тя цялата ни работа такваз, оттогава та до ден днешен – идеализъм и цинизъм, саможертва и разбойничество, самохвалство и храброст, грандоманство и пиянство… наедно“.

Старият сакат Македонски умира забравен и унижен в свободна България. Идва да го вземе един ангел. Пита го, без съчувствие в гласа, а така, простичко, делово: „Защо не умря при Гредетин?“ Това е прологът. Македонски не разбира, пита: „Откъде идваш?“ – „Как откъде – казва ангелът – От Свищов!“ Това е топографията на спомена, една микровселена, пълна с надежди и мечти, мотивацията на цял един живот – ангелът идва от българската земя. „Хайде с мене, Македонски!“ – подканва го ангелът. Подът под краката им се разтваря, светлина бликва от процепа, който се разширява заплашително, трябва да се бърза – те прескачат отвъд. Смъртта и нейните предсмъртни видения, лентата на изживените мигове се завъртат пред публиката. Ето това е моментът, в който заедно с Македонски и ангела зрителят също прескача в това отвъд, оставяйки обикновения си живот на гардероба в театъра.

Скоро отново гледах спектакъла. За 12 години нито е остарял, нито се е превърнал в музеен експонат, който да съзерцаваме отстрани. Няма нужда да си припомняме или да си въобразяваме някогашната му стойност и въздействие. Той е тук, жив и говори сам за себе си, годините не му личат, впрочем личи си, че е поддържан и обновяван, а отделни моменти са по-динамично решени. Във времето нови актьори са влезли в някои роли, но това само дава свежа енергия на спектакъла.

Силата на „Хъшове“ е в неговата искреност и в смелостта да се отиде докрай, както в драматичното, така и в комичното, без дистанциране и без интелектуализиране. Хъшовете, бедни емигранти на румънска земя, ритат топка, драскат по стените заплахи съм султана, висят на брега на Дунава, организират театрално представление, карат се, пият, разказват спомени за битки. Палят се като деца по авантюристични проекти, а после ги забравят. С еднаква лекота лъжат на карти и връщат парите, когато приятелят им е в нужда. Живот между крайности, между екзалтираността и отчаянието. Всеки един от персонажите е контуриран с няколко характерни щриха, притежава и драматична, и комична страна. Бръчков на Валери Йорданов е и комично наивен, и автентично драматичен, когато иска да се самоубие заради отчаянието и унижената си поетична душа, Странджата на Руси Чанев произнася известния си монолог без патос, с леко удължаване и забавяне на някои думи, сякаш претегля всичко, което казва, но лекото препъване на езика е всъщност емоционален маркер. Това прави монологът му по-чуваем за публиката, добавя му спонтанност и достоверност. Валентин Ганев в ролята на учителя Владиков е интелектуалният тартор на групата емигранти; той е смешно-драматичен в неосъществимата си любов към госпожица Евгени, но същевременно едно леко накуцване придава тайнственост и авторитет на силуета му. Македонски на Деян Донков е своеобразен център в спектакъла. Той е енергичен, без особени задръжки, когато си науми нещо, и обича да преиграва, както в драматичните, така и в комедийните моменти, за повече ефект. Цялата група на хъшовете е обрисувана в детайли, както битови, така и емоционални, и ексцентрично-емоционални. Така веднага стават разпознаваеми, интересни и близки на зрителя, прескочил заедно с Македонски отвъд… Дунава.

„Хъшове“

Сцената на земетресението, което съвпада със смъртта на Странджата, алегорично маркира свършека на един свят и на един героично изживян живот. Студът, който дебне отвсякъде бедните хъшове, е колкото смъртоносно премеждие, толкова и алегория на самотата и отхвърлеността, в която те живеят. Екстериорните сцени с падащия сняг и хората на ледената пързалка показват нагледна тази отхвърленост и маргиналност на българския хъш. Те са без дом по собствен избор, а това някак ги извисява в страданието им. Зрителят някак спонтанно осъзнава тяхната ситуация на мъченичество – „Хъш значи мъченик“, казва Странджата.

Същевременно хъшовете живеят и в друг жанр – комедията, в който постоянно пият, разказват анекдоти от битки и кланета, самохвалстват. Историята на Хаджията (Валентин Танев) за баклавата и смута, произведен в турската махала, разказана лековато и между другото, показва, че тези хора са се обрекли отдавна на смъртта и тя вече не ги впечатлява – те я очакват, причиняват я, без да им мигне окото, смеят й се. Любителското им театрално представление е кулминацията на комедийното в спектакъла, след което следват няколко градирано подредени една след друга драматични сцени, които показват в дълбочина трагедията на тези българи без домове, хора без земя.

Днес, когато техният копнеж е осъществен, той сякаш е станал невидим – никой не ликува, никой не се чувства благословен, че има свободата да живее у дома си, на родна земя, да говори езика си свободно и да се разпорежда, както иска със живота си. В този смисъл спектакълът на Александър Морфов е важен, защото ни напомня за едно изстрадано родолюбие, което няма нищо общо с днешния креслив и меркантилен патриотизъм; напомня ни забравени ценности, при това го прави по изкусен начин, с увереност, чувствителност и великодушие към съвременния зрител.