0
4034

120 години Панчо Владигеров

Разговор с Панчо Владигеров-внук

Панчо Владигеров-внук в НБУ

Събитията в юбилейната програма, посветена на 120-годишнината от рождението на Панчо Владигеров (13 март 1899–8 септември 1978), започнаха още преди 13 март.

На 5 март в Националната библиотека беше представен сборникът „Есета“ на проф. Стефан Лазаров. На 13 март в Националната музикална академия, която носи името на Панчо Владигеров, се състоя тържествен концерт под диригентството на Григор Паликаров. Преди това беше открит барелеф на композитора. Традиционните пролетни четения в Академията също бяха посветени на него. В честванията основен координатор се явява къщата музей „Панчо Владигеров“ в София. Там, освен че се съхранява архивът на композитора, се провеждат и интересни събития. 
В родния му град Шумен бяха организирани кръгла маса „Творческото наследство на Панчо Владигеров“, изложба, концерт на шуменската „Симфониета“ под диригентството на Калина Василева и с участието на Христо Попов–пиано, Константин Владигеров–пиано и кларинет, Александър Владигеров–тромпет и Стоян Янкулов–ударни. Друг голям акцент в юбилейната програма е конкурсът за пианисти и цигулари „Панчо Владигеров“, който ще се проведе от 27 май до 7 юни в Шумен. Председатели на журито са Людмил Ангелов (за пианисти) и Минчо Минчев (за цигулари).
В БНР Светлин Русев, оркестърът на радиото и Марк Кадин записаха няколко композиции на Владигеров, които предстои да бъдат издадени в диск. Работи се и за издаването на диск със записи на лауреати на конкурсите „Панчо Владигеров“ в Шумен. Организаторите на всички тези събития мечтаят да получат възможност и финансиране за издаване на интеграл със записите на Панчо Владигеров, осъществени от Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Александър Владигеров. Това са над 1230 минути музика или най-малко 15–20 диска. Кой знае, може и това да се случи, ако се обединят усилията на всички и се включат държавните институции.

На 22 април в „Алеята на безсмъртните“ в Борисовата градина беше върнат бюстът на Панчо Владигеров, създаден през 50-години на миналия век от Тодор Първанов. Скулпторът-реставратор Марин Марков го възстановява по единственото копие, което се съхранява в Съюза на българските композитори. На събитието присъства и внукът на композитора, който носи името на именития си дядо. Преди това той имаше майсторски клас в НБУ.
Панчо Владигеров-внук преподава пиано във висшата школа „Лео Кестенберг“ в Берлин. През 2006 г. основава фондация „Духовно наследство на Панчо Владигеров“. Целта е да се популяризира творчеството на големия композитор, педагог. До този момент дейността на фондацията е огромна, но най-видими са изложбите, свързани с различни периоди от живота на Владигеров. Сред тях са изложбите с архивни материали „Райнхард–Владигеров“, „Живи архиви в звук и образ. Райнхад–Владигеров“, „Владигеров и европейският музикален калейдоскоп на ХХ век. Посоки, връзки, отражения“. Последната бе открита на 21 март 2019 г. в зала „България“ и последвана от концерт на Софийската филхармония със солист Марио Хосен и диригент Георги Димитров. В края на март беше открита и изложбата „За Владигеров лично“.

Панчо Владигеров, фотография Петър Папакочев

Как преценявате програмата на юбилейните тържества, в която и вие активно участвате? Сигурно подготовката започна много преди това.

Панчо Владигеров-внук: Всичко се изпълнява не на сто, а на 120 процента. За 100-годишнината не бях тук, за 110-годишнината помогнаха Пламен Джуров и Йорданка Фандъкова, която още не беше кмет. Тогава се случиха три пъти по-малко неща. Както сподели и моята близка приятелка Боянка Арнаудова, не си спомням в последните години да са се случвали толкова много събития и те да са толкова стойностни. Аз пък си спомних, че дори и когато той беше жив, нямаше толкова събития. Ще започна от по-далеч. Преди година и половина говорих с акад. Пламен Карталов за поставяне на балета „Легенда за езерото“. Той каза, че нотите ги няма. Разтърсихме се и ги намерихме. И ето постановката вече е факт. (Премиерата на „Легенда за езерото“ – постановъчен екип Донвена Пандурски, Павел Шапо и Александър Наумов, беше на 15 март т.г. в Софийската опера, б.р.)

С Найден Тодоров говорихме за един по-различен концерт, защото най-любими са Третият клавирен концерт, „Класично и романтично“. И така се случи. Много съм благодарен и щастлив! В един момент много мои приятели и хора на ключови позиции, както и фондация „Духовно наследство“ се включиха в организацията и помогнаха събитията да бъдат на толкова високо ниво. Щастлив съм и от създаването на организационния комитет, в който влизат някои от най-важните български културни институции.
Въпреки че датата отдавна отмина, предстоят още събития. Ето, сега идва времето за конкурса в Шумен. В края на май ще присъствам на откриването на конкурса и на следващия ден ще бъде представен нашият мултимедиен диск, който записахме с проф. Димо Димов. А на 26 юни заедно с моите братя Александър и Константин и сестра ни Екатерина ще направим за първи път в България съвместен концерт, който засега и за нас е изненада, а и за публиката ще бъде изненада (смее се).

Правили сте такъв концерт миналата година в Берлин.

Да, планирахме го с много любов, но за мен беше един от най-тежките, тъй като точно тогава почина майка ми. Но ние свирихме и мисля, че беше добре, че не го отложихме. Беше много емоционален концерт между джаз, класика и шестдесет процента беше с музика на Владигеров.

Нека да ви върна към диска с творби за две пиана (В ярки багри, клавирно дуо Панчо Владигеров-младши и Димо Димов)…

Някои от пиесите за две пиана са по-малко познати. Две години преди да почине, дядо ми получи предложение от Константин и Джулия Ганеви да напише нещо за тях. Първоначално той отказва, но след това премисля и транскрибира оркестровите си произведения за две пиана или за четири ръце. Така се получават много интересни творби, в които той наслагва оркестъра и някак е непианистично, особено горното пиано. Свирим „Българска сюита“, което е най-емблематичното произведение. (Рапсодия „Вардар“ е най-известното, но в сюитата той е събрал всичко.) От симфоничните танци – „Мар Димитро льо“ и „Биляна платно белеше“. Включихме и „Фокстрот“ – малко хора могат да си представят, че Владигеров може да напише такъв фокстрот, какъвто и американец не е писал, и разбира се, „Хоро стакато“. Мултимедията към диска ще включва информация за това кога ги е писал, както и други музикално-исторически данни. 

Представяте диска в Шумен, няма ли да има премиера и в София?

Предвидено е, но засега не можем да намерим време, защото и двамата сме много заети. Не беше лесно и осъществяването на записа, тъй като ние не сме дуо. Аз съм отдалечен на 1700 км. и трудно намирахме общи свободни периоди. Накрая си наложихме да го направим, каквото и да става, и го записахме в камерна зала „България“.

Предвиждат ли се концерти, посветени на Панчо Владигеров, и в чужбина?

В България събитията продължават. На всички фестивали има предвидени концерти – „Софийски музикални седмици“, „Варненско лято“. След като направим концерта на 26 юни – от 3 юли всички внуци на Владигеров ще имаме концерти в Скопие, Прилеп, Битоля и Охрид. Има много събития, за които даже и не знаем, в по-малките градове. И нещо много важно: на откриването на конкурса „Млади виртуози“ с Милка Митева официално обявихме началото на конкурса за композиция „Панчо Владигеров“. Това ще бъде последното крупно събитие тук. Знам, че в Германия, в Хановер ще има концерт. Заедно с един певец ще направим концерт в Бинген на 30 септември. Чрез културния институт в Берлин ще има концерт, също и в Рим, където ще свири Иван Дончев. Там ще има и изложба.

Направихте фондацията „Духовно наследство“ и имате активна дейност не само около юбилея. Продължавате ли да намирате интересни факти, свързани с Владигеров, в различни архиви, или всичко вече е открито?

Това знае по-добре директорката на къщата музей Надя Сотирова. Сега сме се концентрирали върху годишнината. Нека завърши всичко, и то както сме го планирали.

Преподавате пиано в Берлин. Били сте член на журита на различни конкурси. Приличат ли си младите изпълнители?

Да, бил съм многократно в журита, правил съм майсторски класове в Канада, Япония, Гърция и на други места. Ние имаме изключителни деца. Това винаги го подчертавам. Разбира се, когато имаш майсторски клас, работата ти е много благодарна, защото нашите учители са извършили много добра базисна работа. И не само това. Те са изработили и детайлите. Така че за мен остава изграждането на музикалния образ. Много важно е, че и децата, и студентите бързо откликват на това, което им казвам. Много важно в България е и това как родителите застават зад едно талантливо дете, как го подкрепят морално и във всяко друго отношение. То е гордост за семейството. Всеки знае, че след като завърши обучението, развитието на детето не е сигурно. Пианистите са колкото пясъка в морето. За цигуларите и другите инструменталисти има оркестри и у нас, и в чужбина. Но за пианистите е най-трудно. Всеки път се прави музика с огромно въодушевление и това ме възхищава.

Няма да пропусна да задам традиционния въпрос. Какви спомени пазите от дядо си?

(Смее се.) Щях да се учудя, ако не го зададете. Пазя най-светли спомени. Един невероятно широко скроен човек с много чувство за хумор. Неговият хумор е легендарен, има много вицове по темата. Всеки миг с него беше много хубав, много интересен.

Свиреше ли пред вас?

Не. Ние никога не сме свирили. Може би смяташе, че аз мога да свиря. За него беше по-важно да слушаме музика. Той имаше голям „Ухер“. Като идвах от Берлин, слушахме по шест часа на ден. Всяка сутрин той се надвесваше над мен и ми казваше „Гутен морген, хер доктор“ (имитира характерния тембър и начин на говорене на Владигеров). На което аз отговарях: „Гутен морген, хер професор“. Закусвахме и започвахме да слушаме музика.

Какво слушахте? Имаше ли любим композитор?

Първо, всичко от Вагнер, от което аз не бях много доволен. Чак сега разбирам какво е Вагнер. Продължавахме с други композитори и пианисти, и записите, които той имаше на плочи. Това беше едно общо въведение в музиката. Той искаше да стана диригент. Но животът ми се разви по друг начин. Всъщност при мен надделя педагогиката. Той имаше двама любими композитори – Моцарт и Вагнер. Това може да се открие в неговата оркестрация, но и в изчистения му стил на мислене. Разбира се, тази многозвучност, многобагреност бяха свързани и с неравноделните тактове. Дори не коментирахме записи на негови творби. Гледахме колкото може повече време да бъдем заедно и с музиката.

Вие самият не сте свирили пред него?

Не. Той е слушал мой запис. Аз обикновено като идвах тук, веднага отивах на море и след това една седмица оставах с него, но през лятото, знаете, пръстите малко трудно се движат. И ето така минаваше времето.

Разказваше ли случки от живота си? Живял е в много интересно време.

Да, винаги. За времето на срещите си с Макс Райнхард, както и за по-късните години.

Той не е идвал при вас, в Берлин?

Аз го канех. Той е бил, мисля, през петдесетте години в Германия, но в Лайпциг. Той отговаряше: „Не, не искам да разруша старите спомени“. Искаше да запази спомените от времето, когато е работил с Райнхард. Не искаше да види разделения Берлин и стената. И аз много добре го разбирах.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияЕвропа и страховете