0
1386

Бащи и деца по италиански

„Крадецът на дните“, реж. Гуидо Ломбарди

Три италиански филма от различни рубрики на фестивала Cinelibri 2020 позволяват интересна съпоставка по темата за взаимоотношенията бащи – деца (любопитно е също така, че нито едно от заглавията не е комедия).

„Връзки“ на Даниеле Лукети, „Крадецът на дните“ на Гуидо Ломбарди и „Пинокио“ на Матео Гароне не просто залагат мотива в контекста на по-обширна и многопосочна тема, а го превръщат във водеща нишка на съответната сюжетна конструкция. Разгледани едновременно, трите екранизации предоставят широк (макар и в никакъв случай изчерпателен) спектър от мотивационни провокации и поведенчески реакции, които с валидността си надхвърлят социокултурната специфика на италианското общество.

Децата обожават бащите си (особено в ситуация с психически или физически отсъстващи майки) и са неизменно жадни за тяхното внимание и одобрение. Ана и Сандро от „Връзки“ искат да слушат постоянно гласа на баща си – радиоводещ, докато им разказва истории в жилището им в Неапол, или докато работи в радиото в Рим, и почти го идеализират на фона на леко неврастеничната майка, която се грижи за тях. Салво от „Крадецът на дните“ за последно е боготворил баща си, когато е бил 5-годишен и двамата са се забавлявали на плажа, за да оставят болната майка да си почива. Пинокио никога не е имал майка и се научава да цени баща си веднага щом проумява какво означава да живееш истински.

„Връзки“ на Даниеле Лукети

После бащата на Ана и Сандро си тръгва и те първо се оказват в капана между родители в криза, а след това се превръщат в примамка за връщането на мъжа в семейството. Бащата на Салво отива в затвора (без дори да си вземе довиждане със сина), майка му умира и детето намира ново семейство в дома на леля си и чичо си. Пинокио избягва от къщи и дори когато се опитва да се върне при баща си, се оказва, че няма къде да се прибере – Джепето е тръгнал да го търси по широкия свят.

Към този момент от развитието на сюжета всеки от трите филма е достигнал до различен етап от разгръщането на интригата. „Връзки“ е изпълнен с ретроспекции между детството и съзряването, и конфликтът между родителите (както и помиряването им) е „поглед назад“, пречупен през реакцията на порасналите Ана и Сандро, трийсетина години след „катаклизма“, който първоначално разбива семейството. Изчезването на бащата в „Крадецът на дните“ се случва в „увода“ и оттам нататък филмът е посветен на завръщането му и поредицата от предателства. А бягството на Пинокио заема цялата фабула.

Разглежданите три истории не са обикновени „семейни“ драми (за приказката това се подразбира). Първите две предлагат дори криминална тръпка и неочаквана развръзка, а третата може да разчита на необикновеното въображение на Матео Гароне, еднакво добър и в зрелището, и в гротеската. Даниеле Лукети („Нашият живот“, 2010; „Брат ми е единствено дете“, 2007) има опит в разнищването на семейни взаимоотношения, но последният му филм разполага и с нестандартна наративна структура от ретроспекции, разполовена от обир на апартамента на вече възрастните родители – привидна предпоставка за смяна на жанра, но всъщност повод да видим и гледната точка на порасналите деца към раздялата и събирането на майката и бащата. „Крадецът на дните“ от формална гледна точка е кръстоска между драма, гангстерски трилър и филм „по пътя“, но сюжeтно това е пътуването на един баща към опознаването на сина, който не е виждал цели седем години, превръщането на момчето в прикритие за пред полицията и престъпните му познати, и горчивата ирония на откритието, че мотивът за отмъщение, който движи фабулата, е всъщност злощастно стечение на обстоятелствата… А въоръжен със социалната бруталност от  „Кучкар“ (2018) и „Гомора“ (2008), и с опита във фантасмагориите от превъзходния „Приказка на приказките“ (2015), Матео Гароне превръща привидно познатия свят на Пинокио в мрачно, почти зловещо място, населено с угризения и странни персонажи.

„Пинокио“, реж. Матео Гароне

Всеки от трите филма има ключов момент, когато наистина можем да оценим защо режисьорът е избрал да разкаже тази история в киното. Във „Връзки“ това е сцената с връзването на обувките, в „Крадецът на дните“ – мигът, когато се получава „играчка-плачка“, а в „Пинокио“ – появата на Охлювката, като сигурен знак, че не се намираме точно в известната на всички приказка. И ако в първия най-запомнящо се е превъплъщението на Алба Рорвахер в ролята на майката, то Рикардо Скамарчо като бащата на Салво е във вихъра на актьорския си талант, а Роберто Бенини като Джепето най-сетне се реабилитира за собственото си изпълнителско и режисьорско недоразумение „Пинокио“ (2002).

Във „Връзки“ въпросът за родителската отговорност се оказва пречупен през по-специфичното разминаване в гледните точки на децата и възрастните, докато „Крадецът на дните“ предлага завършен образ на „безотговорния баща“, а Пинокио – на „безхаберния син“ (с уговорката, че по обективни причини му липсват първите седем години). И ако приказката съдържа предопределена поука (но и неочаквана зрелищност), то съвременните истории споделят увлекателно наблюдения от живота, без назидателност и патетика.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияАбсурдистът Йонеско за деца
Следваща статияПо онази уличка