0
698

13 ноември: неовойната

Бележки по днешната ситуация

TNikolov

Макар да е винаги акт на насилие, който сее смърт и ужас, една война винаги се различава от друга война. Не само по физическите си параметри – времетраене, брой на военните и цивилни жертви, разрушения и т.н. Но и най-вече по целите си и средствата, с които те се постигат – дали става дума за „възпиране на злото със сила” или за „користен интерес – плячка или отмъщение”. Впрочем това деление заляга и в класическата дефиниция, която св. Августин дава за справедливите и несправедливи войни. Нека я споменем, защото тя е напълно валидна и с днешна дата. За да бъде една война справедлива, необходимо е да имаме следните предпоставки.

1) Трябва да има легитимен авторитет. Не подлежи на частно лице, в стремежа си да отстои своето право, да води война. За това има съдебен арбитраж.

2) Необходима е справедлива кауза. „Обичайно като справедливи войни се определят онези войни – пише св. Августин – които наказват за извършени несправедливости, например да се накаже народ или държава, които са пренебрегнали да накажат своите, или за да се възвърне отнетото с насилие”.

3) Правилното намерение у тези, които правят война: винаги да се цели доброто и да се избягва злото (отмъщение, корист, плячка).

Шокът от 13 ноември в Париж обаче ни отвежда към една по-различна перспектива на войната. Тя сякаш е „копие под индиго” на ударите от 11 септември 2001 г. срещу „Кулите близнаци”, на бомбените атентати в Мадрид през 2004 г. на гара „Аточа” или пък на нападенията срещу редакцията на „Шарли Ебдо” и кашерния супермаркет в Париж на 7 януари т.г.  И в същото време ситуацията е доста по-различна.

В своето есе „Как да мислим войната”, Умберто Еко размишлява над глобализацията на конфликта в днешното мрежово общество, която той определя с термина неовойна. Според него вече сме част от конфликт, в който войната не се води между два отделни фронта, а навсякъде, с всички средства и по всяко време. Класическата стара война, описана от Клаузевиц, е като партия шах: всеки се опитва да я води, като обере колкото се може повече фигури на противника, но винаги е ясно кой кой е, а войната (дори когато се използват мръсни номера) се случва в съответствие с правилата на играта.

В неовойната, където ударите се нанасят без правила, най-страшното е, че фигурите са с един и същи цвят (партията не е черно-бяла, а едноцветна). Конфликтът има характера на самоизяждане. Граждани на дадена страна (в случая Франция или Белгия), нанасят масови и безразборни терористични удари по други свои съграждани, целейки максимално много жертви, и то в името на чужда кауза, на каузата на самозваната „Ислямска държава”. Ситуацията е доста по-различна от гражданската или от партизанската война. Така с термина неовойна Умберто Еко се опитва да осмисли ударите на „Ал Кайда” срещу западната цивилизация, но ми се струва, че с днешна дата е важно да откроим още някои различия:

1. „Ал Кайда”, поръчител на атентатите в Ню Йорк, Мадрид или на атаката срещу „Шарли Ебдо”, бе по-скоро виртуална база на ислямисткия тероризъм, отколкото реална територия (халифат). През последните години „Ислямска държава” (ИД) отвоюва 300 000 кв. км от Ирак и Сирия, тя има своя редовна армия, хазна (редовно попълвана от продажбата на петрол, културни ценности и т.н.), добре смазана пропагандна машина на много езици, медии и огромно присъствие в социалните мрежи. Медиите са част от войната и нейни инструменти, поради което днес няма и не може да има неутрална територия.

2. Превръщайки се в държавно формирование, ИД обаче продължава да си служи с целия потенциал на терора. В което донякъде е „логиката на халифата” – за разлика от афганистанските талибани, джихадистите на ИД не търсят да присъединят още територии, а искат да обединят мюсюлманите по цял свят, както е било в първото столетие при появата на исляма. Но това не се случва предвид разломните линии в исляма, особено очевидни на територията на разпокъсаната Сирия, което пък изнерви джихадистите от ИД и те преминаха към глобален тероризъм.

3. В замисъла на „Ислямска държава” терорът има смисъл като спектакъл, който трябва да всее масов страх и ужас. Вижте обектите на атентатите в Париж: национален стадион, голяма концертна зала, барове по улиците, зад чиито стъклени витрини се намират потенциалните жертви. Необходими са само седем-осем души, готови за смърт, и неголяма логистика, за да се разрази кошмарът, настъпил след кратък есемес, който френската полиция откри в захвърлен телефон край зала „Батаклан”. Той гласи: „Тръгнахме, започвайте…”. Лаконично съобщение, което отне живота на близо сто души, осакати стотици и преобърна живота на много семейства, променяйки цяла Европа.

Войната е кървав спектакъл, спор няма. Понякога трагедия, понякога опера или оперета. Впрочем парижката зала „Батаклан” е построена през 1864 г. тъкмо заради Жак Офенбах и носи наименованието на една от най-известните му творби. „Ба-та-клан” е китайска оперета в едно действие, в която се разказва за заговор срещу императора, ала всичко свършва добре (без кръв) след изпяването на революционна песен. В реалния живот думата „Батаклан” ще остане по друг начин като символ на варварството, терора и безумното насилие. Символ на тази неовойна, в която ще продължим да живеем и през следващите десетилетия, дори при най-благоприятна развръзка в Близкия Изток, която би заличила от лицето на земята самозваната „Ислямска държава”.

За да продължи обаче терорът, са необходими само малка група оцелели джихадисти, фанатизирани от дадена кауза, за които смъртта е животът (по това джихадистите са донякъде сходни с руските нихилисти от „Народна воля” или болшевиките).

В опит да опише ситуацията, в която се намираме, тези дни френският историк Паскал Ори предложи следната схема:

– Тероризмът е война;

– Тероризмът е войната на нашето време;

– В историята тероризмът винаги е претърпявал провал;

Последното твърдение вдъхва надежда и няма как да не се съгласим с него.

Тероризмът е носил смърт и е всявал ужас (terror), но никога не е успял да победи в някоя отделна държава, нито сам е създал държава. В следващите дни и месеци ще стане ясно що за държава е „Ислямска държава” и дали тя не е най-големият враг на самата себе си.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗа изкуството на Кристо и Жан-Клод
Следваща статияКиното чете книги