Кои са реалните хора, вдъхновили някои от най-известните герои в българската литература – от Гергана и Боримечката до Бай Ганьо, Фани Хорн и Шибил, ни разяснява литературният историк Петър Величков в книгата си „Прототипи и герои” (изд. Изток-Запад). Предлагаме откъс от нея.

Изследването на прототипите в света е твърде популярно занимание, защото предизвиква допълнителен интерес около старите книги и техните автори. Понякога води и до резултати, които напомнят за криминален роман. В България също са правени подобни изследвания, но поради балканския темперамент у нас прототипите или биват разкривани много късно, или въобще се пропуска тяхното обозначаване.

В „Прототипи и герои” са събрани историите на някои от най-известните прототипи както в българската, така и в световната литература. Петър Величков проследява историята и личностите, вдъхновили създаването на известни герои, сред които са Лазар Глаушев от „Железният светилник” на Димитър Талев, Тошко Африкански от едноименната книга на Ангел Каралийчев, отец Ередия от „Осъдени души” на Димитър Димов и др. Книгата дава отговори на много въпроси: Чий е Изворът на Белоногата и кой е прототипът на везира? Имат ли общо годеницата на Тодор Каблешков и Рада Госпожина от романа „Под игото” на Иван Вазов? С розово масло менте ли е търгувал прототипът на бай Ганю? Чий прототип е цар Фердинанд І Български?…

Авторът разглежда и прототипите, вдъхновили някои от най-прочутите персонажи от световната литература – тримата мускетари и Д’Артанян на Александър Дюма-баща, персонажът от „Винету” Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка), чийто прототип е самият Карл Май, и Розата и Малкия принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

Петър Величков е автор на бестселърите „Софийските потайности”, „Страсти и скандали в царска България”, „Яна Язова: проклятието на дарбата”.

„Прототипи и герои”, Петър Величков, изд. „Изток Запад”, 2013, 15 лв.

„В полите на Витоша гъмжи от прототипи”

Тайната на злочестата Мина
е закодирана в драмата

П. К. Яворов не може да се отърси от бездните на мъката след смъртта на Мина Тодорова през 1910 г. В последните месеци на тази фатална за него година, когато излива душата си в дневник, поетът изненадващо прописва драма. Яворов изповядва в писмо до критика д-р Кръстев:

Живея като в някакъв кошмар. От една седмица пиша всяка нощ от 22 до 4 часа или 5 часа. Тая нощ довършвам едно на мой поглед великолепно първо действие и не мога да се избавя от илюзията, че някой друг мисли зарад мен и ми диктува.

На 24 декември 1910 г. Яворов съобщава на д-р Кръстев, че до десетина дни ще се прибере от Париж в София и ще донесе първия вариант на пиесата си „В полите на Витоша”.

Мила, героинята на „В полите на Витоша”, е влюбена в политика Христофоров, но богатото й семейство е против. Близките й го наричат развратник и искат да я задомят за глупавия, но от сой неин втори братовчед, д-р Васко Чипиловски.

Удивителното е, че в драмата историята е представена 1:1 с действителността. Не го ли е било страх Яворов, че семейството ще протестира? Още повече, че когато той публикува през 1907 г. цикъл стихове с мото от писмо на Мина, то изпада в ярост. Брат й Христо отива при д-р Кръстев и му вдига скандал. По този повод д-р Кръстев, редактор на списание „Мисъл”, пише на Яворов на 2 декември 1907 г.:

Не желая да ти се меся в интимните чувства, но да знаех, че е такава работата, нямаше да ги напечатам и не мога да ти простя, че си унизил „Мисъл” до средство да си пращаш отговорите. Самата история ми се вижда доста некрасива при възрастта на момичето и отношенията ти с Петко… интересува ме само неделикатността ти: в тая форма^[1] да изнасяш чувствата си в „Мисъл”.

Напоследък се появиха догадки около истинската причина за смъртта на Мина – аборт от Яворов. Възможно е поради това тежкото чорбаджийско семейство Тодорови да е предпочело да си замълчи за драмата „В полите на Витоша”.

А как е в пиесата? Лекарят казва на Христофоров за Мила, че има „вътрешно кръвоизлияние”. След това Христофоров, обхванал умиращата Мила, казва: „Как те наказах аз – и как ме наказа ти! Как се наказахме един друг – с любовта си… Как се самонаказахме чрез любовта си…” След малко Мила му казва: „Детето…”

И тъй – нима Яворов изнася спотаената с десетилетия истина за истинската причина за смъртта на Мина – тайният несполучлив аборт във Франция, предизвикал смъртта й?

Как зловещо звучат думите на Христофоров: „Ти никога няма да бъдеш майка, нито аз баща.”

В драмата Мила споменава, че с Яворов са се запознали, когато тя е на 16 и че връзката им е била тайна: „Те мислят, че всичко се свърши още тогава, преди три години, когато снаха ми залови писмото на Христофоров от Швейцария” – казва Мила на братовчед си Чудомир и допълва: „Нищо. Тогава аз бях на шестнайсет години и нашите видяха работата в особена светлина. Те взеха Христофоров за човек, който иска да се забавлява, или кой знае.”

В реалността за случката научаваме от писмо на Мина до Яворов от 4 октомври 1906 г. Брат й Петко и снаха й Райна я накарват сама да отвори Яворово писмо пред тях. Петко и другият й брат Христо са гневни и накарват Мина да пише на Яворов: „Постарайте се да ме забравите.”

Яворов среща Мина за първи път на 25 март 1906 г. в дома на нейния брат и негов приятел – писателят П. Ю. Тодоров – в София. Тогава поетът е 28-годишен, а Мина – едва на 16. „Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва четири години по-късно Яворов в дневника си.

Сред най-точните съответствия на прототип и герой е образът на стария Васил Драгоданоглу – бащата на Мила, за който героят в драмата Чипиловски казва, че и „турски паши чест му са правили”. Еленският чорбаджия Юрдан Тодоров през февруари 1876 г. е избран за член в Търновския окръжен съд, а после е назначен в извънредната комисия, която съди въстаниците от Търновско. По длъжност „съдия”, по сърце „защитник”, той спасява живота на учителите от Габровската гимназия И. Гюзелев, Р. Каролев, Ц. Гинчев… 33-има габровски първенци искали смъртта им, но той с такт успял да ги отърве от въжето.
Застъпил се и смъртното наказание на някои въстаници било заменено с 15-годишен затвор на остров Кипър. Юрдан Тодоров не успял да отърве само водачите на бунта, сред които били Георги Измирлиев – Македончето, Бачо Киро и Цанко Дюстабанов. След Освобождението Юрдан Тодоров станал кмет на Елена, а след сключване на Санстефанския мирен договор бил назначен за губернатор на Северна България с център Русе. Владеел турски, руски, английски и френски език.

С драмата „В полите на Витоша” се открива новият сезон на Народния театър – на 2 септември 1911 г. Думите от заглавието в полите предизвикват еротични намеци, като зевзеците ги променят на под полите… По време на репетициите между Яворов и Лора Каравелова тече роман. В деня на премиерата поетът я посещава в дома й и й подарява луксозно подвързан екземпляр от току-що излязлата драма, подплатен със златисто моаре. Очевидно със самоубийството на Христофоров и смъртта на Мила Яворов^[2] се е опитал да се освободи от мъката си. Заместницата й, Лора, обаче не го вдъхновява дори и за едно стихотворение.

Проф. Михаил Арнаудов пише в дневника си, че премиерата става при препълнен салон – всички места били разпродадени. На втория ред сядат Боян Пенев и съпругата му Дора Габе, в която Яворов е бил влюбен преди Мина. След представлението Яворов е доволен, а погледът му – победоносен. Отиват тримата да се почерпят в Градското казино (сега СГХГ). Покрай тях минава Лора Каравелова – цялата в черно, с гладко вчесана лъскава коса, с големи влажни, тъжни очи. Когато минава край масата им, Пенев и Яворов се приповдигат и я поздравяват. Тя ги отминава, а Дора Габе не се стърпява: „Колко скръб има в очите на тая жена”… Тогава, навел глава, Яворов въздъхва: „Да, това е жена, която един поет трябва да разгадае.”

На сутринта Лора праща на Яворов записка:

Щастлива съм, че те обичам – тебе. Щастлива съм и затова, че ти започваш да ме обичаш. И животът ми се струва хубав като никога.

Драмата има триумфален успех.

Сравняват „В полите на Витоша” с „Ромео и Жулиета” на Шекспир. А хумористичният вестник „Смях” иронизира: „Италия ще строши главата си о Три – поли^[3], а Яворов – о една пола.” Приглася му хумористичното списание „Барабан”, което в броя си от 18 септември помества карикатура, озаглавена „Скептик”, с текст: П. К. Яворов: „Ама глупави италиянци!!! Аз с едни „поли” не можах да устискам, та те с „три поли!” Пак в „Барабан” отпечатват и това: „Много земпарета, които посетили Яворовата пиеса, като предполагали, че „Витоша”, щом като има поли, ще трябва да е жена, излезнали от театъра разочаровани, понеже били отишли специално, за да гледат на Витоша под полите”. И подобно на древна пророчица вестникарите познават.

Точно по това време Яворов казва на Михаил Арнаудов, че ще вземе Лора за жена. Така започва завръзката на истинската драма^[4] на поета, която той и Лора написаха с кръвта си и я изиграха без прототипи, маски или грим.

Публика им е цяла България.

Цола Драгойчева – героиня на романа „Кръв”

Прототип разчиства сметки
с писател след 9 септември 1944 г.

През 1933 г. излиза романът на известния писател Константин Константинов „Кръв”. Прототип на главната героиня д-р Вяра Добрева е Цола Драгойчева. През 30-те години мълвата за храбрата комунистка Соня, псевдоним на Цола, не е заглъхнала. Сензационният й живот и раждането в затвора, чрез което тя се отървава от смъртна присъда, допълнително са разпалвани и от скандалната книга на Стефан Керезов „В килиите на Централния затвор”, в която на Цола/Соня е отделена специална глава.

Физически покритието във външния вид на героинята и прототипа е поразително, разлика има само във възрастта им – Вяра е с 5 години по-възрастна от Цола. Константинов пише:

Чавдаров спря дълъг поглед на нейното оживено и чисто лице, върху цялата плътна фигурка, с ръце в джобовете на престилката, със смолисти, отметнати назад коси, с големи, нежно сериозни очи, и някакъв неясен смут мина като тръпка вътре в него.

Деян Чавдаров – така Константинов нарича любимия, от който Вяра ражда син в затвора. Героят е 35–36-годишен мъж, със скулесто лице, с извит нос и с хлътнали сиви очи. Той е женен и има дъщеря. Малките му руси мустачки, отпуснати небрежно надолу, се сливат с две гънки на горчивина около устните. Заловен с Вяра и тикнат в затвора, той се самоубива, като се хвърля от стълбите на петия етаж. Това става, когато за една нощ го разпитват четири пъти. Странно е и съвпадението на имената – Деян ЧАВДАРОВ със сина на Цола ЧАВДАР Драгойчев.

Колкото до Вяра Добрева, съдът я осъжда на смърт чрез ОБЕСВАНЕ, а такава е присъдата и на самата Цола, както и на атентаторите в черквата „Св. Неделя”. Когато председателят на съда разпорежда на конвойните да я отведат, Вяра пристъпва напред и с плътен, задавен от вълнение глас казва:

– Моля за една дума! Заявявам, че по отношение на мене изпълнението на присъдата трябва да бъде отложено. Защото… съм бременна. Имам право на това съгласно закона, не за себе си, а за моето дете.

В реалността смъртната присъда на Цола Драгойчева е заменена с доживотен тъмничен затвор, съгласно резолюция от 30 януари 1926 г. на цар Борис ІІІ. Защото на 25 декември 1925 г., вечерта към 10 часа, като арестантка в Пловдивския затвор тя ражда отроче от мъжки пол, на което е дадено името Миро.

Вяра и Деян са арестувани заради атентат срещу царския влак с цел да се убие Борис ІІІ, но всъщност Константинов има предвид атентата в черквата „Св. Неделя” през 1925 г. В романа се споменава, че жертвите във взривения специален влак за министри, депутати и гости са „сто и шейсет на гарата… и стотици други още около тях”, колкото се е смятало но онова време за „Св. Неделя”. Суматохата около взривената черква Константинов описва едно към едно, но я пренася на гаровия площад.

При първото издание на „Кръв” писател и прототип нямат сблъсък, или поне такъв не е известен. През 1932 г. Драгойчева е амнистирана, а през 1933 г. емигрира в СССР. Сблъсъкът им очи в очи става на 10 или 11 септември 1944 г. Константинов е директор на Радиото, а тя – министър на пощите, телеграфите и телефоните. При Константинов ултимативно пристига комунистът поет Орлин Василев и му разпорежда да опразни директорския стол, за да седне на него той. Тогава Константинов отива с Арсени Лечев при Драгойчева в кабинета й. Тя е сама и когато Константинов й се представя, тя се подсмихва и казва: „Аа, Душечка!” Душечка е псевдоним на Константинов от времето, когато на младини е споделял социалистическите идеи. След като й обяснява защо е дошъл, Цола се измъква, че уж не знае нищо, но и не взема отрицателно отношение относно акцията на Василев. В края на септември Константинов е уволнен, а Василев е назначен за директор. Какви са впечатленията на писателя от външността й^[5]:

В тия две-три минути, през които бяхме при Цола Драгойчева, можах добре да видя тая жена, за чието безстрашие и твърдост се носеха легенди тя беше средна на ръст, с бухнали коси, приятно, матово лице с уморени очи, с движения бавни и като че несигурни. Гласът бе мек, мелодичен, също тъй уморен и далечен.

През 1946 г. Константинов храбро преиздава „Кръв”^[6]. Яростта на Драгойчева се отприщва. В доклад пред Политюро на ЦК на БКП (к) тя го нарича двуличен и незначителен писател, който – като клеветник на комунистите в романа си „Кръв” – не заслужава място под слънцето. Константинов е изхвърлен отвсякъде и е принуден да се препитава с преводи.

Какво толкова е разгневило Цола? Дали пък не прозрението на писателя, който предначертава друг път на героинята си!? В романа Вяра се отказва от комунизма. Когато нейната съкилийничка Соколова я пита: „Ти не си вече с нас, нали, Вяра?”, получава изненадващ отговор. Вяра се обръща към нея и поклаща замислено глава:

– Не, не съм. Отдавна не съм… За всекиго идва тоя час… Нещата се откриват напълно… и свършено е с всичко… с всичко предишно, което ти се е струвало по-рано истина, а сега… сега е чуждо като чужда дреха… Може би един ден и ти ще усетиш. Животът не е… не е човекоядство, момиче, животът е само жертва… жертва за другите! Разбираш ли?… Всичко друго унижава, мърси, убива живота!… Тоя, тоя, видиш ли го, той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям, умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички – тя залепва устни в шепичките на детето, – тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…

А как е в реалността?

Цола е била бременна, когато на 17 май 1925 г. заявява, че ще направи самопризнания. Тя предава другарите си и порицава партията. Пред военния следовател заявява:

– В дейността на нелегалната компартия след септемврийските събития не остана капка морал. Стигнахме до самоизтребление. Парите погубиха партията! Зачестилите убийства от наша страна помрачиха разума.

Между другото прототип на героя му Борис Бисеров е поетът Христо Смирненски.