Начало Книги Изборът СССР и Източна Европа (1941–1991)
Изборът

СССР и Източна Европа (1941–1991)

Марк Крамер
06.02.2023
4259
Берлинската стена, 1986 г., фотография Thierry Noir, Wikipedia

Официалната премиера на изданието е на 7 февруари от 18.30 часа в Литературен клуб „Перото“

В авторитетното си изследване „СССР и Източна Европа (1941–1991)“ Марк Крамер, преподавател в Харвардския университет и всепризнат експерт по проблемите на Студената война, СССР и Източния блок, представя и анализира различните измерения на продължилата повече от четири десетилетия съветска доминация над държавите от Източна Европа, насилствено изменила естествения ход на тяхното историческо развитие.

В девет мащабни глави, основани на респектиращ по обем, произход и характер архивен материал и отлично познаване на националните историографии, директорът на изследванията за Студената война в Харвард описва обективно и в завладяващи подробности създаването на комунистическия блок в Европа, разрива между Сталин и Тито и подготовката за съветско нападение над Югославия, в която на България е отредена ролята на основен плацдарм, сътресенията в средата на 50-те години, „Пражката пролет“ и „Доктрината Брежнев“, кризата в Полша през 80-те години и последвалия крах на съветския лагер. В дълбочина са разгледани революционните промени от 1989 г., отражението им върху стабилността на Съветския съюз и провокираният от тях дебат за „загубата“ на Източна Европа. Особено ценно е неговото теоретично осмисляне на разпадането на съветската империя.

Марк Крамер е директор на изследванията за Студената война в Харвард, старши сътрудник на Центъра за руски и евроазиатски изследвания „Дейвис“ към Харвардския университет и директор на програмата „Андрей Сахаров“ за правата на човека на Харвард. Той преподава международни отношения и сравнително политикознание в Харвард и е бил гост-професор в редица водещи университети в САЩ и по света. Сред престижните награди, с които е удостояван, са Academy Scholar в Харвардската академия по международни и регионални изследвания и Rhodes Scholar в Оксфордския университет. Крамер чете ежегодна лекция за американската външна политика в Историческия факултет на Софийския университет. Той е автор на повече от 200 книги, студии и статии, главен редактор e на поредицата книги за Студената война на Харвардския университет, както и на списание The Journal of Cold War Studies.

Официалната премиера на изданието е на 7 февруари от 18.30 часа в Литературен клуб „Перото“. Модератор на събитието ще бъде журналистът Бойко Василев, а книгата ще представи проф. Йордан Баев.

„СССР и Източна Европа (1941–1991)“, Марк Крамер, превод от английски Борислав Гаврилов, издателство „Сиела“, 2022 г.

Въведение

След Втората световна война, в продължение на близо 45 години, България е управлявана от комунистически диктатори, от които най-продължително време управлява Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия от 1954 г. до свалянето му през ноември 1989 г. България е член-основател на Съвета за икономическа взаимопомощ и на Варшавския договор – първата – икономическа, и втората – военно-политическа организация на комунистическия блок, които са строго подчинени на съветския контрол. Вътрешнополитическият живот в България по време на комунистическата епоха е задушаващ и репресивен, а външната политика на страната се определя до голяма степен от Съветския съюз. Въпреки че след 1947 г. на българска земя не са разположени съветски войски, това се дължи най-вече на факта, че съветските лидери са силно уверени във външната лоялност и вътрешното подчинение на българския режим.

Огромните щети – физически, морални и психологически, които бяха нанесени на България от налагането и продължителното съществуване на комунистическата система от съветски тип, могат да се видят и сега, близо 35 години след отстраняването на Живков. Непосредствено след навлизането на съветските войски в България през септември 1944 г. започва и жестокият процес на съветизация. Последствията са предадени ярко в един български документален филм, създаден през 1990 г., в който участва българска жена, която си спомня какво се е случило със семейството ѝ малко след пристигането на съветските войски:

„В деня след като баща ми беше арестуван, около обяд пристигна друг полицай и нареди на майка ми да отиде в полицейски участък №10 в пет часа следобед. Майка ми, красива и мила жена, се облече и тръгна. Ние, трите ѝ деца, я чакахме вкъщи. Тя се върна в един половина сутринта, бяла като лист, с разкъсани дрехи. Веднага щом влезе, отиде до печката, отвори вратата, съблече всичките си дрехи и ги изгори. След това се изкъпа и едва тогава ни взе на ръце. Легнахме си. На следващия ден тя направи първия си опит за самоубийство. След това направи още три опита и два пъти се опита да се отрови. Все още е жива, аз се грижа за нея, но тя има тежко психично заболяване. Така и не разбрах какво са ѝ причинили“[1].

С подкрепата на съветските войски българските комунисти затвърждават властта си над общество, в което подкрепата за комунизма е незначителна. Унищожаването на партията Земеделски съюз през 1945–1946 г., арестуването и екзекутирането на лидера на земеделската партия Никола Петков през 1947 г. и безмилостното премахване на всички други потенциални източници на организирана опозиция на комунистическата тирания гарантират, че комунистическата система вече е здраво вкоренена в България, когато съветските войски напускат страната в края на 1947 г.

България, подобно на някои други страни от съветския блок, преживява жестоки репресии и чистки в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, когато механизмите на сталинския контрол се въвеждат и укрепват. След смъртта на Йосиф Сталин през март 1953 г. обстановката в България постепенно се успокоява, но само в ограничена степен. Поемането на върховната власт от Живков през 1954 г. предотвратява по-значителната промяна, която би могла да настъпи по примера на Унгария (след 1958 г.) и Полша (след 1956 г.), които, въпреки че са под репресивно комунистическо управление, не са толкова автократични като България. През годините се появяват няколко вътрешни предизвикателства пред властта на Живков, особено през 1965 г., когато превратаджии се опитват да го свалят от власт, но той отразява тези заплахи и се задържа на поста си по-дълго от всеки друг комунистически управник в Европа. Едва след като Михаил Горбачов, който става генерален секретар на Съветската комунистическа партия през март 1985 г., поема курс към мащабна политическа либерализация в СССР, мандатът на Живков е поставен под въпрос.

От 1990 г. насам няколко български историци свършиха отлична работа по документиране на установяването и поддържането на комунистическото управление в България, като се опираха на новооткрити архиви. През последните двадесет години се появиха многобройни антологии на разсекретени документи и подробни научни анализи на българския политически, икономически и социален живот по време на комунистическото управление.[2] Вместо да дублира ценната историография, която вече съществува в България, тази книга прави преглед на международния контекст на съветския блок, проследявайки съветската политика в Източна и Централна Европа от началото на 40-те до началото на 90-те години на ХХ век.

Една от последователните теми на книгата е, че вътрешнополитическите събития в Съветския съюз имат далечни последици в Източна Европа. Периодите на смяна на ръководството и вътрешните сътресения в СССР обикновено водят до подобни събития в страните от Източна Европа. В същото време съветските лидери се опасяват, че нежеланите вътрешни промени в Източна Европа могат да се разпространят в другите източноевропейски страни, а също и в самия СССР. Характерът на тази вътрешно-външна динамика е разгледан подробно в заключителната глава на книгата.

Марк Крамер

Харвардски университет, август 2021 г.

[1] Цитирано у Tzvetan Todorov, Au nom du peuple: Témoignages sur les camps communistes, прев. Marie Vrinat (La Tour d’Aigues, France: Éditions de l’Aube, 1992), с. 52–53. (Всички бележки под линия са на автора, освен ако не е посочено изрично друго.)
[2] Вж. например Илияна Марчева, Политиката за стопанска модернизация в България по време на Студената война (София: Издателство Летера, 2016); Мито Исусов, Политическият живот в България, 1944–1948 (София: Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, 2000); Александър Везенков, Властовите структури на Българската комунистическа партия, 1944–1989 г. (София: Институт за изследване на близкото минало, 2008); Vesselin Dimitrov, Stalin’s Cold War: Soviet Foreign Policy, Democracy and Communism in Bulgaria, 1941–48 (New York: Palgrave Macmillan, 2008); Димитър Иванов, Възход и падение на социализма в България, 1944–1989 (София: „Милениум“, 2009); Любомир Огнянов, Политическата система в България, 1949–1956 (София: „Стандарт“, 2008); Български държавници 1944–1989, сборник, съставител Мария Радева (София: „Скорпио“, 2009); и Любомир Огнянов, Държавно-политическата система на България: 1944–1948 (София: Издателство на Българската академия на науките, 1993).

Седма глава

Прекъсване на разузнаването и опасения за подривна дейност

От средата на 40-те години на ХХ век до 1989 г. събирането на разузнавателна информация в съветския блок е доминирано от двата основни съветски разузнавателни органа – КГБ и Главното разузнавателно управление (ГРУ) на Генералния щаб. Съветските служители упражняват плътен контрол върху източноевропейските разузнавателни служби, чиято дейност (освен някои области на военното разузнаване, контролирани от ГРУ) се координира от Единадесети отдел на Първо главно управление на КГБ – дирекцията, която контролира съветското външно разузнаване.[1] Сътресенията през 1989 г. разрушават цялата тази рамка. Въпреки че първоначално източноевропейските държави запазват част от разузнавателните си връзки със Съветския съюз, те решително се отдалечават от подчинената си позиция от предишните години. Разпускането на разузнавателните органи от комунистическата епоха, създаването на нови агенции, контролирани от източноевропейските правителства (а не от съветския КГБ и местните комунистически партии), и засилващото се сътрудничество между новите източноевропейски разузнавателни служби и техните западни партньори нанасят сериозен удар върху съветското разузнаване в Европа и предизвикват загриженост в Москва, че източноевропейските страни скоро ще се превърнат в проводници на западните усилия за проникване в съветското правителство.[2] Безпокойството по този въпрос все повече занимава КГБ и отклонява вниманието на съветските лидери от по-належащите проблеми у дома.

От самото начало новите правителства в Източна Европа, особено в Чехословакия, Полша и Унгария, се отнасят към КГБ с голяма предпазливост и подозрение, а често и с открита враждебност. В Чехословакия например първият заместник-министър на вътрешните работи Ян Румл заявява през септември 1990 г., че „никога няма да се довери на съветските служби за сигурност“ и „не желае да контактува с тях“.[3] Впоследствие той предупреждава, че „КГБ ще се възползва от нашите трудности за свои цели“ и ще се „опита да дестабилизира ситуацията в Чехословакия“ чрез „шпионаж“ и „държавен тероризъм“.[4] През февруари 1991 г. чехословашкото правителство анулира споразумението, подписано със Съветския съюз през март 1990 г., предвиждащо сътрудничество в областта на разузнаването в избрани области, а чехословашкото министерство на вътрешните работи разпореди незабавното напускане на шестима служители на КГБ, които от 1989 г. работят като „оперативна група“ в съветското посолство в Прага.[5] Подобни стъпки са предприети и в Унгария и Полша. Официални лица и в двете страни многократно предупреждават, че КГБ представлява „сериозна заплаха“ и се опитва да „подкопае демокрацията в Източна Европа“.[6] Правителствата на Унгария и Полша анулират споразуменията си за сътрудничество с КГБ и принуждават всички „представители“ на КГБ в съветските посолства в Будапеща и Варшава да напуснат.

Нарастващото напрежение между източноевропейските страни и съветските разузнавателни органи се засилва от желанието на новите източноевропейски разузнавателни служби да си сътрудничат със Запада. Въпреки че първоначално източноевропейските правителства поддържат определени връзки с КГБ, те бързо установяват съвместни усилия със западните разузнавателни служби по въпроси като международния тероризъм, организираната престъпност, трафика на наркотици, контрабандата и сигурността на ядрените енергийни инсталации.[7] Робърт Гейтс, който е заместник-съветник по националната сигурност на САЩ от 1989 до 1991 г. и директор на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ от 1991 до 1993 г., по-късно си спомня, че „ЦРУ бързо се придвижи в края на 1989 г. и началото на 1990 г., за да установи контакт със службите за сигурност на новите демократични правителства в Източна Европа“. Гейтс добавя, че ЦРУ се е надявало, наред с други неща, да „положи основите на бъдещо сътрудничество“ и да „окаже помощ, докато новите служби се опитват да установят своята независимост от КГБ“.[8]

През 1990 г. и началото на 1991 г. връзките между източноевропейските разузнавателни служби и техните западни колеги се развиват бързо, което води до изключително чувствителни договорености, които само няколко години по-рано биха били немислими. Особено поразителен е случаят с Полша, която значително разширява връзките си с ЦРУ и други западни агенции, след като през юли 1990 г. виден активист на „Солидарност“, Кшищоф Козловски, е назначен за министър на вътрешните работи, а през декември лидерът на „Солидарност“ Лех Валенса е избран за президент на Полша. Полското правителство изпраща служители от новото си Бюро за защита на държавата (Urząd Ochrony Państwa, или UOP) в САЩ, Великобритания, Германия и Франция за обучение по антитероризъм, мерки за борба с престъпността и контрол на трафика на наркотици. Полските власти също така поканиха служители на разузнаването от Съединените щати и няколко други западни държави да изнесат лекции в курсове за повишаване на квалификацията на кандидатите за UOP в Полша.[9] В замяна на това служителите на UOP съдействат на американски, британски и германски експерти от разузнаването „да проникнат в тайните и да изучат оперативните механизми, използвани от КГБ“.[10]

Изключителният обхват на това ново партньорство става очевиден в навечерието на войната в Залива през 1991 г., когато Полша тайно предоставя на Съединените щати важна разузнавателна подкрепа. Тъй като полските строителни и инженерни фирми са извършвали мащабна работа в Ирак в продължение на много години, през 1990 г. полските служители успяват да предоставят на американското правителство подробна информация за иракските военни съоръжения и точни карти на Багдад.[11] Полша предава и ценни технически данни за иракските системи за противовъздушна отбрана, танкове, изтребители и други оръжия, които са закупени главно от страните от Варшавския договор. Най-драматичният пример за това сътрудничество е организираното от полски разузнавачи бягство на шестима ключови агенти на американското разузнаване, които неволно попадат в капан зад иракските линии при избухването на кризата. Успехът на тази операция, както по-късно възкликва високопоставен полски дипломат, „доказа на американците, че ние [в Полша] сме надежден партньор, който може да изпълнява чувствителни, деликатни мисии от името на американското правителство“.[12] Въпреки по-ранните опасения на САЩ, че новите източноевропейски разузнавателни служби са запазили твърде много от служителите си от комунистическата епоха, помощта на Полша по време на войната в Залива подчертава тенденцията в цяла Източна Европа към много по-тесни разузнавателни връзки със Запада – тенденция, която неизбежно е за сметка на връзките с КГБ.[13]

Допълнителен източник на напрежение между източноевропейските страни и съветските разузнавателни служби е внезапното разкриване на огромни количества информация в Източна Европа за съветското разузнаване и контраразузнавателни операции. Източногерманското министерство на държавната сигурност („Щази“) оставя след себе си над 170 километра секретни досиета, които заедно с разказите от първа ръка на бивши служители на „Щази“ хвърлят решаваща светлина върху съветските, както и върху източногерманските тайни операции. На Запад отдавна съществуват подозрения за странния характер и мащаба на източногерманските и съветските дейности, но разкритията надхвърлят очакваното, като разкриват и данни за сложната подкрепа на крайнолеви и неонацистки терористи в Западна Германия, предоставяне на паравоенно обучение и оръжие на арабски и ирландски терористични групи, международна търговия с оръжие, подривна дейност срещу чужди правителства, формиране и поддържане на специални „отряди за убийства“ и съучастие на служители на „Щази“ в спонсорирани от Сирия и Либия терористични нападения срещу американски войници.[14] Въпреки че съветските лидери са предупредени, че „разкриването на огромни количества секретни документи [от бившите източногермански архиви] ще има изключително нежелателни последици както за [бившата източногерманска комунистическа партия], така и за КПСС“, смущението, причинено от тези разкрития, е дори по-голямо от опасенията, което потвърждава прогнозата на висш съветски функционер, че „разкриването на документите ще бъде пълна катастрофа“ за Съветския съюз.[15]

Разкритията от другите източноевропейски страни за разузнавателни операции на Съветския съюз и Източния блок не са толкова обемни, но много от разкритите неща, като например изпращането от Чехословакия на хиляда тона експлозиви Semtex за Либия (която след това прехвърля експлозивите на терористи), предоставянето от Унгария на подкрепа и убежище на близкоизточния терорист, известен като Карлос (който също е бил приютен от Източна Германия), България играе важна роля в контрабандата на наркотици и международния тероризъм, Румъния подстрекава бомбения атентат срещу централата на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, Чехословакия предоставя партизанско обучение и „специални оръжия“ на арабски терористи, а България разчита на съветска „техническа помощ“ за убийството на писателя в изгнание Георги Марков, са дълбоко смущаващи за КГБ.

Още по-важно е, че, както подчертава в средата на 1991 г. високопоставеният служител на американското разузнаване Джон Хелгерсън, „лавината от необработена информация“ за съветския шпионаж и контрашпионски операции даде възможност на Съединените щати да приемат подходящи контрамерки.[16] Робърт Гейтс си спомня в мемоарите си, че една от причините ЦРУ да се стреми да установи връзки с източноевропейските страни е „да получи информация за съветски шпионски операции“ срещу НАТО.[17] След като получават тази информация, американските официални лица са изненадани (и смутени), научавайки колко успешно съветските разузнавателни служби и разузнавателните служби на Източния блок са проникнали във висшите нива на политическите и военните съвети на НАТО, както и в правителствата на отделните съюзнически държави.[18] Дългогодишните усилия, вложени в изграждането на тези съветски шпионски мрежи, внезапно и безвъзвратно са компрометирани. Още по-големи щети за КГБ нанасят подробните разкрития за съветските контрашпионски дейности и мерките, които КГБ е предприема, за да предотврати проникването на Запада в Съветския съюз. Тези разкрития със сигурност улеснявят усилията на САЩ да се възползват от съветската уязвимост. По-късно Робърт Гейтс признава, че „този огромен неочакван резултат за нас трябва да е предизвикал всякакви опасения в щаба на КГБ“.[19]

Съветският съюз, разбира се, полага решителни усилия да смекчи смущенията, причинени от политическите сътресения в Източна Европа. Както преди, така и след есента на 1989 г. служителите на КГБ се опитват да вербуват тайни агенти от Източна Германия, Чехословакия, Полша и България, които да продължат да работят за СССР независимо от политическите промени в собствените им страни.[20] Тези усилия за набиране на агенти невинаги се увенчават с успех – някои от набелязаните лица, включително трима генерали, които оглавяват апарата на Държавна сигурност (ДС) на България, в крайна сметка трябва да избягат в Москва, – но КГБ се опитва по различни канали да спечели лоялността на служителите от бившите разузнавателни служби в Прага, Варшава, София и Източен Берлин.[21] Освен това КГБ се опитва да ограничи щетите за по-широките си разузнавателни операции, като заличава колкото се може повече доказателства за широко разпространеното си влияние в Източна Европа по време на Студената война. Десетки хиляди досиета и документи в Чехословакия, България, Полша и Източна Германия – и в по-малка степен в Унгария – са систематично конфискувани или унищожавани от съветски и просъветски агенти. Огромни количества разузнавателно оборудване, особено устройства за предаване на данни, криптиращи устройства, комуникационни връзки и оптични устройства с висока разделителна способност, са унищожени или върнати обратно в Съветския съюз. Бившите агенти на държавната сигурност в Източна Европа, които са работили в тясно сътрудничество с КГБ (и поради това биха могли да бъдат принудени да разкрият важна информация под заплаха от съдебно преследване у дома), получават убежище в Москва.[22] Най-мащабните опити за прикриване на следи се случват в Източна Германия от края на 1989 г. до средата на 1990 г., но и другаде КГБ полага големи усилия, за да премахне възможно най-много доказателства.[23] По време на последвалите разследвания по въпроса полските служители стигат до заключението, че „унищожаването на тези документи е причинило непоправими загуби“ на „предмети, които очевидно са от голямо правно и историческо значение“.[24] Същото важи и за материалите, унищожени в другите източноевропейски страни.

Въпреки това усилията на КГБ за набиране на нови шпиони и за прикриване на миналите му дейности в Източна Европа едва ли са достатъчни, за да компенсират щетите, които съветската агенция понася от събитията през 1989 и 1990 г. Дълбоките опасения, изразени от новите източноевропейски правителства по отношение на КГБ, нарастващото разузнавателно сътрудничество между източноевропейските държави и НАТО и разкриването на изключително чувствителна информация за съветските тайни дейности в Европа довеждат до горчиви оплаквания от страна на съветските разузнавателни служители. Бившият заместник-началник на мисията на КГБ в Прага, полковник В. Косолапов, изразява „учудване“ от „желанието на източноевропейските правителства да подхранват митове за КГБ“ и от „постоянните им усилия да разпространяват слухове и инсинуации“, които „не отговарят на действителността“ и имат за цел „единствено да хвърлят сянка върху съветските органи за държавна сигурност“.[25] Косолапов настоява, че източноевропейските държави умишлено водят „тези клеветнически и стъкмистични кампании срещу КГБ“, за да създадат „вражески образ на СССР“ и да „подкрепят интересите на крайно реакционни и милитаристични сили на Запад“.[26] Друг високопоставен служител на КГБ твърди, че източноевропейските страни водят „злостни атаки срещу КГБ“, за да насърчат това, което те смятат за „голяма борба срещу „комунистическото“ влияние на Москва“.[27] В още по-остра форма ръководителят на дирекцията за външно разузнаване на КГБ генерал Леонид Шебаршин заявява през декември 1990 г., че „разпадането на социалистическия лагер“ е „превърнало източноевропейските разузнавателни служби от съюзници на КГБ във врагове, [които сега] използват миналите си връзки, за да шпионират Съветския съюз в полза на враждебните разузнавателни служби на Запад“.[28] Други високопоставени служители на КГБ обвиняват източноевропейските правителства, че „позволяват страните им да бъдат превърнати в гигантски плацдарм за шпионаж и подривна дейност срещу СССР“.[29]

Подобни напрежения и обвинения между Съветския съюз и източноевропейските страни се изострят дотолкова, че в началото и средата на 1991 г. КГБ започва да отделя несъразмерно голямо внимание на необходимостта да се противодейства на „заплахата“ от „враждебна дейност и проникване“ в Източна Европа. По това време апаратът за вътрешна сигурност на КГБ вече е разтегнат от нарастващите сътресения в СССР, но това не пречи на агенцията да насочи прекомерно много ресурси, за да подкопае „намеренията на Запада да използва бившите социалистически страни за подривни цели срещу нашата родина“.[30] След драматичните събития от 1989 г. известна степен на загриженост по този въпрос може да е била разбираема, но презумпцията за непосредствена „заплаха“ от страна на бившите страни от Варшавския договор често се превръща в оправдание за погрешно тълкуване или подценяване на разединителните тенденции в Съветския съюз – тенденции, които не са имали пряка (или дори косвена) подкрепа от Запада. Подхранвайки неоправдана тревога за външни източници на подривна дейност, прекъсването на съветските разузнавателни и контраразузнавателни операции в Източна Европа допринася за объркването на високо равнище в Москва и спомага за провокирането на поредица от погрешни стъпки, които завършват с падането на съветския режим…

[1] Christopher Andrew и Vasili Mitrokhin, The Sword and the Shield: The Mitrokhin Archive and the Secret History of the KGB (New York: Basic Books, 1999), с. 268–275; Лебедев С. Н. и др., Очерки истории российской внешней разведки, 6 тома (Москва: Международные отношения, 2003), т. 5, с. 444–460; интервю с Райнер Виганд, бивш заместник-ръководител на източногерманското Министерство на държавната сигурност (Щази), в „Wie Krenz zum Verlierer wurde: Wolf und Falin zogen die Fäden“, Die Welt (Хамбург), 25 май 1990, с. 5; интервю с чехословашкия министър на вътрешните работи Рихард Сахер в Jan Šubert, „Čs. Spravodajská služba přestala být nástrojem KGB: Opět naše rozvedka, Jen pro lidí s demokratickým myslenim“, Zemědělské noviny (Прага), 25 юли 1990, с. 1–2; интервю с полския министър на вътрешните работи Кшищоф Козловски в „Wywiad o wywiadzie: Z ministrem spraw wewnętrznych Krzysztofem Kozłowskim rozmawią Jerzy Jachowicz“, Gazeta wyborcza (Варшава), 1–2 септември 1990, с. 12; и интервю с генерал-майор Василий Галкин, ръководител на мисията на КГБ в Полша, в „Jawny rezydent: Z generałem-majorem Wasiłijem Gałkinem, Szefem oficjalnego przedstawicielstwa KGB w Polsce, rozmawiają Witold Bereś i Krzysztof Burnetko“, Tygodnik Powszechny (Краков), 26 август 1990, с. 6. Тесните връзки между съветските и източноевропейските разузнавателни служби са подчертани в строго секретната вътрешна история на КГБ, изготвена в средата на 70-те години под ръководството на тогавашния заместник-началник на КГБ генерал-лейтенант В. М. Чебриков, История советских органов государственной безопасности № 12179 (Москва: Высшая Краснознаменная Школа Комитета Государственной Безопасности, 1977), особ. с. 484–487. Това изследване от 636 страници, което все още е класифицирано като строго секретно в Москва, е използвано като учебник в академията на КГБ за висши служители на КГБ.
[2] Разбира се, в повечето случаи демонтажът на старите разузнавателни органи представлява по-сложно начинание, отколкото се предполага в началото. Добре обучените секретни агенти и специалисти в областта на събирането и анализа на разузнавателна информация се развиват в продължение на много години; следователно длъжностните лица, които вече притежават необходимите знания и опит, могат да бъдат безценни при създаването на нови разузнавателни органи. Отчасти поради тази причина и отчасти поради факта, че министерствата на вътрешните работи в повечето от бившите страни от Източния блок остават под фактически комунистически контрол до края на 1989 г. (или по-късно), източноевропейските правителства първоначално запазват много служители от премахнатите разузнавателни органи. Въпреки че всички, които остават, трябваше да преминат през строги процедури за проверка, в някои случаи те така и не успяват да отстранят хората със съмнителна лоялност. С течение на времето този проблем става все по-незначителен, но не и без периодични скандали. Едва след като новите източноевропейски разузнавателни служби постепенно развиват свои собствени специалисти, те успяват да намалят зависимостта си от персонала, останал от комунистическата епоха. Вж. ценните обзори на опита на Чехословакия и Румъния през 1989–1991 г. в Kieran Williams и Dennis Deletant, Security Intelligence Services in New Democracies: The Czech Republic, Slovakia, and Romania (Basingstoke, UK: Palgrave, 2001), с. 55–82 и 211–262. Вж. също Vladimir V. Kusin, „Secret Police Forces: Disliked and Weakened, But Not Beaten Yet“, Radio Free Europe Report on Eastern Europe, бр. 1, No. 6 (9 февруари 1990), с. 36–39; Jan Obrman, „Czechoslovakia: The Reform of the Security Apparatus Continues“, Radio Free Europe Report on Eastern Europe, бр. 1, No. 37 (14 септември 1990), с. 17–21; Louisa Vinton, „Poland: Sejm Opens Debate on Future of Police and Security Service“, Radio Free Europe Report on Eastern Europe, бр. 1, No. 8 (23 февруари 1990), с. 12–16; Zoltan D. Barany, „Hungary: Scandal in the Ministry of Internal Affairs“, Radio Free Europe Report on Eastern Europe, бр. 1, No. 10 (9 март 1990), с. 27–32; Mihai Sturdza, „How Dead is Ceausescu’s Secret Police Force?“, Radio Free Europe Report on Eastern Europe, бр. 1, No. 15 (13 април 1990), с. 28–36; Craig R. Whitney, „Bonn Says Foes’ Spy Habits Persist“, The New York Times, 20 юли 1990, с. A-6; и Mary Battiata, „Like De-Fanging a Rattlesnake: Dismantling Communism’s Secret Police Isn’t So Easy“, The Washington Post, 26 февруари, с. A1, A17.
[3] „Tchécoslovaquie: ‘Une, tâche quasiment irréalisable’ nous déclare M. Jan Ruml, vice ministre de l’intérieur“, Le Monde (Париж), 21 септември 1990, с. 10.
[4] „Celá země v pohotovostí: Mimořádná opatření Rady obrany státu“, Občanský deník (Прага), 18 януари 1991, с. 7.
[5] „O KGB u nás“, Občanský deník (Прага), 2 февруари 1991, с. 11; и „KGB má výpověd“, Lidové noviny (Прага), 2 февруари 1991, с. 2. В началото на 1990 г. съветските функционери знаят, че източноевропейските правителства (освен румънското) са обезпокоени от присъствието на представители на КГБ. Вж. „Постановление ЦК Коммунистической Партии Советского Союза: Об изменении порядка содержания представителств КГБ СССР при органах госбезопасности НРБ, ВР, МНР, ПР и ЧССР, № СТ-113 / 102 г. (специално досие/секретно), 16 март 1990, и приложените документи в РГАНИ, ф. 89, оп. 13, д. 48, л. 1–6. Москва се опитва да разсее тези опасения, като се съгласява да поеме отговорността за финансирането на персонала на КГБ в Източна Европа – разход, който дотогава се поема от източноевропейските правителства. Този скромен жест обаче очевидно не е достатъчен, за да спре нарастващото безпокойство относно съветските намерения.
[6] „Wiedeń w Warszawe“, Słowo Polskie (Вроцлав), 2–3 май 1991, с. 4.
[7] Вж. например Jan Kaštánek, „Poradci na recipročníú rověn: Ministr vnitra ČSSR R. Sacher o faktech i pověstech“, Lidová demokracie (Прага), 30 януари 1990, с. 1; „Bez hrozby teroru a drog: Federální ministr vnitra br. R. Sacher jednál s ředitelí FBI a CIA“, Lidová demokracie (Прага), 26 март 1990, с. 1; интервю с министъра на вътрешните работи на Полша Кшищоф Козловски в „Wywiad już nie na usługach KGB“, Gazeta Krakowska (Краков), 22 октомври 1990, с. 2; „Duży skok“, Trybuna (Варшава), 10 октомври 1990, с. 2; интервю с Анджей Милчановски, началник на Службата за държавна сигурност на Полша, в „Komputer zamiast teczki“, Polityka (Варшава), No. 3 (19 януари 1991), с. 7; интервю с Лайош Наги, ръководител на Унгарската служба за национална сигурност, в „Oroszok szörnyű emlékei magyar katonákról“, Népszava (Будапеща), 12 март 1990, с. 4; и интервю с Андраш Галшеци, директор на унгарското външно разузнаване, в „Egymás tiszteletén nyugvó politika kell“, Magyar Hirlap (Будапеща), 26 февруари 1991, с. 5.
[8] Robert M. Gates, From the Shadows: The Ultimate Insider’s Story of Five Presidents and How They Won the Cold War (New York: Simon & Schuster, 1996), с. 469.
[9] Интервю с Анджей Милчановски в „Komputer zamiast teczki“, с. 7; Ewa Szemplińska, „Kryptonim ’Żelazo’“, Rzeczpospolita (Варшава), 11 октомври 1990, с. 2; и „Policjant strzela raz: Rozmowa z zastępca naczelnika Wydziału Antyterrorystycznego Komendy Stołecznej Policji“, Polska zbrojna (Варшава), 10 декември 1990, с. 3.
[10] „Wiedeń w Warszawe“, с. 4.
[11] Интервю с Кшищоф Козловски, полски министър на вътрешните работи през 1990-1991 г., във Witold Bereś, Gliniarz z „Tygodnika“: Rozmowy z byłym ministrem spraw wewnętrznych Krzysztofem Kozłowskim (Warsaw: BGW, 1991), ос. с. 73–78.
[12] Цит. в John Pomfret, „Escape from Iraq“, The Washington Post, 17 януари 1995, с. A-27.
[13] „Kvadratura kruhu“, Hospodářské noviny (Прага), 27 март 1991, с. 1–2.
[14] Някои от най-обширните ранни разкрития се появяват в седмичника Der Spiegel, който посвещава дълги статии на дейността на източногерманските и съветските разузнавателни органи в Източна Германия. Вж. „Ich bitte um Vergebung“, „Die mit den Hüten“ и „Wir finden dichü berall“, всички в Der Spiegel (Хамбург), No. 34 (20 август 1990), с. 52–62, 62–63, и 64–68, респективно; и „Grundsätzlich tabu“, Der Spiegel (Хамбург), No. 17 (22 април 1991), с. 20–21. Вж. също „De-Stasifying Germany: The Undergrowth of Evil“, The Economist (Лондон), 1 декември 1990, с. 19–21; Edward Cody, „Defectors Provide Wealth of Intelligence: Stasi Member Confirms Libya’s Involvement in Bombing of Disco“, The Washington Post, 21 юни 1990, с. A-27; и Craig R. Whitney, „East’s Archives Reveal Ties to Terrorists“, The New York Times, 15 юли 1990, с. 6. За неотдавнашни проучвания, които се основават в голяма степен на документи на „Щази“, вж. Thomas Auerbach, Einsatzkommandos an der unsichtbaren Front: Terror und Sabotagevorbereitungen des MfS gegen die Bundesrepublik Deutschland (Berlin: Ch. Links, 1999); Michael Müller и Andreas Kanonenburg, Die RAF-Stasi Connection (Berlin: Rowohlt, 1992); и Hubertus Knabe, West-Arbeit des MfS: das Zusammenspiel von „Aufklärung“ und „Abwehr“ (Berlin: Ch. Links, 1999).
[15] Цит. в „Заместителю Генерального Секретаря ЦК КПСС тов. Ивашко В. А.“, меморандум от Николай Португалов от Международния отдел на КПСС до Владимир Ивашко, заместник генерален секретар на КПСС, 13 март 1991 г. (секретно), съставен в съответствие с приложената резолюция на Политбюро „Постановление ЦК КПСС: О мерах в связи с преследованиями Партии демократического социализма (ГДР)“, P3/4 (секретно), 18 октомври 1990, и придружаващ меморандум от Валентин Фалин до Политбюро на КПСС, № 06/2-439 (секретно), 28 септември 1990 г., всички във Volkogonov Collection, Harvard Project on Cold War Studies, Harvard University.
[16] Цит. от показанията на Джон Л. Хелгерсън, заместник-директор на ЦРУ по разузнаването, в Конгреса на САЩ, Камара на представителите, Комисия по въоръжените сили, Панел по отбранителна политика, The Fading Threat: Soviet Conventional Military Power in Decline, 101st Cong., 2nd Sess., 9 юли 1990, с. 281.
[17] Gates, From the Shadows, с. 469.
[18] В. Лапский, „Шпионские страсти“, Известия, 12 октомври 1990, с. 4; и Serge Schmemann, „Spy for Bonn Says He’s Double Agent“, The New York Times, 11 октомври 1990, с. A-8.
[19] Интервю в Харвардския университет, Кеймбридж, Масачузетс, 27 октомври 1994.
[20] Hans Schwenke, „Mielkes Befehl 6/86 und die Überlebensordnung des MfS“, Neues Deutschland (Източен Берлин), 9–10 юни 1990, с. 6; „‘Die warten nur auf ein Signal’: Neue Seilschaften und Kameradenkreise ehernaliger Stasi-Mitarbeiter“, Der Spiegel (Хамбург), No. 35 (27 август 1990), с. 68–69; „Im verdunkelten Auto ins Amt“, Der Spiegel (Хамбург), No. 35 (27 август 1990), с. 64–65, 69–73; „Von OibE durchsetzt“, Der Spiegel (Хамбург), No. 11 (12 март 1990), с. 45–50; „‘Bleibt ruhig, habt Vertrauen’: Wie sech MfS-Generale die Lösung des Stasi-Problems vorstellen“, Der Spiegel (Хамбург), No. 16 (15 април 1991), с. 20–23; „Modrow überlasst Agenten Moskau“, Die Welt (Хамбург), 6 април 1990, с. 3; Rostislav Rod, „Rozpad ministerstva strachu“, Mladá fronta dnes (Прага), 22 октомври 1990, с. 2; интервю с Ян Румл, първи заместник-министър на вътрешните работи на Чехословакия, в „Госбезопасност: Пражский вариант“, Московские новости (Москва), No. 30 (29 юли 1990), с. 16; „Wywiad już nie na usługach KGB“, с. 2; „Krzysztof Kozłowski: Nie ma już polskich szpiegów w USA“, Rzeczpospolita (Варшава), 23 октомври 1990, с. 2; „Wywiad o wywiadzie“, с. 12; и „KGB w Polsce: Jawny agent tajny“, Gazeta wyborcza (Варшава), 27 юли 1990, с. 2.
[21] Иван Стаевски, „Подследственият генерал Савов е прескочил до Москва: Бившият шеф на Държавна сигурност е последвал примера на Хонекер“, Отечествен вестник (София), 18 май 1991 г., с. 1; и „Още един генерал от Държавна сигурност е заминал за Москва“, Демокрация (София), 29 май 1991 г., с. 1.
[22] Вж. например „О мерах в связи с преследованиями Партии демократического социализма (ГДР)“, л. 2.
[23] Karl Wilhelm Fricke, „Zur Abschaffung des Amtes für Nationale Sicherheit“, Deutschland Archiv (Хамбург), бр. 13, No. 1 (януари 1990), с. 58–59; „Stasi Shipped Out Files“, Financial Times (Лондон), 30 април 1991, с. 3; „Furchtsame Sowjets“, Der Spiegel (Хамбург), No. 18, 30 април 1990, с. 16; Jan Šubert, „Vnitro klamalo prokuraturu: Závavzná výpověd’ plukovníka bývalé StB“, Zemědělské noviny (Прага), 13 март 1990, с. 1, 3; „Ministerstvo vnitra o lustracích“, Lidová demokracie (Прага), 28 май 1990, с. 1, 4; Jaroslav Spurný и Ludvík Hradilek, „Z vazby, do vazby“, Respekt (Прага), No. 7, 11–17 февруари 1991, с. 16; интервю с майор Jőzsef Vegvari от Службата за държавна сигурност, в „Kormánytagok 1990 előtti titkos múltja“, Magyar Nemzet (Будапеща), 20 януари 1990, с. 1; интервю с уволнения директор на Секретните служби Ferenc Pallagi в „Reálpolitika és politikai erkölcs“, Tallózó (Будапеща), No. 37 (14 септември 1990), с. 1735; Невен Копанданова, „Унищожени ли са архивите на Шесто? Следи и документи се губят“, Свободен народ (София), 20 март 1991, с. 1; Ferenc Kőszeg, A lehetőségek kenyszere (Budapest: Uj Mandatum Konyvkiado, 2000), с. 357–368; интервю с Румен Данов, заместник-председател на парламентарната комисия по досиетата, в „Специалните служби са си свършили добре работата, а сега излишно скромничат…“, Демокрация (София), 28 януари 1991 г., с. 1; „O. з. ген. Владо Тодоров – той пак е там, много пита, но и много знае, Демокрация (София), 30 март 1991, с. 1; и Стефан Георгиев, „Досиетата на „партийния отдел“ вероятно унищожени“, Факс (София), 25 април 1991 г., с. 4; Jan Ordyński, „Kto odpowiada za zniszczenie akt SB: Śledztwo dobiega końca“, Rzeczpospolita (Варшава), 16 октомври 1990, с. 1; и интервю с Януш Окжешик, председател на парламентарната комисия за разследване на СБ, в „Zniszczenie akt kontrwywiadu – nie dokończona sprawa“, Życie Warszawy (Варшава), 4 февруари 1991, с. 1–2.
[24] Ordyński, „Kto odpowiada za zniszczenie akt SB“, с. 1.
[25] Полковник В. Косолапов, „Пражский ли это вариант?“, Красная звезда (Москва), 15 септември 1990, с. 5.
[26] Полковник В. Косолапов, ‘Внов’ ‘Пражский вариант’ или Кому выгодна конфронтация“, Красная звезда (Москва), 12 март 1991, с. 3.
[27] Цит. в Д. Дьяков, „‘Утки’ в свободном полете“, Комсомольская правда (Москва), 23 септември 1990 г., с. 3. Вж. също майор М. Жеглов, „Как в Польше „заговор“ раскрыли“, Красная звезда (Москва), 11 юни 1991, с. 3.
[28] Интервю в „Признания шефа разведки: На вопросы корреспондента отвечает начальник Первого главного управления КГБ СССР“, Комсомольская правда (Москва), 21 декември 1990, с. 4.
[29] Колесов, „Станут ли союзники противниками?“, Советская Россия (Москва), 21 февруари 1991, с. 5.
[30] Интервю с генерал Виктор Грушко, началник на контраразузнаването на КГБ, в „Надежна ли защита?“, Правда (Москва), 11 юли 1991, с. 3.

Марк Крамер
06.02.2023

Свързани статии