0
1581

17 януари

  Денят на свети Антоний и на Изток, и на Запад.

Изкушенията на монаха пустинник са въобразили в ума на толкова много художници от западната живописна традиция картините на неговото нападнато от изкушения сърце, че от посочването на имена би се получил каталог с безцелен край. И все пак.

Вече се разбра от начина, по който започнах, че ще поговоря кратко за свети Антоний Велики във връзка с необозримата, както по своите размери, така и по своето могъщество, традиция на художествен опит, вдъхновен от подвига на инока и еремит от Египетската пустиня. 

Подражаващ в нрава на ревнителя Илия
и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние,
си бил жител на пустинята и си утвърдил вселената с твоите молитви.
Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Отхвърлил житейската мълва, си преминал безмълвно житие
и по всякакъв начин си подражавал на Кръстителя, преподобни:
с него те почитаме, началниче на отците Антоние.

Видно е и от утвърдените в православната традиция песнопения – тропар и кондак, изпявани в чест на свети Антоний, че неговият подвиг се уподобява на повика към покаяние, възгласен от свети Иоан Предтеча и Кръстител Господен. Иночеството на Антоний  и бягството му от света са образ на пребиваването в пустинята на Иоана. Заедно с това оттеглянето на Антоний в египетската пясъчна и каменна пустош се удостоява да бъде сравнена с пророческото величие на Илия. 

На онзи същия тъкмо, който ще даде основание на ревностните, свещеници и левити, да попитат Иоана Кръстителя: „… А що си ти ? Илия ли си ти ? Рече: не съм. Пророкът ли си ти? И отговори: не.“

В картините на западните майстори (за тях ще посмея да кажа), опитали себе си с виденията на свети Антоний Велики, се виждат невъобразимите, страшни за всяко око и всяко нощно събуждане образи на крясъка.

Сюжетът с изкушенията на Антоний е вдъхновение от най-грамадните и тежки за опита с въображаемото и невъобразимото, предприеман някога от творците на сетивни образи.

И така чак до визуалното есе на Салвадор Дали относно същото. Там, при Дали, започва и свършва кичът по темата. Вдъхновен кич, трябва да се признае, без никакви задръжки. Може би нарочно плакатен, за да се усети отстраняването от автентичната ужасност на всичко онова, от което виделите са искали да се отскубнат с цената на … живота си дори.        

За да ме разберете, ако сте склонни на подобно преглеждане, се иска да видите и разгледате в детайли картината на Дали в сравнение с тези на Матиас Грюневалд, Ван дер Лайден, Ван Хьойс, Питер Брьогел Стария и на Йеронимус Бош, който се води едно от вдъхновенията на сюрреализма. Едно от подвеждащите начала, бих казал. Защо подвеждащ ли? Просто погледнете към платното на Дали и после към триптиха на Бош (или Босх, ако предпочитате), съхраняван в Лисабонския национален музей на старинното изкуство. И ще видите цялата тази пропаст.  

Защото самоизяждането на Йеронимус се бие със самоутвърждаването и самоналагането на творящия в съобразяване само със собствената си фантазия и феноменология творец.

Виждате ли разграничения от всичко в пространството пустинник Антоний на Дали,  изправил в ръката си кръст срещу идещите насрещу му всякакви невъобразими фигури? Да, той наистина е обособен, отделен от всичко друго, разположен е на разстояние от прииждащата към него отприщила се адова паст. Това му позволява да постави в полето на взора ѝ издигнатия от ръката му кръст. За да ги възпре? Не знам….

А после погледнете към цялата невъобразима сган, към множеството на невъзможните образи и фигури от привидения, които терзаят и изтерзават тялото на Антония в образописването на Матиас Грюневалд например. Сдъвкали са го вече почти. Някакви разпарящи плътта му и разкъсващи слабините му изчадия на художеството и на разкъсвания в самия себе си художник са се скупчили около пустинника. Тук няма разстояние и пустинност между жертвата и нападателите. Няма място за показване на кръст или на кръстния знак. Тук самият гледащ художник страда заедно с раздираната от видения душа, като признава своята слятост с разкъсвания от демоните Антоний. Това са чудовища, най – невероятни изчадия, с образи зверски, но противоприродни. Такива, каквито само сърцето човешко може да роди. Никое виждане и никой слух не могат ги роди, а само сърцето, откъснато и освободено от всяко външно влияние, настъпление, втурване…

И затова сърцето, както е казал авва Антоний, е най-страшното от всички възможни изкушения…

В Триптиха на Бош, в средния, централния дял, се вижда и самият Антоний, застанал на колене, обкръжен от цялата всевъзможна окръжност на всичките всевъзможни в този свят развали на духа, човешки обезобразявания, скапвания на плътта в нейните удоволствия, стремежи, усетени като делиция на усета, като по-усетливото нещо от сетивното на другите…

Картината е невъобразимо сложна като композиция, виждат се фигури на прииждащи към отшелника неща, същества, събития, войни в пламъци, жени, мъже, хора без крака, крака без хора, всяка еротика е подсказана без свян…

Но в самия перспективен център, в тъмнината на някаква пещера, в някаква ниша е разпнатият Спасител. И свещеник се вижда в полупрофил и в жест на благословия. На входа на пещерата от дясно виси мъртвото тяло на патица.  

Самият Антоний е отправил поглед встрани. Изглежда, сякаш е отвърнал поглед от цялата тази действителност.

Когато се връщахме от мощите на свети Андрей в Патра, говоря за себе си и за човека до мен, спряхме на едно място в Гърция. Малък пясъчен нос, но така вдаден в морето, че те откарва в самата шир и гледката ти е само към Олимп. Преди време беше по-неизвестно място, сега вече пясъчните дюни са любим плаж.

Бяхме седнали на малко капанче почти в края на носа, там където се вижда затънал стар кораб. Хора, море, пясъци, Олимп… и в тази красота се чу някакъв удар, след секунди в пясъка падна гълъб. Беше се ударил във вятърната перка на покрива на капанчето. Пърхаше с пера, мъчеше да изправи гушката си, бори се, но след кратко остана бездиханно. Този красив ден, тялото му стоеше прекършено също като онова тяло на патицата в средния дял на триптиха на Бош. Бездиханно тяло на птица с прекършен гръбнак…

Подражаващ в нрава на ревнителя Илия
и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние,
си бил жител на пустинята и си утвърдил вселената с твоите молитви.
Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПланинарски истории за всички
Следваща статияИмагинерни конструкции, отзатворени простори