0
402

За поколението, отложено във времето

С Яра Бубнова за професията на куратора, руската награда Иновация, приликите и разликите в представянето на съвременното изкуство в София, Екатеринбург и Сараево разговаря Людмила Димова.

Какво значение има за един куратор руската награда Иновация?

В Русия има две много значими награди – наградата Кандински, която е частна, и наградата Иновация, която е държавна и се дава от 2008 г. Тя е ежегодна и се присъжда в пет модула. Заявки за номинации могат да подават най-различни институции с изключение на комерсиалните, освен това не можеш да предложиш сам себе си. Селекцията се прави от група професионалисти, които са поканени. Агентът, който дава тази награда, се нарича Национален център за съвременно изкуство, държавна институция, финансирана от бюджета на Министерство на културата. Вече съществуват девет негови клона в различни градове: Калининград, Нижни Новгород, Екатеринбург и др., които функционират със самостоятелна културна политика и програма, организират изложби, могат да събират архиви. Някои доста са се развили, намерили са своето място в преговори със съответните градски администрации, разраснали са се от една стая някъде в общината до солидни сгради като в Нижни Новгород, където изложбената зала е великолепен арсенал от XIX век. Културните политики са много различни, но и интересите на самите центрове са специфични. През 90-те години за директори на тези центрове смело са били назначени 20-годишни хора. В началото всички са били скептични спрямо тях, защото нямат опит, но днес се оказва, че практиката ги е формирала по много любопитен начин. Екатеринбургският център е оглавяван от много млада наша колежка. Преди две години там направиха първото Уралско индустриално биенале на съвременното изкуство с кураторски екип – Екатерина Дьогот, Давид Риф и Козмин Костинас. Аз бях поканена за куратор на второто биенале. И всъщност наградата ми бе дадена за проекта, който осъществих в Екатеринбург през септември-октомври 2012 г. Проектите, които кандидатстват за наградата Иновация, винаги са около 300-400. През 2008 г., когато бях в журито, те  бяха предимно от Москва, а тази година повечето са от провинциални градове. Екатеринбург е доста далеч от Москва, много по-малък град, макар че е трети по население в Русия с милион и половина жители. Проектът, който създадох, получи невероятно добър медиен отзвук. Като всеки, който прави нещо за публична употреба, много се притеснявах, познавайки руската преса – изключително остра, съвсем не склонна да хвали. И особено някого като мен, все пак съм аутсайдер,  познавам ситуацията в руското изкуство, но не съм вътре в нея.

Добри отзиви за биеналето имаше както в най-популярните централни издания, какъвто е вестник „Комерсант”, който се чете от по-интелектуалната част от обществото, така и в блогърската критика, много значима в Русия, където доста хартиени издания преминаха в онлайн средата, а някои от тях отделят голямо внимание на културните събития и критиците, които пишат в тях, са не по-малко сериозни, понякога дори са много по-сериозни от тези в пресата. Запознах се с местни блогъри, те бяха доволни, което аз не бях очаквала, защото те са 20-годишни, с различна представа за живота, за функционирането на изкуството.

Трябва да се каже, че аз имам специфична позиция в Русия, когато правя там, макар и рядко, изложби. Аз съм външен куратор, български куратор, което означава европейски, но имам едно голямо предимство, говоря руски. Така че имам достъп до много широк кръг художници. Мога да говоря с тези, които не владеят чужди езици и са съвсем млади, някои са стрийт артисти, боравят с пространството на своята социално-политическа ситуация.

Вероятно благодарение на тази критика, която не е просто тиражиране на една и съща информация на различни места, а наистина критика, проектът ми беше предложен за наградата Иновация. От мен нищо не зависи в Русия, не заемам позиция, нямам зад себе си институция, а институцията, която имам в България, е толкова скромна спрямо мащабите на Русия. Така че човек наистина може да се надява, че биеналето е било интересно. Аз, между другото, не смятах, че имам шанс, защото Екатеринбург е далеч от Москва и защото средата беше конкурентна, имаше куратори, жертви на режима, като Андрей Ерофеев, и естествено професионалната среда ще поиска да ги компенсира заради отношенията им с политиците.

Тази година бяха предпочетени не Москва и Петербург, а  места, за които довчера, както се казва, никой не е знаел, че там има съвременно изкуство и въобще всякакво изкуство. Според мен това е тенденция, все пак Русия е огромна държава, неравенството в културните стандарти е много голямо. И усилията, които полагат хората в градовете извън Москва, също са невероятни. Те правят всичко въпреки обстоятелствата, с всекидневни лични усилия за намиране на общ език с политиците. Става дума за бюджетни институции, силно зависими от отношенията с местните политици, но все пак свързани с центъра в Москва и модите там. Смятам, че този модел е напълно ефективен в една голяма посттоталитарна държава.

Та какво означава наградата Иновация: тя е страхотно престижна (независимо че в България това не се вижда) професионална селекция на доста солиден фонд. Първоначално изборът е бил направен измежду 60 кураторски проекта. Тяхното оценяване по принцип е много сложно, тъй като, от една страна, има кураторски текст и каталог, но хората, видели изложбите на живо, имат много по-различна представа за тях от тези, които са прелистили някакъв каталог. Получи се гигантска церемония, която беше показана по телевизията, в прайм тайма, присъстваха министърът на културата, посланици от различни държави, които си дават сметка колко е важна руската култура, съвременната също. Много частни спонсори искат да участват в церемонията и да раздадат свои награди.

В какво се изразяваше кураторският ви проект, основният на Второто уралско индустриално биенале?

Мога да кажа според критическите текстове какво различно са видели в моя проект. В известен смисъл това беше концепцията, описана в каталога и още преди самата изложба в разни текстове в пресата. Изкуството не е политика и не е икономика, не е реклама. Макар че те непрекъснато си влияят взаимно. И не само днес е така, същото е било и през Ренесанса. Но изкуство трябва да запази своята същност, да притежава собствен език. Само тогава то е независимо. Ако се превърне само в политически инструмент, какъвто е случаят с Пуси Райът, има огромен проблем, защото това рефлектира върху цялостната представа какво всъщност е изкуство днес. Поражда много радикални решения, както в случая с Артур Жмиевски, куратор на  Берлинското бианале, според когото няма изкуство, то не е нужно, то е изродено, а неговите средства трябва да са впрегнати в политическата борба. Но в историята има много моменти, когато се е казвало, че изкуството не е нужно. Аз  се опитвам да говоря за това, че изкуството има невероятни възможности и сила на въздействието. Като основа на моя проект използвах едно стихотворение на Йосиф Бродски. Има парадокс, Бродски не е обичал визуалните изкуства. Това се разбира от неговите статии и писма, даже в поезията си той много рядко се обръща към визуалното изкуство. Като човек на логоса той смята, че останалото е илюстрация. И ето, в стихотворението „Доклад для симпозиума”, което познавам много отдавна, той изведнъж се обръща към погледа –  метафора на художника в обществото. Да, наистина този художник не е задължен да решава проблеми, но той усеща проблемите по-рано от политиците, по-рано от средностатистическото гражданство. И аз предложих следната хипотеза: изкуството говори единствено с езика на изкуството. Може би това се видя необичайно на хората, защото са претоварени със сложни вътрешноруски взаимоотношения, със собствената им политическа история и с днешното политическо.

Почти по същото време бяхте куратор на фестивала Sofia Contemporary  – как кореспондираха двата кураторски подхода в Екатеринбург и София?

Те са много, много различни. В Екатеринбург вече беше минало първото биенале, което не се беше харесало и получи остра критика. От моя гледна точка Първото уралско индустриално биенале е може би прекалено напредничаво за очакванията на зрителите. Все пак имам известен опит в правенето на биеналета и знам колко важни инструменти са те в нашата професионална кариера – и на кураторите, и на художниците. Но все повече се убеждавам, че когато не са в центровете на културните процеси, биеналетата се правят за местната публика. Не просто защото трябва да я удовлетвориш и зарадваш, но защото обратната връзка зависи много от тази публика. Можеш да измислиш нещо абсолютно потресаващо, да откриеш фантастични художници и след това да четеш лекции за това някъде в Лондон, но тези фантастични и екзотични художници могат да се окажат недостъпни за мястото, където ти правиш проекта. Когато мислех за първото издание на Sofia Contemporary, търсех прагматиката в организирането му. Правила съм първи международни проекти в различни страни и знам, че само ентусиазъм и само пари не стигат. Както се казва, един от проблемите, които винаги убягват на съвременните политици, както и на обществеността, е, че съвременното изкуство създава и развива много професии, гигантска икономическа структура. В съвременното изкуство непрекъснато произвеждаме съвсем нов тип знания – не само теоретично хуманитарно знание, както обичат да се изразяват академиците, а и начини за правене на инсталации, взаимоотношения в публичното пространство, нов тип законодателство. Аз много рядко правя проекти в България, имам  си съвсем  конкретни причини, всеки път обратната връзка не е много удовлетворителна. Затова когато Асен Асенов ме покани, му обясних рискове, които поема, че моята репутация може да хвърли сянка върху самия проект. Той къде от незнание, къде заради присъщата си смелост (между другото, той е смел човек) каза, че няма проблем… Реших, че трябва място, което хората да асоциират със съвременното изкуство,тези хора, които не са свикнали със съвременното изкуство, които имат предварителната нагласа, че то е глупост някаква и пълен идиотизъм. Все пак хоризонтите на съвременното изкуство са толкова големи, че винаги може да се намери нещо, даже за нашата, така да се каже, не много опитна публика. Спрях се на презентацията на видео работи, която е най-евтина, а от друга страна, видеото най-бързо реагира на обстоятелства от различен характер.

Българската култура днес има огромен проблем с липсата на представа за настоящето. Културният поглед е ориентиран към миналото, културните постижения се характеризират само като минало свършено. Така се оправдава липсата на инициативи днес. Според мен това е невярно и страшно опасно. За повече от 20 години се натрупаха гигантски негативи, не зная как обществото ще ги преодолее. Инак се оформя едно отложено във времето поколение, което нищо не може да направи в културата, защото миналото величие е ненадминато. Това е изключително опасна политическа и културнополитическа позиция.

И второто издание на фестивала в София през май 2013 г. се опита да отвори българската сцена, дори още по-директно, но се усеща и съпротива срещу него.

Тези прояви имат заинтересована, любопитна публика, тя може би не е достатъчно образована, къде да се образова? Тя си е нашата публика, ние не сме я образовали. Но любопитство има, интерес има, хората реагират по много различен начин, което също е хубаво. Това е изкуство, не е политическа програма. Трябва да има различни мнения. Искаше ми се да има събития в градската среда, защото се надявах, че те ще реорганизират погледа на градския жител, че той все още е способен да каже: „Това пък какво е?” В София се промениха много неща. Нашият град беше хаотичен, гнусен, мръсен, никой не отговаряше за нищо, това ние бързо забравихме. Постигнахме някои неща по отношение на отговорността в градската политика. Всъщност политиците не могат да възпитават, да дисциплинират населението, обстоятелствата дисциплинират, а тях трябва да ги създават политиците. Лондонското метро в края на работния ден е кочина, но на сутринта е идеално чисто. Никой не казва на хората: „Вие сте лоши”. Само нашите политици си позволяват такова отношение към нас: че знаят колко сме лоши и едва ли не ще ни накажат в ъгъла. Аз вярвам в способността на съвременното изкуство да прави хората малко по-отворени, не казвам да ги променя, но да представя обстоятелствата и ситуацията по начин, който те не са си представяли. В Екатеринбург задачата ми беше друга, там изобщо не се интересуват от Европа, нищо не знаят за Европа, нито се съобразяват с нея, при тях европейската реторика отсъства. Те са абсолютно друга културна парадигма, самодостатъчна. Екатеринбург не е беден, той е град с производство, няма такава безработица, но има съвсем други закономерности на съществуването. Затова реших да се съсредоточа върху логиката, която представя много важни, често много известни художници. Другото, което беше от значение за мен – местните художници да получат подкрепа за създаването на нови работи, тъй като съм убедена, че основната функция на биеналета е да стимулират нови произведения там, където няма други инструменти като държавни фондове. С двата крака навлязох в тенденциите на стрийт арта в Русия, който е хем протестно движение, хем със средствата на изкуството иска да направи живота на хората по-комфортен.

В София също ми се искаше фестивалът да подкрепи производството на нови работи. Знаейки потенциалните проблеми, които могат да възникнат, заложих на художниците, с които имаме общ език и на които се доверявам, че могат да се справят с инфраструктурата.

В България не признаваме факта, че кураторът е фигура, авторитетна и авторитарна. Проблемът на избора винаги е много сложен: между свои и други, между гарантираното и рисковото. В София заложих на едно много просто нещо: градът е пълен с рекламни послания. Усещам известна носталгия по текстовите послания, а не по красивите картинки. Колкото и да сме скептични към пропагандните лозунги от социалистическото минало, техните формулировки бяха потресаващи. Затова толкова държах на текстове, които да се отличават много категорично в градската среда, хората и за секунда да не помислят, че това са реклами.

Законодателството ни не е приспособено да работи с изкуство в градската среда. Например, решение за временни интервенции в градската среда с безопасни материали се взима от Комисията по архитектура и градоустройство, на която това не й е работа. Всеки път е битка, даваш обяснения навсякъде, хаби се много човешка енергия. Финансовото законодателство също не е гъвкаво, но все пак с хората от фондация „София за култура и изкуства” вече имаме доста приличен опит. Те са единствените в момента, които умеят да си поставят задача и да се борят за нейната реализация, без да се предават по пътя.

Има ли продължение вашата концепция във второто издание, което носеше мотото: „Близо, по-близо, заедно”?

Препоръчах Овюл Дурмушоглу за куратор на второто издание, каквато е практиката. Мисля, че тя усети болезнените точки в нашия град, липсващите елементи, неспособността да се съберат публики. Тя заложи на перформативните събития, което има своите позитивни и негативни страни. Бих поела риска да участвам в дискусия какво ни дадоха и в какво не успяха двете издания на фестивала. Направи ми впечатление, че на втория фестивал идват хора, скептици по отношение на съвременното изкуство, които не са съгласни с него, не им харесват изразните средства и езиците му. Те обаче ходят на тези събития по някаква причина. И това вече е някаква стъпка. Освен всичко нашата аудитория се променя със страшна бързина. В галерията на Института за съвременно изкуство през миналата година имахме 1100 посетители, което е много за нашите скромни възможности и за нашата безкомпромисност спрямо езиците на изкуството. Появили са се млади художници, които стават по-смели, когато виждат какво се прави. Нищо не се научава отведнъж, затова трябва да има трето издание на фестивала и затова мисля, че трябва да се подкрепя стоварването на съвременното изкуство, както се казва, в средата на нашия двор.

Този софийски фестивал сякаш не откри своето място, където да се случва.

Търсенето на мястото беше мъчително, много сложно. В София, град с милион и половина население, има голям недостиг на места, където да се представя и произвежда съвременно изкуство. Това показва липсата на културна политика. Когато започна тази според мен доста странна офанзива по кандидатстването на София за Европейска културна столица, ме поканиха в инициативния комитет и на срещата казах, че според мен София не би трябвало да спечели, защото е столица, тук е концентриран властовият апарат и финансите, които трябва да се справят с проблемите на реалното съществуване на културата, а не да очакваме някой да ни поднесе подаръци във вид на евро. И другото, което за мен е много съществено, общината трябва да поеме отговорност и да направи Център за култура в София, да го ремонтира, да го финансира, да намери професионалисти чрез конкурси, които биха го управлявали, да осигури резиденции за чужденци, които биха идвали и плащали за престоя си тук. В София живеят много хора с висше образование, които в свободното си време не само спортуват или ходят за риба, а търсят културно-интелектуални развлечения. И това много би помогнало да се стабилизират отношенията в съвременното изкуство, обществото да започне да го уважава. Но в нашата среда няма опитни мениджъри и куратори. Хората в културната администрация не могат да видят мащаба, не могат да вземат решения, те са добри и симпатични, но са себични поради спецификата на своята работа, никога не виждат цялата картина.

В този смисъл какво видяхте в Сараево, където неотдавна се проведе второто биенале на съвременното изкуство в бункера на Тито?

Сараево преживя реална травма, а не просто травмата на прехода, както обичаме да казваме. Запазени са гробовете в училищните дворове, гробищата в парковете – на разстреляни от снайперисти или убити от разрушени сгради хора. И естествено, възстановяването на културната ситуация е много сложно. Намерена е една метафора, бункерът на Йосип Броз Тито, за който има много митове, станали част от реалността. Гигантско и скъпо съоръжение извън града, чиято мистична характеристика е много по-голяма от него самото. Бункерът се състои от дълги тесни коридори и огромно количество малки стаички, художниците са принудени да работят с тази архитектура. Проблем е, че няма прозорци – естествено, нали е бункер.

Биеналето е частна професионална инициатива на семейство Ходжич, мениджъри на изкуството, които правят опит да преодолеят войнскостта и титовизма. Най-бързият и евтин начин, както е известно, е съвременното изкуство. Символичните характеристики на това биенале са толкова съществени – военното да стане културно, че засега тази инициатива абсолютно си заслужава подкрепата. Да, там има войници, професионална армия, достъпът до бункера е ограничен, следите от миналото не са изтрити, но изложбата на съвременното изкуство ни кара да го привиждаме като музей на нещо, което никога повече няма да се повтори

Първото биенале беше курирано от Бранко Димитриевич, известен сръбски куратор. В него от българска страна участва Правдолюб Иванов, който в своя стил  иронизира военните обстоятелства, без да навлиза във взаимоотношения с  тях. Във второто издание участва Лъчезар Бояджиев с голямата шахматна дъска – работа, която е показвал и в София и в която се забелязва моментът на противопоставяне, на битка.

Кураторите на биеналето се канят по политическа логика, първия път сръбски куратор, втория – турски и хърватски куратор: Башак Шенова и Бранко Франчески. Според мен там се очертава система на изострени взаимоотношения на изкуството, от една страна, с миналото, от друга  страна, с политическото. Не мога да кажа, че всички, с които се срещнах, са доволни, че толкова лесно армията стана куратор. Те не смятат, че трябва да се прощава. И това е съвсем естествена реакция. Но какви са вариантите: нали бункерът трябва да се поддържа? Или като в българския вариант с мавзолея – да го премахнем и да се надяваме, че ще забравим? Така че, ако става въпрос за функционалността и инструментализацията на изкуството, ето това е една от възможностите, когато неговите различни езици, различните художници все пак могат да говорят по темата. Така отворените рани бавно ще започнат да заздравяват.

 

Разговорът е проведен в началото на май, 2013

Яра Бубнова е родена в Москва, живее в София. Завършила е история на изкуството, теория и критика в Московския държавен университет. Ръководи програмата на Галерия ИСИ – София от нейното откриване през 2009 г. Сред другите й по-важни самостоятелни и съвместни кураторски проекти са: „След полета”, Галерия ИСИ-София, 2011; „Неуловимият предмет на изкуството”, Галерия Дана Чаркази, Виена, 2011;  „Отвъд кредита”, Истанбул, 2010 (заедно с Мария Василева и Лъчезар Бояджиев); „От идеология към икономика”, Държавен централен музей на съвременната история на Русия, Москва, 2009 (заедно с Мария Василева); „История в сегашно време” в рамките на „Бележки под линия: геополитики; пазари; амнезия” –  основен проект на Второто Московско биенале на съвременното изкуство, 2007 (в кураторски колектив); Joy (съвместно с Енрико Лунги), Казино Люксембург, 2005; „Диалектика на надеждата”, Първо Московско биенале, 2005 (в кураторски колектив); Манифеста 4 във Франкфурт на Майн (в кураторски колектив), 2002 и пр. Курира и организира националните участия на България на 48-то Венецианско биенале (1999); Третото Цетинско биенале, Черна гора, 1997; Четвъртото биенале в Санкт Петербург (1996); 22-то Биенале в Сау Паулу, 1994. Председател на българската секция на AICA (Международна асоциация на художествените критици); член на борда на Международната фондация Манифеста; член на CIMAM (Международен комитет на ICOM за музеи и колекции на съвременното изкуство) и на IKT (Международна асоциация на кураторите на съвременно изкуство).