0
1131

1968

Ориана Фалачи

Сборникът със статии и интервюта на покойната италианска журналистка Ориана Фалачи („Сиела“, превод от италиански Иво Йонков) излиза половин век след повратната 1968-а година. Публикуваме откъс от него.

Италианските издатели на световно известната журналистка Ориана Фалачи (1929–2006) – „Рицоли“, публикуваха сборник с материали на видната интелектуалка по повод една от най-значимите години в историята на XX век – 1968 г.
В книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико“ четем текстове на Ориана Фалачи, писани от различни краища на света и засягащи редица ключови процеси, променили хода на историята на човечеството. Сред тях са разговори с очевидци на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама и министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, коментари за брутално потушената Пражка пролет в Чехия и др.
Фалачи, която обикаля света, за кратко време се превръща в икона на военната журналистика. През повратната 1968 г. италианката отразява конфликта между Израел и Палестина, противопоставя се на американската инвазия във Виетнам, пише за бурните промени в Латинска Америка, Китай на Мао Дзъдун и т.н.
В „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико“ са също и текстове, свързани с възхода на Ричард Никсън по пътя му към победата на президентските избори в САЩ, за Студената война, расовите борби и движенията за граждански права, както и социалните протести в Европа – все актуални за времето си теми, които продължават да оказват влияние върху развитието на света и днес.
Част от статиите в сборника са препечатани за първи път от броевете на „Л`Еуропео“ от 1968-а, които са своеобразен дневник на тази преломна година.
Книгата започва с пояснителните думи на Ориана Фалачи, отправени в отговор на запитване на капитана на специалната оперативна група на карабинерите (РОС) в Италия Масимо Джираудо: Наясно съм с вашата работа и безкрайно я ценя. Освен това съчувствам на карабинерите. Те винаги умират първи. Заради другите. Но ако наистина търсите информация за споменатите от вас години, уви – аз съм най-неподходящият човек. Както е видно и от моите статии, всъщност от 1967-а до 1975-а почти постоянно съм била на фронта във Виетнам. Когато не бях във Виетнам, се намирах в други далечни страни. В Индия или Бангладеш – заради индийско-пакистанската война. В Хонконг или Макао – покрай маоистките бунтове. В Бразилия или Перу – по време на местните размирици. В Йордания и Израел следях близкоизточните конфликти. В Мексико, където бях много тежко ранена по време на касапницата на площад „Тлателолко“ и излязох от строя за няколко месеца. Единственото изключение от този вид работа бяха космическите полети. Следях ги от Кейп Кенеди между една военна кореспонденция и друга. Рядко се връщах у дома, тоест в Ню Йорк, където живея от трийсет години. Още по-рядко – в Италия, там отивах набързо – само за да видя възрастните си родители.

Ориана Фалачи (1930–2006) е едно от най-известните имена на италианската журналистика. Родителите ѝ споделят антифашистки идеи, за което са преследвани от нацистите. Самата тя по време на Втората световна война участва като куриер на съпротивата. Започва да пише на 16 години. През 60-те години е военна кореспондентка във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка, отразява индийско-пакистанската война, пише за „Ню Йорк Таймс“, сп. „Лайф“ и лондонския „Таймс“. Налага собствен стил в журналистиката със своите конфронтационни и персонифицирани интервюта, чрез разговорите си с личности като Хенри Кисинджър, палестинския лидер Ясер Арафат, иранския шах, аятолах Хомейни, Фредерико Фелини, Индира Ганди, Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Дън Сяопин, Шон Конъри и още много други знаменитости. 

Ориана Фалачи, „1968. Дневник на една критична година. От Виетнам до Мексико“, изд. „Сиела“, 2018 г., превод от италиански Иво Йонков.

Убийците са двама мъже и една жена

Ориана събира много свидетелства на живо и заключава: официалната версия за смъртта на Боб Кенеди не е убедителна.
Лос Анджелис, юни 1968 г.

Никой дори с минимум интелигентност или здрав разум не би се заблуждавал, че Сирхан Бишара Сирхан е убил сам Боб Кенеди. Впрочем от 7-и юни полицията на Лос Анджелис разследва улики, според които убийството не е дело на побъркан фанатик, а на добре организиран заговор. Притеснени заради последиците в Америка и останалия свят, ако това е истина, вестниците са склонни да омаловажават това подозрение и наблягат на трагичните събития около тази фамилия, в която никой не успява да навърши петдесет години, на насилническите традиции в страната, създадена наистина от смели хора, но прекалено бързи в стрелбата, на необходимостта от забрана да бъде притежавано огнестрелно оръжие. Колкото до окръжния прокурор, той старателно пази мълчание за напредъка на разследването, подробности ще има само ако се стигне до някое доказателство: безполезно е да се възбуждат преждевременно духовете, да се предизвикват вълнения сред негрите, които вече са ожесточени, да се подхранва този скандал – той не допринася за международния престиж на американците. За съжаление, всичко това ще се случи, ако уликите наистина съществуват.

А уликите са налице, предоставят ги прекалено много свидетели, за да се играе лицемерно на криеница. Такива са келнерите, били в кухнята на хотел „Амбасадор“ – те видели Сирхан заедно с момичето с бялата рокля на черни квадратчета: Анджело ди Пиеро, Винченцо ди Пиеро, Хесус Перес, Карл Уекър. Повтарят упорито, че в кухнята Сирхан е бил с момичето. Когато излизал, за да влезе в салона, тя го следвала, а там се срещали с трети човек – някакъв тип с изразителни черти. Тримата разговаряли, после се разделяли и отново се събирали, за да продължат разговора. Подкрепя ги и Санди Серано – председателка на младежкия комитет за поддръжка на Кенеди в окръг Пасадена – Алтадена, която потвърждава горното и добавя още една подробност: след изстрелите момичето с бялата рокля на черни квадратчета е избягало и в салона е срещнало човека с изразителните черти, казало му „застреляхме го“ и изчезнало заедно с него. Потвърждава и геологът Букър Грифит, поддръжник на Кенеди – той разказва същата история и пояснява:
– Огледах ги добре, защото съвсем не изглеждаха от нашите. Умислени, нервни, докато ние бяхме доволни. Разпознах ги без всякакво съмнение, когато момичето излезе от кухнята, тичайки, и се присъедини към младежа, останал в салона. Точно аз извиках да ги спрат, но никой не ме чу сред толкова загубили ума и дума хора. Опитах се даже да ги последвам, но тълпата ме изблъска назад – и когато успях да се освободя, вече ги нямаше.

Улики предоставя и Уилям Ууд – доброволец в предизборната кампания на Кенеди, завърнал се в Съединените щати след пет години в Саудитска Арабия, способен да говори четири арабски диалекта, между тях и йордански.
– На 3-ти юни бях в офисите на Боб Кенеди на булевард „Уилшир“. Отговарях на обажданията. Докато тичах от един телефон на друг, забелязах трима младежи, които говореха разгорещено помежду си и въобще не помагаха. Направиха ми впечатление, защото имаше много работа, но не чух какво си говорят, в момента говореха на английски. Но после преминаха на арабски и това привлече вниманието ми, тъй като никой вътре не знаеше арабски. Затова чух какво казва единият: „Утре вечер няма да дойде в хотела, но вторник вечерта непременно ще е там. Ще го застреляме във вторник вечерта“. На следващия ден тримата отново се появиха в предизборния щаб на Боб Кенеди и отново ги огледах, един от тях беше Сирхан Бишара Сирхан. Разпознах го в сряда на снимките. Абсолютно сигурен съм. Също така съм сигурен, че онзи, който каза „ще го застреляме във вторник вечерта“, не беше Сирхан Бишара Сирхан.

Окръжният прокурор забрани на тези хора да говорят с журналисти. Който е свидетелствал пред grand jury, не може да повтори пред печата своята версия, а който е информирал полицията, не бива да разпространява подробности, които биха възпрепятствали разследването.
Говори се, че момичето с бялата рокля на черни квадратчета още не е арестувано по вина на пресата, а вместо него се явили две тъпачки, за да кажат: „не извиках „застреляхме го“, извиках „застреляха го“.

Всички се боят да не си навлекат неприятности, някои се крият, но повечето говорят: шепнешком. И шепнешком ти обясняват, че Кенеди не е могъл да се спаси от заговора.

– Онази вечер в „Амбасадор“ имаше поне двама въоръжени мъже, може би трима. Със сигурност си бяха разделили зоните на действие: Сирхан чакаше в коридора на кухнята, друг – в съседната зала, още един – в заличката долу. Ако Сирхан не беше стрелял в коридора на кухнята, другият щеше да го направи в съседната зала. Вече всички го знаят. Знае го полицията, знае го окръжният прокурор, знае го фамилия Кенеди. Станало е точно така.

Разбира се, че е станало така, логично е. Никой не е знаел откъде ще мине Боб, маршрутът е бил решен внезапно, в последния момент. И след като никой не го е знаел, как е могъл да го знае Сирхан Бишара Сирхан? И ако Сирхан не е знаел, защо е стоял там от един час? Защото задачата му е била да заварди евентуалния изход, очевидно е. Самотният убиец не би си позволил да измисля, а ако измисля, няма да заложи на най-малката вероятност. Самотният убиец би се разположил на най-сигурното място, например пред подиума с високоговорителите. Разбира се, че са били трима, Санди Серано не е глупачка, Букър Грифит не е глупак, както и Уилям Ууд, нито пък Анджело ди Пиеро, Винченцо ди Пиеро, Хесус Перес, Карл Уекър. Всички те знаят какво говорят. И го казват, без да се колебаят.

Разбира се, че е било заговор. Сега вече така мислят фамилия Кенеди, близките сътрудници на Кенеди, Пиер Селинджър, Дик Гудуин, Фред Дътън, Франк Манкиевич: би трябвало да видиш в какви горчиви усмивки се кривят устните им, когато повдигнеш темата за фанатика единак. А Пиер Селинджър многократно каза: „Няма да си сътруднича с Тед. Ще го посъветвам да не продължава кампанията на мястото на Боб. Няма да стана съучастник в трето убийство на някой Кенеди“. Доста тежки думи от устата на човек, който винаги е отхвърлял възможността за заговор срещу президента Кенеди и винаги е заявявал, че напълно приема доклада на комисията Уорън.

Значи заговор, но организиран от кого? И най-вече – поискан от кого? Нека веднага приемем, както изглежда възможно, ако не и очевидно, че е извършен от група араби: като пренебрегнем факта, че момичето с бялата рокля съвсем не е арабка, а американка. Да приемем освен това, че тази група е била подтиквана от любов към родината: но защо тогава онези йордански националисти са решили да убият точно Боб Кенеди? Вярно, че той доста пъти се е изказвал в полза на Израел, защитата на Израел беше една от темите, които винаги засягаше в своите речи, книги, интервюта, възхищението му от Израел води началото си отпреди почти двайсет години, когато е бил журналист и „Бостън Поуст“ го изпратил като кореспондент във войната там. Но каква опасност е представлявал Кенеди за йорданските интереси? Нали не беше президент, а само един сенатор, който се бореше, за да получи номинацията за президент, нима политиката на Съединените щати към Израел е зависела от него? Не е ли по-рационално, не е ли по-правилно да се мисли, че с онези араби си е послужил някой, който се е обезпокоил, че втори Кенеди може да стане кандидат за президент на Съединените щати? Някой, който е мразел Боб така, както е мразел Джон, по същите причини, заради които е мразел Джон.

С победата в Калифорния успехът в другите щати е изглеждал по-лесен за Боб: вече са съществували безчислени възможности на конгреса на демократите да получи номинацията за президент. В Лос Анджелис стъпвал като победител, говорел неща, неизричани досега от него – той, толкова предпазлив, толкова склонен да лавира: вече никой политик не си позволява сериозни и лишени от демагогия обещания, като изключим Маккарти. Но Маккарти нямал поддръжниците на Боб, популярността на Боб, младежкото очарование на Боб, вече бил загубил и намеренията на Боб били да го убеди да се помирят, да прекратят тази излишна гражданска война, да насочат гласовете в една посока и да нанесат поражение на Хъмфри. По-добре да го спрат навреме. По-добре да го елиминират преди номинацията, преди изборите за президент, преди да се сблъскат с неизвестността на втори Далас. И Лос Анджелис е бил точното място, точният момент. Клеветническата кампания срещу Боб е стигнала връхната си точка, пресата го замервала с толкова омраза, че идеята да бъде премахнат, изглеждала на някои достойна за похвала, дело, което би било от полза за цялата страна. Да се намерят двама-трима наемни убийци, да бъдат подбудени в името на любовта към родината, всъщност е твърде лесно. „Трябва да бъде убит. Той е враг на Йордания, на всички арабски народи, трябва да бъде ликвидиран.“

Може би греша. Може би като европейка, италианка, прикачвам изтънчените идеи на макиавелизма върху седлото на каубоите. Може би Кенеди наистина е бил убит от друг самотник, както ще заключи новата комисия Уорън. Но тогава защо от четири години в Америка убиват хора само от едната страна? Защо все умират такива като Джон Кенеди, Боб Кенеди, Мартин Лутър Кинг? Защо все не идва ред на хората от другото крило, на такива като Голдуотър и Рейгън? Защо?