Няма как година като 1989 да не се запечата като на филмова лента в съзнанието на тези, които са я живели. Проблемът на паметта обаче е, че тя съхранява само част от онова, което окото ни е видяло, едва част от чутото, узнатото или прочетеното. Ала и останалото не се губи: непотребените спомени чакат за рециклиране, сетне част от тях попадат в колективния разказ на общата и споделена история.
Така спомените стават преживяно, разказите за него се навързват в истории, които прерастват в история. Премълчаното се узнава, скритото се явява. Мълчанията са също разкази на паметта, прочетени със задна дата.
Искам да кажа, че историята винаги е от две половини: има една 1989 с личните спомени на всеки един от нас, от преживелите я; и друга „1989” на колективната памет, важна и значима не само за нас, но и за онези, които не са я живели. Даже може би е още по-важна за тях, нали дава насока на дните им: те могат да четат за времето „преди” нея, ала не могат да си „го” представят, не могат да си представят, че биха могли да живеят по друг начин.
Историята в този смисъл ни разполовява. Мислех над това, докато гледах филма на датския режисьор Андерс Остергардс и на Елизабет Рач „1989”, чиято европейска премиера се извърши на 5 ноември едновременно в 26 града из цяла Европа. Може би дори е по-правилно да изпишем заглавието на филма с разделителна черта, както е на афиша: 19I89.
„1989” е също толкова разполовяваща живота на европейците – на изток и на запад, колкото и „1945”. На практика Втората световна война не приключва, тя преминава в Студена, когато половин Европа остава оттатък Желязната завеса.
Затова „1989” снема „1945” (не толкова в Хегелов, колкото във филмов смисъл, като коригиращо копие).
Дотогава, поне в източния блок, историята бе спряла, както се твърди в „1984” на Оруел, а безвремието бе мислимо само в правотата на линия, известна единствено на Партията.
С настъпването на „1989” някакво особено брауново движение обзе хората, като разстрои и най-подредените планове на политиците.
Неотдавна в София попитах Адам Михник за неговата версия какво точно се случи през „1989”. Той каза: „хората най-сетне се осъзнаха като несвободни и това ги превърна в граждани.”
И така да е, върнатият усет за свобода е нещо, което трудно се поддава на описание.
Колко термини бяха изпробвани за случилото се в началото на 90-те – „нежни революции”, „вятърът на промяната”, „реформи” и т.н.
Тимъти Гартън Аш рискува да изкове термин като „рефолюции” – „реформи отгоре” под силния натиск на гражданите отдолу. Странен и половинчат термин, който освен промени, сякаш предвещаваше всички сетнешни каяния, че се е случило не онова, което сме очаквали.
А сме очаквали какво?
В личния ми (студентски) спомен „1989” нахлу с посещението на Франсоа Митеран през януари в София: заради срещата със студентите в Софийския университет, когато за първи път отекнаха свободни думи, остри въпроси, тропане с крака, недирижирани ръкопляскания.
Неща, небивали от десетилетия.
Двадесет години по-късно тогавашният френски външен министър Ролан Дюма сподели пред мен в София, че Митеран бил силно впечатлен и заявил, че нещо ще се случи в България, за разлика от Чехословакия, тъй като срещата му със студенти в Карловия университет била повече от казионна.
Една от поредните усмивки на историята: спомням си, че малко след 10 ноември се появи дори карикатура във в. „Монд” как местят статуята на Ленин от София в Прага (намек, че нищо не се случва в Чехословакия). Броени дни след това десетки хиляди излязоха на „Вацлавски намести” с възгласите: „Havel, na hrad”(Хавел в замъка, Хавел на власт). А демократизацията в Чехия (дори след „нежния развод” със Словакия) протече доста по-завидно, отколкото в България.
Но да се върнем към „1989”. В исторически план тя безспорно се оказа година-предел, която срути границите. Просто чашата на търпението преля.
Източният блок посрещна новата 89-а под сивото, макар и следбрежневско небе, със старите заграждения от бодлива тел и стрелбата по границите без предупреждение.
Ала всичко бързо се променяше.
Спомням си как на 29 май Тодор Живков, след безумията на„възродителния процес”, сричайки пред телевизионната камера, бе принуден да заяви, че който иска, може да получи задграничен паспорт и да замине за Турция.
300 000 български турци, в безкрайния керван на своя „изход”, поеха към „Капитан Андреево”.
Официозните комунистически медии нарекоха това преселение „Голямата екскурзия”, а още по-идеологически бдителни репортери питаха с нескрита ирония хората, притеснени от микрофоните:: „На екскурзия, нали? Кажете защо заминавате?”
Да си спомним и за това, дори заради болезнени отзвуци от тази „екскурзия” днес.
Но най-смайващото все пак беше, че поддадоха границите – тази „светая светих” на комунистическия режим
Всички искаха да пътуват. Да избягат от „светлото бъдеще на комунизма”, да видят „белия свят”, да намерят себе си, да бъдат свободни.
Мой приятел, студент-етнограф, през смутното лято на 89-а смаяно разказваше как, без да иска, минал границата. Студентите бяха мобилизирани на бригади в отговор на „голямата екскурзия”. Така, докато давал „ангария” в някакво трънско погранично ТКЗС, той пишел и курсова работа за стари сватбени обичаи. Нещата ударили на камък, защото най-възрастната му информаторка – баба Петра, упорито отказвала да отговори на всевъзможните му анкети с думите: „Стига бре, после”. Докато един ден троснато рекла да я чака след работа на „горната нива”. Оттам хукнала да си прибира цедилката от друго място, повела го през разни храсталаци, а най-накрая спряла и отсякла: „Нема нужда да дрънкаш врели-некипели. Е това е Югославия. Върви напред и ще стигнеш ж.п. линията. Прати некой ден картичка. Едно момче ми се обади от Амстердам”. Такива бяха времената.
Във филма „1989” историята с падането на Берлинската стена е разказана двояко – през погледа на последния премиер на Унгарската народна република, младия реформатор Миклош Немет, и на източногерманка, загубила на унгаро-австрийската границата своя съпруг.
Немет, който поема трудното кормило на властта в Унгария в „перестроечно време”, е поразен не само от фалита на държавата, но и от физическия разпад на Желязната завеса – бодливата тел ръждясва, скъпата електроника отказва и непрекъснато вдига по тревога десетки патрули по унгаро-австрийската граница заради преминаването на заек или глиган.
Природата не познава границите. Те са произвол на Историята.
Миклош Немет иска да спести пари на страната си от безумно скъпо струващите охранителни съоръжения – електрониката се закупува във валута, теглят се нови заеми от западни банки, които няма как да се връщат, освен с цената на нови заеми. Граничният режим между все още комунистическа Унгария и Австрия се охлабва и това е сигнал 100 000 източни германци да тръгнат през лятото на 89-а на пикник край Шопрон. Това е първият трус, напукал из основи Берлинската стена.
Канцлерът Хелмут Кол не вярва на очите си. Хиляди източногерманци преминават от Унгария през Австрия във ФРГ. Иска спешна среща с Миклош Немет, ала за да се презастрахова, звъни и на Михаил Горбачов, питайки дали този млад унгарец съгласува действията си с Москва. Горбачов замълчава.
И тук се крие втората част от загадката „1989”.
Истината е, че Стената между двете части на Европа падна не защото ръководителите на западния свят бяха подготвили „операцията” (в смисъла на „диверсия”, както се казва на езика на комунистическата идеология).
Нищо подобно. Те също бяха стъписани и вървяха след хода на събитията.
Онова, което се случи, бе дело на стотиците хиляди източноевропейци, излезли по улиците.
Разсекретените дипломатически документи го потвърждават. Две десетилетия по-късно Ролан Дюма призна в София, че Митеран е бил категорично против обединението на Германия. Маргарет Тачър – също, за което има съответните свидетелства.
Истината е, че рухването на Стената и обединението на Германия бе геополитически трус с непредвидими последици. Никой не знаеше няма ли в отговор да тръгнат руските танкове, да бъдат насочени съветските ядрени ракети.
Историята се пишеше от ръцете на хората, които бдяха със свещи пред Бранденбургската врата и в един миг решиха да атакуват Стената, превръщайки я в артикули, продавани срещу твърда валута.
Тя се пишеше „от краката” на хората, решени да преодолеят границите, за да си върнат свободата.
Известният френски журналист Андре Фонтен, главен редактор на в. „Монд”, описа случващото се така: „Обединението на Германия означаваше обединение на Европа, което минаваше през обединението на езика. Хората започнаха да говорят истината, зачерквайки лъжите на идеологията”.
През „1989” всеки, дори да не се намираше физически пред Берлинската стена, проби своя пролука към истината.
Проблемът в годините след „1989” – не само в България, но и другаде – е, че се наслоиха нови лъжи и че хората лесно забравиха големия урок на свободата.
А той е, че суверенът – „Ние, народът” – може да смъква от власт диктатури и корумпирани управления, но „Ние, народът…” не може да управлява пряко. За това е необходимо да се изградят солидни демократични институции, да се намерят подходящи „представители”.
Истината е, че четвърт век след „1989” ние заживяхме свободно.
Въпросът е какво правим със свободата си.
